Две десетилетия след законовия отказ на България от смъртното наказание през 1998 г. в обществото отново се събужда дискусията за връщането му в системата от наказания. Характерното е, че употребата на тази меко казано странна идея идва от центъра на властта в лицето на вицепремиера Каракачанов.

Всъщност идеята не е никак нова. След всяко знаково убийство т.нар. патриоти търсят потушаване на общественото недоволство не чрез укрепване на правоохранителните и правораздавателни институции, а по пътя на лесно смилаемия популизъм, който да засити обществото и да потисне гнева и желанието за мъст. През 2015 г. патриотите искаха подписка в подкрепа на смъртното наказание след убийството на студентка във В. Търново, а през 2018 г. вече говорят за референдум по темата.

Какво решиха смъртните присъди, когато ги имаше? Реално нищо, тъй като и в миналото не са липсвали брутални убийства и престъпления с особена жестокост. Знаков криминален случай, подобен на станалото в Русе, е убийството на млада жена през 1982 г. И ако тогава тези случаи не са разгласявани, за да не се засилва недоволството срещу властта, то днес сме свидетели на пошло медийно внимание върху личната трагедия и психодетайли от характера на извършителя.

Ще припомня, че основната причина да има дела от висок обществен интерес и да се назначат пиари в прокуратурата и съда бе да се даде гласност на проблемите в системата в предприсъединителните години на членството в ЕС. Тогава се залагаха очаквания медиите да осветят структурните проблеми, а обществото да накара МВР, прокуратурата и съда да работят на светло. Всичко това, обаче, се изроди до въпроси към пострадалите близки на жертвата от рода "Как се чувствате?".

И ако днес някой иска да върне смъртното наказание, е необходимо да знае, че то се e налагало в изключително редки случаи, а до реалното му изпълнение се е стигало още по-рядко. В същото време действащата към настоящия момент система от наказания, на чиито връх стои доживотният затвор без право на замяна, е в пълно състояние да изолира от обществото всеки осъден, високо общественоопасен престъпник.

Разбира се, настървеното политическо говорене не отчита (а вероятно и не съзнава), че е далеч по-важно да избегнем наличието на жертви, отколкото да се радваме на крайното възмездие. Смисълът на възмездието за извършеното престъпление е както заради обществената укоримост на стореното, така и заради близките на жертвата. В този смисъл, възмездието е неизменна част от наказателното правораздаване. При превзети институции рискът смъртното наказание да се употреби срещу невинен човек е повече от реален.

---------

И твойта майка също...

Защо Валери Симеонов атакува майките, но не и хазартните босове

От коментар на Полина Паунова в "Дойче Веле"

Фотограф: Цветелина Белутова

Описвайки държавата си, датчаните казват, че имат социална система, която е до теб, когато се нуждаеш от нея, отбелязва английската журналистика Хелън Ръсел в книгата си "Така го правят датчаните". Ако се наложи българи да опишат социалната система в своята държава, може би трябва да кажат, че тя липсва точно когато им е най-необходима.

Ето защо най-нормално е най-уязвимата и беззащитна група в България, изоставена от държавата си, да има не други, а тъкмо материални цели. В този смисъл изненадата на Валери Симеонов от вида искания на майките, посветили живота си на оцеляването на собствените им деца, е напълно непонятен и показва неразбиране. Не просто житейско и логическо, а държавническо, въпреки вицепремиерския му пост, към който са зачислени като отговорности и здравното и социалното ведомства.

Проблемът обаче не е просто в репликата на Валери Симеонов, която може да получи десетки квалификации. Проблемът е в начина на разсъждение на властимащите. Впрочем, реакцията на Борисов не е по-различна от тази на коалиционния му партньор. Адекватността изисква Симеонов – този проевропеец, консерватор и патриот - незабавно да напусне поста си. Защото е неприлично да го заема повече. Вместо адекватност обаче публиката получава постно извинение от страна на Борисов за думите на своя вицепремиер и препоръка към него да се извини.

Подобни властови реакции обаче не са нищо друго освен комични, защото подсказват отношението на цялата власт към подобни казуси. Май на всички вече ни стана пределно ясно, че никой в управлението не възнамерява да си разваля приятното прекарване заради "една реплика" по адрес на "едни майки".

Впрочем, описваният като импулсивен (освен проевропейски и прочие) политик далеч не прояви въпросната си импулсивност и не заплаши нито веднъж да напусне управлението, ако не бъде приет законът му за ограничаване на рекламата на хазарт – тема, по която той получи доста сериозна обществена подкрепа. Нещо повече – когато документът бе удавен в различни технически процедури, лидерът на НФСБ, който е известен с острите си реакции, не просто не реагира както обикновено, ами и заключи, че не би се обесил, ако текстовете му не бъдат одобрени.

Защо Симеонов реагира по един начин спрямо майките, а по друг спрямо хазартни и рекламни босове с медийно влияние – отговорът е очевиден. Първите са малко на брой и стилистичните му упражнения върху тях, по неговата логика, са съвсем допустими. Докато в другия случай вицепремиерът би си спечелил противник, комуто не може така лесно да се противопостави.

Единственото по-скандално от поведението на вицепремиера обаче е, че то ще бъде неглижирано, както всеки път досега, когато е ставало дума за отделни, малки групи граждани.

---------

Нелиберално

Слободията и диктатурата са две сестри

От коментар на политолога Огнян Минчев в неговия фейсбук-профил

Източник: Reuters

Злоупотребата с понятието "либерална демокрация" за идеологически и политически цели може да нанесе сериозни поражения върху правата на гражданите, живеещи в условия на демокрация и да "разтовари" управляващите от определени отговорности в ущърб на гражданите. Орбан се "отказа" от либералната демокрация, а мен често ме питат - във ФБ и другаде - защо да не се ориентираме към "консервативна демокрация".

Либералната демокрация не е демокрацията на либералите, а политическа система, охраняваща свободата на гражданите - за разлика от други политически системи, които са демократични, но не гарантират гражданските права. Вземете Иран - там системата е демократична, но е ограничена до рамката на ислямската дефиниция за държавата като "Божия власт", гарантирана от върховния аятолах и репресивната армия на гвардейците на ислямската революция.

Либералната - представителната демокрация е цивилизования формат на национално политическо устройство, в който могат да се реализират всички основни политически възгледи и програми - либерални, социалистически, консервативни и дори маргинални - гранични поради стремежите си да ограничат или отменят представителното управление. Това е причината в демократичните представителни системи да наблюдаваме партии като комунистическите, производните от нацистка - фашистка идеология, както и спектър от ексцентрични популисти в различни направления. Една силна система на представителна - либерална демокрация е в състояние да ги интегрира и да ги ограничи до конституционно определените норми на представително демократично управление.

Мнозина сред тези, които пледират за "отмяна" на либералната - представителната демокрация ще се изненадат, ако разберат за какво точно пледират. Други са много добре запознати със собствените си претенции - те биха желали да вземат властта и да прекратят възможността други да я оспорват. Трети пък подкрепят ентусиазирано либералната демокрация, но също нямат ясна представа за какво конкретно става дума.

Не, либералната - представителната демокрация е нещо просто и ограничено в пълномощията си. Ограниченията на властта са граници на свободата на гражданите. Слободията на гражданите трудно може да се гарантира от когото и да било. Затова слободията и диктатурата са две сестри, вървящи една след друга, а често - и ръка за ръка.