Мнения Daily - Пряката демонстрация на аморалност е несъвместима с политиката

Политиката е професия, в която трябва да посредничиш между хора с различен манталитет.

Език мой – враг мой

Пряката демонстрация на аморалност е несъвместима с политиката

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

От коментар на политолога Огнян Минчев в неговия фейсбук-профил

Какво можеш да си позволиш да кажеш и какво - не, се учи през първите години на домашното възпитание. Добродетелният човек се стреми да говори истината, а възпитаният човек преценява коя истина по какъв начин може да бъде изказана - пред близък човек, в приятелска среда или в публично изявление.

Политиката е професия, в която трябва да посредничиш между хора с различен манталитет, различни интереси и разминаващи се очаквания за поведението на овластените фигури. Тук обяснението "това е истина" е в най-лекия случай крайно недостатъчно.



Политиката е професия, която изисква подготовка - включително и за качеството на публично употребявания език. Неприемливо е политическото поведение, което е индиферентно към обществения морал. Още по-неприемлива е пряката демонстрация на аморализъм.

Ако си станал шофьор - месеци наред караш внимателно и се учиш на тънкостите на занаята. Ако си станал политик - карай, няма нужда да се учиш. В теб - власт, над теб – небе...

Има граници, които не могат да бъдат преминавани. Ако не ги знаете - питайте. Не може да се говори всичко, което ти дойде до устата. Нито в семейството, нито на работа, нито в държавата. 21-ви век сме.

---------

Грубиянският мачизъм се приема за синоним на патриотизма у нас.

Реконтраджендъризъм

Властта, ако не е тоталитарна, е услуга, подобна на химическото чистене

От коментар на бившия председател на СЕМ доц. Георги Лозанов в неговото авторско предаване "Необичайните заподозрени"

Фотограф: Николай Дойчинов

И такава закана чухме – "като зема едно дЪрво". Тя бе отправена от Александър Урумов към професора по история на антична и западноевропейска литература в Софийския университет Миглена Николчина. И колкото и тъжно да звучи, не беше никаква изненада.

Атаките на грубиянския мачизъм станаха общоприето доказателство за патриотизъм у нас. Няма как да си български патриот, ако не привиждаш "джендъри" навсякде и в името на мъжкото и националното си достойнство не водиш битка с тях. И също така, разбира се, не мразиш Сорос, бежанците и интелектуалците.

Особеното в случая беше, че ругателствата към проф. Николчина бяха взети от ФБ профила на Урумов и влязоха в пресата, като по този начин се официализираха. И че самият Урумов е свързан с официалнатта власт като ръководител на дирекция "Връзки с обществеността" в Министерството на отбраната – роля, която му дава възможност да влияе върху разбирането за силовата политика на държавата, а и лично да води такива в публичната си комуникация. Да налага едни ценности, предполага се – споделени от шефовете му, и главно да громи други, които не му допадат.

Урумов "през зъби" се извини на проф. Николчина, но не това е важно, а въпросът дали е работа на държавната власт да защитава ценности? Демократичният отговор е – не!

Властта, ако не е тоталитарна, е услуга, подобна на градския транспорт или химическото чистене, за която гражданите си плащат. Задачата ѝ е да управлява социалните системи, така че да функционират добре, но не и мисленето на хората. Там е на власт свободата и по-конкретно свобода на словото.

Въпросът става деликатен в сферата на културата и медиите, където държавата хем трябва да подпомага стойностните продукти, хем не тя да казва кои са стойностни и кои не са.

--------

Оставането на вицепремиера във властта може да бъде обяснено от психологията, астрологията и краеведството.

Новата (не)нормалност

Валери Симеонов като Доналд Тръмп

От коментар на политолога Даниел Смилов за "Дойче Веле"

[Reuters]

Въпросът как Валери Симеонов – след всичките му скандални изявления и действия във властта - може да бъде все още вицепремиер на европейска държава е реторичен. От нормативна гледна точка спор няма, че след изявления като неговите той трябва да напусне правителството. Защо това не се случва, може и трябва да бъде обяснявано от науки и занимания като психология, астрология и краеведство. Но от гледната точка на политическия морал казусът е ясен.

След поредните непремерени приказки на вицепремиера, правителството "Борисов 3" изпадна в ситуацията на кабинета "Орешарски" след избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Това е ситуация, в която политическото оцеляване става единствен приоритет, а легитимността на управлението е фатално уронена. Предсрочните избори започват да изглеждат въпрос на време, а управляващите се движат по политическия ринг като след тежък нокдаун. Абсурдното назначаване на Валери Симеонов за глава на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания е ясно доказателство, че те са много замаяни от удара.

Въпросът защо Валери Симеонов не си отива има и един смущаващ политически отговор, който не може да се подмине лесно обаче: Доналд Тръмп е президент на САЩ. В този смисъл проблемът с Валери Симеонов, Сидеров и всички други политически талибани, които от периферните подмолия на партийния спектър заеха ключови управленски позиции, е системен. Трябва да бъде обяснено как средният избирател започна не само да толерира радикали и реторически екстремисти, но и да гласува за тях.

Една особеност на българската ситуация, която прави "балансирането" все по-невъзможно, е, че, за разлика от САЩ, у нас няма радикално ляво крило – "активисти прогресивисти". БСП, парадоксално, направи консервативен завой дори преди ГЕРБ. Всички останали парламентарно представени партии са също по-скоро в консервативния спектър (ДПС по етно-културни причини). Затова за леви радикали са нарочени основно интелектуалци и НПО-та и те са превърнати от "консервативните" идеолози в архивраг.

Така или иначе процесът на радикализация и поляризация е видим и той обяснява как и защо острото, наситено с омраза и стигматизиращо говорене започва да се счита за "нормално". Създава се нова "политическа коректност", според която опонентът е винаги морално дефектен – той е или предател, или е купен, или е нравствено увреден. А най-добре и трите заедно.

Казусът "Валери Симеонов" е всъщност казус за границите на тази нова политическа коректност. Изглежда нейният принцип е, че може да се обижда на "толераст" и "джендър", но не може да се обижда на физически недъг. Или пък може пиар на министерство да заплашва, че ще "хване сопата", може да се лепят етикети като "соросоиди", но не може да се поставят под въпрос мотивите на майки на деца с увреждания. Валери Симеонов очевидно не е схванал всички нюанси на новата политическа коректност и кара с обидите наред, което му навлече и народния гняв.