Кабинетът "Борисов 3" остана на власт след поредица от скандали, някои от които още не са приключили - като този с апартамента (на кръстника) на финансовия министър. Въпросът е каква е формулата на политическото оцеляване в такава наситена с недоверие и антагонизъм среда.

Накратко: оцеляването на премиера е уравнение с три важни променливи. Първата е способността на Борисов да се отдръпва и да бъде прикриван медиийно от неудобни теми. След интервюто с един резервиран и хрисим Слави Трифонов, премиерът не е имал сериозна медийна изява. Това снишаване е стандартен пиар ход, с който се цели негативите от скандалите да бъдат обрани от по-долните нива в йерархията на ГЕРБ.

Второ, правителството предколедно раздава подаръци. Това също е стандартна маневра на управляващите в тежка ситуация - сега и Макрон опитва тази стратегия във Франция. В България тя минава през по-щедър бюджет за догодина, вдигане на пенсиите, подкрепа за деца с увреждания и т.н. Много от тези мерки са оправдани с оглед на общото политическо и икономическо развитие на страната. Не е оправдано обаче раздаването на милиарди от излишъка на бизнес партньори. Но пък така може да бъде купена манифестация на този или онзи бранш в подкрепа на правителството.

И трето, формулата на оцеляването на кабинета е функция от компромисите и отстъпките, които то прави на скрити и официални партньори от бизнеса и политиката. Номинално правителството остава, но властта му намалява, като части от нея се отдават за ползване на трети лица. Това по същество е тиха феодализация.

В медиите нещата са ясни: без самоотвержената подкрепа на медиите на/около ДПС правителството не би оцеляло. Както и те едва ли биха оцелели без правителството. Казано другояче: става дума за взаимен интерес и затова тези медии се сдобиха със законодателна инициатива и законодателна рецепция в НС.

По-важни са нещата в съдебната власт. След като бе обявен "позитивният" доклад на ЕК за напредъка на България, започна дружен правителствено-депесарски напън за унищожаване на последните острови на независимост в съдебната власт. Към момента извън вакъфите институционално остава Лозан Панов и затова той е обект на политически, медиен, дисциплинарен, данъчен и антикорупционен натиск.

Третото българско правителство на Бойко Борисов започва да прилича на Второто българско царство по времето на Иван Шишман: Каракачанов отцепи темата Македония, Джамбазки властва на запад в Брюксел, а феодалните имения на ДПС и на други местни деспоти се разширяват. Усилва се и външният натиск от изток да дадем територия и суверенитет срещу тръби и ядрена енергия. "Бизнесът" в лицето на КРИБ и на други велможи също вижда възможности за правителствени отстъпки срещу опортюнистична подкрепа - и затова търси по-изгодни васални договори.

------------

Опортюнизъм

"Консервативното" скупчване вещае крах на "десните"

От коментар на проф. Калин Янакиев за "Портал Култура"

От месеци изпитвам почти естетическа съпротива да пиша на вътрешно-политически теми, но признавам, че тази седмица изкушението ме победи.

След като и Петър Москов (и неизвестно кой или кои зад него) обяви, че създава, заедно с партията на Валери Симеонов, "консервативна" политическа формация, аз си дадох сметка, че в България май практически не останаха не-консерватори. Да, някои открито се афишират като такива, други продължават да се крият зад традиционните си "леви" или "десни" идентификации, но общо взето всички се мъчат да се харесат с едно и също.

Нека за начало да ги преброим.

Доколкото си спомням първи заговориха за създаване на съвсем ново и "консервативно" – "дясно" – направление една група политически номади от "старата десница" (понастоящем акостирали било в ГЕРБ, било в "гражданските квоти" на т. нар. "Патриотичен фронт") и техните почти невръстни ученици – буквално вчера излезли от няколко елитни столични гимназии и гастролиращи ту в предаванията на журналиста Георги Харизанов в ТВ Европа, ту в маргинални сайтове с наименования "Консерваторъ" и "Мисъль" (на "класическите" възпитаници тия стародавни "Ъ" и "Ь" в края на думи, завършващи на съгласна очевидно звучат "много консервативно").

И до днес не ми е съвсем ясно, къде по-точно в политическото ни "пространство" смятаха да се реализират тези хора, но техният свръхентусиазиран "тръмпизъм" преди междинните избори в САЩ (човек оставаше с чувството, че ще се състезават в бъдеще от страната на Републиканската партия, а не у нас) ме изпълни с подозрение, че искат да бъдат забелязани от някой агент на Стийв Банън – митичният "Сорос" на новите "десни консерватори". Очевидно обаче и до днес никой подобен не ги е забелязал.

Техният неофитски плам в "консерватизма" силно помръкна, след като за негови същински "основатели" в България тържествено се обявиха през миналия месец и Волен Сидеров с "Атака" и обещалата му да го приобщи към групата на "Европейските консерватори и реформисти" в Брюксел, политическа "случайност" Николай Бареков. По-важното обаче е, че появата на този странен "консервативен" блок доведе до същински разрив в Патриотичния фронт, от който практически вече се самоостракира неможещият да се понася с Волен Сидеров Валери Симеонов и партията му (спомня ли си някой как точно се наричаше). Тъкмо това даде старт на отдавна лелеяния – също "десен" и "консервативен" проект на Петър Москов, който, както ни се заявява, заедно с Валери Симеонов и (може би) Красимир Каракачанов – в противовес на русофилски-консервативната "Атака" – ще консолидира вече "истински европейската" консервативна сила в България.

Но "консервативна" сила – без да е ясно доколко русофилска или европейска – е и настоящият формат на Патриотичния фронт като цяло, в който, макар да е "голямата неизвестна", за Красимир Каракачанов е известно поне това, че е "безспорен консерватор".

Затова, казвам го в заключение: в тълпата, скупчила се напоследък в пространството на "консервативното" ни, аз предвиждам крах на "десните" и "проевропейски" консерватори и обсебване на "консервативната кауза" от бесепарските и патриотично-атакаджийски русофилски групи в него. Защото, ще го повторя още веднъж накрая: "консерваторите" у нас не се различават по основната си политическа "топология". Никакви бежанци в България, никакви истанбулски конвенции, никакво следване на "брюкселските директиви" на "смешника" Юнкер! Това у нас го казват и БСП, и ВМРО, и "Атака". Сега ще започнат да ни го казват и Петър Москов и Валери Симеонов? Ще го потретят и "консерваторъ-ите"? И как ще си разделят публиката?

Ще ви кажа: именно който е по-далеч от "жълтите павета", от "елитните гимназии" и от "старото дясно", ще привлече най-много. Защото "консерватизмът", за който става дума е всъщност елементарен, фобиен и прост.

----------

Memento mori...

Когато Банев "приватизираше"

От очерк на Веселина Седларска за Reduta.bg

"След Банев трева не никне". Познавам човека, който държеше този плакат през 1996 година. Беше майстор в един от цеховете на текстилния комбинат "Декотекс" в Сливен.

Трибуквеният консорциум на Николай Банев вече беше погълнал друго голямо сливенско предприятие – "Динамо". Работниците разказваха, че разрухата в машиностроителния завод е започнала. Някои цехове вече изглеждали като да ги подготвят за снимане на финалната схватка между Терминатора и злодея – капани от разхвърляни машинарии и железа. Работниците от "Декотекс" бяха чували страховитите истории и твърдо бяха решени да не допуснат кракът на Банев да стъпи в тяхната фабрика.

За измама ставаше дума. За нагласено общо събрание, което уж бе гласувало някакво решение, с което собствеността на "Декотекс" преминаваше от ръцете на един американски инвеститор в ръцете на "АКБ Форес" на Николай Банев. Ама как е възможно, ще попитате и не мога да ви отговора по-точно от това, че в онези мътни времена така се ловяха големи риби. Работниците обаче не налапаха въдицата. Блокираха портала с верига, барикадираха го с камиони, написаха плакати и допускаха вътре само колегите си.

Производството си вървеше, американецът бе намерил пазар за продукцията в Мексико, получаваха си заплатите и никак не се връзваха на приказките, че при българския консорциум те стават едва ли не стопани. Николай Банев даваше нервни пресконференции, в които убеждаваше нас, журналистите, че ръководи компетентен екип "в който имаме млади хора с по 4-5 езика, ей тия две момичета, например." Ооо – възкликна кореспондентът на вестник "Стършел" Добрин Добрев, може ли тези две момичета да си отворят устата, ние не сме виждали хора с по 4-5 езика. Играехме си на нерви – той по нашите, ние по неговите.

Битката се пренесе в сливенския окръжен съд. Там трябваше да се отсъди какво решение е взело събранието, има ли право на такова решение и имало ли е събрание изобщо. За чадър над Баневи бе нарочен Иван Димов – съдия, депутат, син въообщественик по онова време, около който се въртеше целият нов политически и икономически живот в града. Работниците се разделиха – една част пазеха портала на "Декотекс", друга, по-голямата част, крещеше под прозорците на окръжния съд. Теоретиците на демокрацията обясняваха, че е недопустимо да се оказва натиск върху независимата съдебна система, но работниците викаха: Е, върху независима не може, но върху зависимата...