Този "гейт" е по-важен, отколкото се възприема от всички (или почти всички) коментатори и засегнати. Той няма да приключи само с разкрития за "апартаменти" и "къщи" и ще засегне още много политици. В тази серия последната жертва ще е премиерът.

Историята не е битова и няма общо с "манталитета на българина", който разбирал от вещи, но не и от сложни начини на изземване на чужд доход като АЕЦ "Белене", "Цанков камък", ТЕЦ "Варна", пиене на кафе с главния прокурор, КТБ, "заменки" и т.н. Апартаментите са тема по микроикономически причини. Заподозрените са отделни личности, облагата им е очевидна и разпознаваема. При другите начини на грабеж виновниците са група с различна степен организация на споделена отговорност, преминала през легитимна процедура на вземане на колективни решения.

При тези случаи недоволството от организираните групи е само абстрактно. Недоволните могат да положат усилия да разкрият злодеятелите. Това ще им струва време и средства, ще срещнат упорита самоотбрана, слаби изгледи за успех и необходимост от оставки и нови общи избори, които в немалка степен зависят от предполагаемите виновници и от опит се знае, че е вероятно Сульо да замени Пульо (или обратното).

При отделния облагодетелстван от апартамент или къща отговорността е ясна, а наказанието – неминуемо: подмокреното реноме е досадно дори за съратниците. Така работи демокрацията. Това е причината разкритията да "минават" през медиите, а не по "каналния ред".

Избирателите, колкото и да са недоволни, често са съзнателно невежи за обществените разходи от тези злоупотреби – и без това пренебрежимо малки.

Общият разход за "къщите" е 200 млн. лв. Това е сума, която правителството харчи през 2018 г. за два астрономически дена, 1/182 част от разходите на българските данъкоплатци за правителството и неговите политики на година. А 160 от тези 200 милиона изобщо не са местен принос. Загубата на българския гражданин е 6.5 лв за седем години. Тя е 1.3 лв за периода, ако е злоупотребено само с 20% от средствата.

При АЕЦ "Белене", положението е практически същото: ако централата е 51% държавна собственост и се изплаща 15 години, разходът би бил равен (в постоянни цени, без цена на финансирането) на 170 лв на човек на година. За "Белене" обаче можеш да излъжеш, че е от обществена полза и да прехвърлиш разходите към бъдещите поколения.

Правно-технически в "апартамент гейт" вероятно няма значими закононарушения, страните по сделките са свободни да се споразумеят за цената. Тук действа репутацията: тя е залог на доверие, който може да бъде оттеглен при всяко съмнение в обществена порядъчност.

------------

Маскарад

Кучетата лаят, Пеевски си пее

От коментар на Петър Чолаков за "Дойче Веле"

Движение БОЕЦ внесе сигнал до Централната избирателна комисия, в който постави въпроса дали Делян Пеевски отговаря на законовите изисквания за евродепутат. Г-н Пеевски е в листата с кандидати за членове на Европейския парламент (ЕП) на ДПС. Сигналът се отнася до последния критерий, т.е. къде Пеевски е живял през последните 6 месеца. Според БОЕЦ няма данни, че той отговаря на това условие.

Фотограф: Юлия Лазарова

Казусът бе решен бързо от ЦИК - няма пречки пред участието на г-н Пеевски като кандидат на евровота. Но, с оглед на съмненията, които витаят около неговата репутация, е добре, че въпросът за политическата му пригодност се поставя на масата. Проблемът е там, че такива съмнения се изказват от години, а остават без последствия.

Всъщност, трябва да попитаме не дали г-н Пеевски става за евродепутат, а какво изобщо прави в политиката? Защо обществото търпи възхода на такива "велики комбинатори"?

Особената биография на г-н Пеевски не е апокриф. Известно е как като член на НДСВ, само на 21 години и без необходимия образователен ценз, той оглавява борда на "Пристанище Варна" ЕАД; как като зам.-министър на държавната политика по бедствия и аварии в правителството на Станишев е обвинен в злоупотреба със служебно положение и уволнен, а впоследствие възстановен, "поради липса на доказателства". Няма смисъл да описваме "трансфера" му в редиците на ДПС, нито да рисуваме карта на медийната му империя ("Монитор", "Телеграф", "Политика", "Меридиан мач", "Борба", "Канал 3" и т.н.) и интересите му в цигарения бранш. В последния доклад на "Репортери без граници" г-н Пеевски е посочен като "въплъщение" на причините за лошото състояние на свободата на медиите в България. А в интервю за EurActiv евродепутат от Eвропейските Зелени заяви: Пеевски е "от типа хора, срещу които се борим".

Когато говорим за търпимостта към феномена "Пеевски", може да се възрази, че през юни 2019 ще се навършат 6 години от протестите срещу избора му за председател на ДАНС от мнозинството на БСП и ДПС в 42-то Народно събрание (14 юни 2013). Но протестите срещу избора на г-н Пеевски не унищожиха ДНК-то на модела, който периодично изстрелва такива "вундеркинди" към българския политически небосклон. Кабинетът "Орешарски" и 42-ият парламент не се сгромолясаха под тежестта на обществения гняв, а след като ДПС оттегли подкрепата си за изпълнителната власт.

Случаят "Пеевски" e симптом за българската фасадна демокрация, пример за това как "тиктака" нейният механизъм. Той разкрива характерна за значителна част от "политическия елит" черта - безмерната арогантност.

Арогантността на политиците разцъфтява в общество, в което преобладава наследената от комунизма раболепна безкритичност. Тя избуява в страни, в които избирателите се вият пред урните като пасажи златни рибки. Разпространено е убеждението, че тези членове на семейство Шаранови имат мимолетна памет - забравят всичко след няколко секунди. Изследванията обаче опровергаха този мит и показаха, че горките рибки са набедени несправедливо. Дори те помнят 4-5 месеца.

Аналогично, сравнително бързо обществото загуби интерес да разследва и далаверите на "Тройната коалиция". И ако някой се чуди защо избирателите неглижират корупционните скандали, които съпътстват трите мандата на ГЕРБ в изпълнителната власт, просто трябва да погледне към "феномена Пеевски" и неговата смайваща виталност.

-----------

Евроизбори

Битката за ЕС е с неизвестен край

От коментар на Весела Чернева, директор на българския офис на Европейския съвет за външна политика, за "Клуб Z"

След уроците на референдума във Великобритания и изборите в САЩ, европейските избори заплашват да бъдат трето действие в сагата на "отворените" срещу "затворените" общества, а залогът е бъдещето на ЕС. От проучване на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) излиза обаче, че тази картина не отговаря на реалността в Европа.

Източник: Reuters

Неотдавнашно проучване на общественото мнение, поръчано от ЕСВП и проведено от компанията YouGov в 14 страни от ЕС с почти 50 000 анкетирани показва, че битката в Европа е с неизвестен край: избирателите постоянно променят изборните си намерения, като предпочитанията им се местят от центъра към крайно дясното и крайно лявото, но и обратно - от крайностите към средата.

Проучването води и до друг важен извод - че за повечето избиратели играта с националната идентичност не значи задължително гласуване в крайно дясно. Голямо мнозинство от европейците не смята, че трябва да избира между това да бъдеш европеец и да бъдеш патриот, че двете идентичности могат да съществуват безпроблемно заедно. Това е съвсем валидно и за България (където ЕСВП проведе само качествено изследване във фокус групи). Вероятно заради това крайните партии навсякъде в ЕС спряха да настояват за излизане от ЕС или еврозоната - засега хората на континента не искат да се отказват от Съюза, дори и най-скептичните от тях.

Въпросът, който най-добре може да предскаже настроенията на хората, се оказа този за "системата": дали европейците смятат, че системата работи на национално и на европейско ниво. Около четвърт от електората отговаря, че и двете работят, като тук превес имат германци, датчани и шведи. Втората група (38 процента) отговаря, че системата не работи и на двете нива: тук мнозинство са французите ("жълтите жилетки"), гърците и италианците. България е в третата група - на онези, които разчитат на ЕС да коригира грешките на националните правителства. Те са отново около четвърт от общата маса и са добре представени в Унгария, Румъния, Полша и Испания. Последната група - на националистите евроскептици, е едва 14 на сто от електората и има значително присъствие в Дания, Австрия и Италия.

Основният избор, пред който европейските избиратели смятат, че са поставени - или поне онези от тях, които казват, че системата не работи, е "против" статуквото. Това е именно основният проблем на традиционните партии в опита им да си върнат обратно избирателите, изтекли към краищата на политическата палитра: че те са привиждани като част от статуквото, че зовът за промяна не звучи автентично в устите на традиционните политици.

Особено подозрителни изглеждат онези от тях, които се опитват да използват езика на крайните партии. Неотдавнашните парламентарни избори в Испания показаха, че центристките избиратели предпочитат да гласуват център-ляво и да накажат християндемократите, когато те се приближат твърде много до посланията на крайно дясната "Вокс".

За антиевропейците обаче тези избори ще бъдат повод да рекламират суверенистките си идеи и да се консолидират въпреки големите рзличия помежду им. Блокиране на избора на нова Европейска комисия или на преговорите за следващия бюджет на Съюза са само два от възможните резултати при този сценарий.