Миналата седмица в портала за обществени консултации бе представена за обсъждане проект на Концепцията за наказателна политика на държавата 2020 - 2025 г. Предвид изострените в последно време обществени настроения, предизвикани от извършени брутални убийствата, концепцията, освен особено приятна изненада, е и проява на смелост. Да, в една развита демократична държава, подобен документ би бил просто нормалност. У нас обаче това е (поне някакво) опълчване срещу делегитимирането на наказателното правосъдие и неговите цели.

По същността си концепцията е адекватен и последователен стратегически документ, който, освен че e в крак със съвременните световни тенденции в криминологията и наказателното право, по дипломатичен начин разобличава недъзите в тази сфера у нас. За първото свидетелства това, че са изследвани аргументирано:

• истинските криминогенни фактори (бедност, безработица, липса на адекватно образование, отчужденост и др.) като противовес на обществените спекулации, че човешката природа е преимуществено жестока и затова заслужава реципрочна жестокост;
• реалните цели, които една наказателна политика трябва да преследва - постигане на ефективност на наказанията чрез например по-широко приложение на алтернативни на лишаването от свобода, засилване на превантивната и превъзпитателната цел на наказанията и др. вместо такива, породени от обществената кръвожадност и желание за мъст;
• принципите, с които една държава трябва да се съобразява, за да провежда ефективна наказателна политика, като контрапункт на казуистичните своеволия на разгневени граждани и търсещи рейтинг политици - обоснованост, съвместимост и последователност при извършване на законодателни промени, насърчаване на възстановителното правосъдие, съобразяването на националната наказателноправна рамка с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и с практиката на Европейския съд по правата на човека по прилагането ѝ;
• конкретни мерки, като отпадането на наказанието доживотен затвор без замяна, декриминализация на някои деяния, ефективно събиране на данни, съставяне на статистика и анализ и др.

Предвид случващото се в държавата, част от принципните констатации в концепцията имплицитно се превръщат в диагноза на наличните вредни практики:

• "увеличените размери на наказанията представляват и криминогенен фактор за извършване на по-тежки престъпления";
• "нерешителност от страна на законодателя да прилага функцията на декриминализацията чрез отмяна на текстове от Наказателния кодекс с отпаднала значимост";
• "постоянните [законодателни] промени засилват неефективността на наказателноправната уредба";
• "повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността" и др.

Така проектът на концепция се доближава до хуманистичната европейска традиция и цивилизационния избор, който би трябвало да сме направили при (а и преди) приемането ни в ЕС - че отношението към човека и неговото достойнство и права е единствения лакмус, който може да покаже дали наистина сме демократично общество.

---------

Валутен съюз

Призракът на страха от еврото не изчезва

От коментар на Веселин Желев за "Клуб Z"

Едни призраци ходят из България - призраците на страха от еврото. За момента пропагандата срещу него се изгражда главно около два разказа: че лошите (т.е. управляващите) искат да гътнат валутния борд и да започнат "да печатат пари", довеждайки страната до финансова катастрофа като тази през 1996-97 г. Вторият е, че като влезем в еврозоната, ни чака "гръцки" сценарий, т.е. дългова криза и болезнени оздравителни програми след нея.

Фотограф: Юлия Лазарова

И двата са несъстоятелни. Което не означава, че приемането на еврото не носи рискове. Те обаче са други. И трябва да бъдат съпоставяни с ползите. Безрискова политика няма. Изборът да бъдеш демокрация, да речем, веднага те прави застрашителен пример (следователно - и заплаха) за тираните по света, някои от които са много добре въоръжени и ресурсно осигурени. Изборът да бъдеш свободен върви с отговорността сам да се грижиш за себе си и да пазиш свободата си.

Валутният борд, въведен в България на 1 юли 1997 г., отне на централната банка контрола върху паричната политика. Той означава, че парите в обръщение са обвързани с валутния резерв в банката чрез фиксиран валутен курс от 1,95 лева за 1 евро. Бордът не позволява на банката да "печата пари" за нуждите на правителството. Това означава, че то трябва да ограничи разходите си до това, което приходите му позволяват.

Това, което страните без борд постигат чрез девалвация на националната валута (по отношение на конкурентоспособността например) страната, която го има, трябва да постигне със структурни реформи.

Кризата, която доведе до българския борд, започна от лошите кредити, отпускани безотговорно от тогавашните банки и под слабия надзор от тогавашната БНБ. Поддържането на ликвидност на тези банки заедно с разходите по нереформирани администрация и икономика с тежък държавен сектор предполагаха печатането на левове без покритие.

Обезценяването на националната валута беше ускорено и от валутния пазар. Лошите кредити, чиито получатели нямаха никакво намерение да ги връщат, се теглеха в левове, които веднага след това се обменяха за долари. При бързото обезценяване на националната валута, тяхната стойност в твърда валута се стопяваше ако не за дни, то за седмици.

Ако изтеглиш 1000 лева при курс 10 лева за $1, дължиш 100 долара без лихвите. Ако обаче междувременно обменният курс стане 20 лева за $1 дългът ти в доларово изражение става $50 без лихвите. Така хиперинфлацията (тя стигна близо 600% през 1997 г.) облагодетелства т.нар. кредитни милионери у нас.

Курсът удари близо 3000 лева за $1, средната заплата падна до равностойността на $10, а средната пенсия до два пъти по-малко. Нищо чудно, че дори безкрайното българско търпение свърши и гневът на хората се изля масово по улиците. Страната беше на ръба на граждански конфликт.

Може ли това да се повтори? Вече многократно беше обяснено, че не. Решение на Народното събрание, което има силата на закон, забранява фиксираният курс на лева спрямо еврото да се променя, докато България въведе еврото. Тя ще го въведе само с този курс, ясно заявиха правителството и парламентарното мнозинство.

Въпреки това призракът на страха не изчезва.

-------------

Димна завеса

Ровенето в приватизацията е търсене на изкупителни жертви

От коментар на Емилия Милчева за "Дойче веле"

Какво очакват българските граждани от поредното разравяне на сделки, за повечето от които давностният срок е изтекъл? В демократичните държави възмездието означава справедливо правораздаване. В българския случай се очаква прокуратурата да обяви "щети". Което при изтекла давност означава едно: изкупителни жертви.

Фотограф: Велко Ангелов

Проверката, разпоредена от прокуратурата на ДАНС, ще обхване плащанията по сделки и ще търси отговор на въпросите дали купувачите са спазили поетите с приватизационните договори ангажименти и как е действал следприватизационният контрол. Но да се разглежда приватизацията единствено като икономически процес, отделно от политическата ситуация и инвестиционната среда в България, е дълбоко манипулативно.

Как стана така, че българите със зелените бонови книжки получиха едно голямо нищо, а фамилията Баневи с приватизационния фонд взе милиони? Това обаче е "студено досие" от т.нар. масова приватизация, започнала при управлението на БСП преди близо четвърт век. И разбила илюзиите на обикновените българи, че могат да станат "нация от собственици". Тогава от 6,5 милиона с право на участие само 3,5 милиона се възползваха. По онова време частни групировки бяха овладели "входа" и "изхода" на големи държавни предприятия, в резултат от което те натрупаха големи задължения и бяха декапитализирани.

Наред с това част от тях вече бяха обременени с дългове от края на социализма, които бяха преоформени като държавен дълг в края на 1993 - при кабинета на проф. Любен Беров, съставен от ДПС с подкрепата на БСП. И така се роди Законът за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК), с който още тогава се изпариха над 20 милиарда лева на българските данъкоплатци. Просто банките намалиха парите, които предприятията им дължаха. Но прокуратурата няма да остойности това.

Липсата на реформи, банковата криза и лошото управление доведоха страната до национална катастрофа. През февруари 1997 месечната инфлация достигна 242%, БСП се отказа да състави ново правителство, последва декларация за национално съгласие с приоритети ЕС и НАТО, валутен борд, стендбай споразумение с МВФ, срещу което България получаваше финансови траншове след проверки как изпълнява ангажиментите си.

Защо е важно да се припомни всичко това? Защото сред задълженията, поети от правителството на Иван Костов пред МВФ, беше именно приватизацията, в това число и на оцелелите след множеството фалити банки. Никоя друга държава от бившия социалистически блок не е извършвала раздържавяване едновременно с усилията си да наложи макроикономическа стабилност. Прокуратурата няма да отчете и тези форсмажорни обстоятелства.

И приватизацията започна. Ударно, с кадри, издигнати от управлението на ОДС, а работническо-мениджърските дружества (РМД) бяха нейният двигател. Работниците бяха нужни само заради подписите за съдебната регистрация на РМД-тата. Формулата беше 10% кеш, останалите разсрочени за десет години, с гратисен период и плащане с непарични средства, разрешено до края на 2001 година. "Непаричните средства" бяха предимно компенсаторки - книжа, с които се обезщетяваха собственици при реституция. Търгуваха се за максимум една трета от номинала, но се приемаха като платежно средство, равностойно на парите.

С всичките си противоречиви практики приватизацията оформи облика на днешната българска икономика и финансова система. Създаде класа от предприемачи, някои от които прокуратурата и властта определят като "олигарси". Дали обаче назоваването им е тъй чаканата справедливост?