Достоверността на една теза и на едно обвинение никога не зависи от източника. Никога не може да се твърди, че понеже един факт се заявява от определено лице, то той е неверен по презумпция. Всички факти, които се излагат от участници в едно наказателно производство например, трябва да бъдат проверени на базата на всички възможни доказателства и тогава да се достигне до извода дали те са верни, съответстват на другите факти, или са неверни, опровергават се от други факти.
Те могат да бъдат верни и защото никой не ги опровергава, защото един факт може да има само един източник - само вие да знаете това, и тогава той не спира да бъде верен. Теорията, че трябва да има двама, трима или пет свидетели, за да е вярно нещо, не се прилага в съвременния процес.
Твърдението, че това, което казва един обвиняем, винаги е защитна теза, дава възможност на прокуратурата да компрометира всеки, като просто му повдигне обвинение. Защото знаете, че за да се повдигне обвинение, е достатъчно да има едно лице, назначено на длъжността прокурор или разследващ полицай, който да ви обвини, че на неустановена дата с неустановени лица или сам сте направили нещо.
Прокуратурата е задължена и от конституцията, и от законите да разследва всички сигнали. Това усещане, което за съжаление съществува и у мен - че прокуратурата си избира кога да разследва и кога да не разследва, е крайно неприятно и създава впечатление, че прокуратурата нарочва определени лица, а не разследва престъпления. Защото разследването трябва да се води за деянието, когато имаме данни, че има престъпление, а не да си избираме едно лице и да започваме да го разследваме него. Това вече създава усещането за липса на безпристрастност и за други интереси, различни от тези на правосъдието.
Когато няма обективен критерий и не се спазва задължението да се разследват всички престъпления, за които има данни, тогава интересите могат да бъдат най-различни.
Трябва да се направи преценка и анализ на специализираното правосъдие, защото имаше много скандали и около създаването му и Конституционният съд беше сезиран с проблема дали спецсъдът не е извънреден. Според мен специализираният съд става извънреден с правомощието му сега да налага и обезпечения, които нямат нищо общо с наказателния процес. Впечатлението, което се създава у мен, без да е изчерпателно - на първо място, няма някакви грандиозни групи нито с корупция, нито с организирана престъпност, които да са предадени на съд.
Специализацията в лошия смисъл, която се наблюдава по мерките за неотклонение, е едно удовлетворяване на исканията на прокуратурата. Затова още миналата година имаше искане до Върховния касационен съд да направи преглед на практиката на специализирания съд по мерките за неотклонение. Защото там се постигат най-големите отклонения от правото.
Докато в същностната работа - те нямат голям брой приключени дела, но все пак има такива - общо взето, съдебните актове са на едно професионално ниво в преобладаващата си част. Разбира се, има и отменени, има и изменени.
Основният проблем обаче си остават мерките за неотклонение. Има хора, задържани по осем месеца, защото ще избягат или ще извършат ново престъпление, след което ги пускат, защото изтича срокът, а делото го няма.
