Два бързи и несполучливи опита за спасяване на "вечния" длъжник
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Два бързи и несполучливи опита за спасяване на "вечния" длъжник

Два бързи и несполучливи опита за спасяване на "вечния" длъжник

Или как българският законодател за пореден път търси бързи решения на значително по-сложни проблеми и защо те няма да проработят

© Юлия Лазарова


Андрей Георгиев е съдия в Софийски районен съд от 2019 г. В периода от 2016 г. до 2019 г. той е младши съдия в гражданско и наказателно отделение на Софийския градски съд. От 2018 г. е хоноруван асистент в Софийски университет "Св. Климент Охридски" по Гражданско право - обща част. Участвал е в множество международни правни състезания. През 2014 г. е спечелил голямата награда от стажантската програма Fulbright на Софийски районен съд, вследствие на което е работил като съдебен помощник на съдия Кърт Енгелхардт в United States Federal District Court of the Eastern District of Louisiana, Ню Орлиънс, САЩ. От 2019 г. е хоноруван асистент по вещно право в НБУ.

В последната седмица Народното събрание отново "набързо", без достатъчен дебат и без обяснения какво налага приемането на тези изменения в етап на тежка политическа криза, отново реши да прекроява някои аспекти на договорното право. Изглежда, че целта е по-добра регулация на кредитния пазар и особено на пазара на т.нар. бързи кредити - заеми за потребители с ниска платежоспособност, при които обикновено се трупат поради тежките нужди на хората огромни разходи, но промените засягат много по-фундаментално сферата на частното право и показват сериозно неразбиране на неговите принципи от Народното събрание. Законодателните текстове още не са влезли в сила и може да им бъде наложено вето от президента, но с оглед популисткия характер и безспорно благородната цел може би такова вето не се очаква. Наред с това за пореден път виждаме явен отказ на народните представители да се вслушат в аргументите на почти всички юридически общности, които дават предложения за коренно различни решения.

Скандалът с поправката за разходите по бързите кредити

Първо в четвъртък Народното събрание прие поправка, която позволява начисляване на неустойки по т.нар. бързи кредити в размер до два пъти размера на главницата (т.е., ако са изтеглени например 1000 лева, максималните санкционни неустойки да са в размер до 2000 лева над дължимите се 1000).
Това стана без особени дебати и по старата традиция в рамките на едно четене да се въвеждат през заключителните разпоредби на един закон (в случая - Закона за данък върху добавената стойност) изменения в друг закон - Закона за потребителския кредит. Тази практика противоречи на член 88, алинея 1 от Конституцията, според който законите се обсъждат и приемат с две гласувания, които следва по принцип да се провеждат в различни дни. Макар и Конституционният съд да допусна "вратичка" в това изискване, като посочи в Решение №1/04.02.2020 г. по конституционно дело №17/2018 г. (решението е подписано с особено мнение на съдия Красимир Влахов), че е допустимо и само с изменения между двете четения на един закон да се променят разпоредби в други закони с подобен предмет, в случая това очевидно не е така. За съжаление обаче в същото решение Конституционният съд обяви, цитирайки свои по-стари актове - Решение №5/09.07.2009 г. по конституционно дело № 6/2009 г., и Решение №10/13.09.2012 г. по конституционно дело №15/2011 г., че няма да контролира дали наистина е налице връзка между предмета на обсъждания от Народното събрание закон и изменяния такъв чрез преходни разпоредби, като това било изцяло преценка на законодателя.

Извън тези важни, макар и процедурни, въпроси, приетото с неясни мотиви изменение страда и от сериозен проблем по същество - то не кореспондира с досега приетите правила в Закона за потребителския кредит и открито опитва да отнеме по непозволен начин защитата, която потребителите имат по силата на принципите на правото и справедливостта.

Противоречието между приетия от Народното събрание и все още невлязъл в сила текст и сега действащия закон, се състои в това, че според предложението, с което се създава нова алинея 7 на член 19 от Закона за потребителския кредит, е въведено ограничение за абсолютния размер на разходите, които кредитополучателят заплаща при неизпълнение на задължението си да върне вноските по кредита. Вносителят обаче въобще не е съобразил, че съгласно член 33, алинея 1 от същия закон при забавяне на плащане (на практика това е почти единственото неизпълнение на договора, което потребителят може да допусне) кредиторът има право да получи единствено лихва за забавата (т.е. забранено е да начислява неустойки за всякакви други разходи по кредита, наричани често "такси" - за търсене по телефон, за пращане на писма и др.), като съгласно алинея 2 на посочената разпоредба максималният размер на лихвата на забава не може да надвишава размера на установената с акт на Министерския съвет законна лихва, която в момента е 10% годишно. При запазване и на двете разпоредби (тъй като член 33 от Закона за потребителския кредит не е отменен) се оказва, че в този случай на практика се забранява на кредитора да търси последици от забавата след 20-ата година забавяне на определена вноска - период, след който вземането най-вероятно ще се е погасило по давност или пък кредиторът въобще няма да има интерес да търси забавените вноски.

Откъде тогава идва проблемът с тази разпоредба? Проблемът е на първо място в това, че Народното събрание, без да изложи никакви мотиви, приема правило, което на практика няма да се прилага, и така създава объркване у незапознатите с действителното съдържание на закона. Вторият и много по-значим момент е обаче, че вносителят на разпоредбата иска чрез нея да изключи приложението на общите правила за гарантиране на честността в гражданския оборот - забраната за уговаряне на прекомерни неустойки в договори с потребители (член 143, алинея 2, точка 5 от Закона за защита на потребителите) и обстоятелството, че съдът следи за това дали клаузите на договорите не противоречат на обичайния морал в гражданския оборот - т.нар. добри нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предложение трето от Закона за задълженията и договорите.

Това желание на законодателя да замени абстрактната преценка за съответствието на договора с критериите за справедливостта в гражданския оборот (най-общо казано - да не обещаваш невъзможното, да не мамиш контрагентите си и да не се възползваш от тяхната неопитност или тежко положение, за да извлечеш облага, която не е типична за подобен вид сделки) с конкретни числови параметри е донякъде обяснимо. Критериите за прекомерност на определена такса или за справедливо третиране на насрещната страна не могат да бъдат лесно формулирани по конкретен начин. Така например 200% годишна лихва върху заем за срок от 1 година с размер 5 лева в абсолютна стойност представляват 10 лева - доста разумна цена за покриване на административните разходи на заемодателя за персонал, принтер, хартия и някаква малка печалба. Ако тази лихва обаче се начисли върху заем от 1000 лева, получаваме годишна печалба от 2000 лева, която многократно надвишава разходите по предоставяне на кредита. Затова и преценката на съда за това дали една неустойка е прекомерна и дали отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост е винаги конкретна - преценява се за конкретния договор, страните по него и целите му. Това обаче дава възможност и за свобода на преценката - за един съдия 50% лихва върху 100 лева може да е прекалено много, за друг - прекалено малко. Затова и желанието да бъде остойностена и пресметната справедливостта и да се въведат количествени измерители на прекомерното е разбираемо.

Но това желание е неосъществимо, тъй като съществуват задължения на България, наложени от правото на Европейския съюз, да не допуска кредиторите да налагат прекомерни неустойки на потребителя. И това задължение, дори в националния закон да се предвиди строг количествен праг, не може да отпадне само защото така се харесва на народните представители в София. Съгласно задължителната (макар че и по този въпрос има други становища, но за далеч по-чувствителни въпроси (повече - в статията "Германският конституционен съд влезе в битка с европейските институции заради ЕЦБ" ) практика на Съда на Европейския съюз - Решението по съединени дела C-84/19, C-222/19 и C-252/19 Profi Credit Polska от 3. септември 2020 г., националното право не може да отмени задължението на съда да следи за прекомерността на неустойки в договор за кредит с потребител. Или с други думи, националният закон може да предвиди горна граница на размера на всяко вземане по един договор за потребителски кредит - лихва, такси, неустойки, но не може в рамките на тази горна граница да забрани на съда да преценява дали по-малките по размер такси, лихви и неустойки не се явяват несправедливо начислени (например за нещо, за което не следва въобще да се начислява неустойка) или прекомерни. Това задължение следва от член 6 на Директива 93/13/ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, която обвързва националните съдилища, и изисква от тях да не обвързват потребителите с клаузи, които противоречат на изискванията на справедливостта и добросъвестността.

Макар и посоченото решение да е относително ново - едва от септември 2020 г., Народното събрание е следвало да се съобрази с него и да не гласува изменение, което забранява на българските съдилища да изпълнят задължението си да защитят интереса на потребителя срещу недобросъвестните търговци. А това всъщност е една от най-големите критики към българския законодател - че често в опит да изпълни краткотрайни политически цели забравя, че е обвързан от стандарти и правила, които са отвъд ежедневната политика. А тези правила и стандарти са създадени именно за да гарантират правата на гражданите.

Откъде идва проблемът?

Проблемът с таксите и разходите по кредитите идва основно от т.нар. бързи кредити. Както личи от цитираното по-горе решение на Съда на Европейския съюз по полски казус, а и по много други, идващи от държави като Франция, Латвия, Словакия и Испания, проблемът не е нито уникално български, нито свързан със специфични условия за нашата държава. Става въпрос за определени търговци, които се опитват да дават кредити с малко проверки на длъжниците (тъй като извършването на проверка на кредитоспособността е свързано с разходи) и по-висок риск, като за сметка на това увеличават в значителна степен разходите по кредита, за да си гарантират, че няма да натрупат загуби от необслужени кредити. При този вид кредити, наречени от пазара бързи, кредитополучателите съзнават, че поемат нетипично високи по размер задължения, но или са притиснати от нужда от пари, или смятат (най-често поради ниска правна и финансова култура), че няма да се налага да платят, защото ще се скрият, или просто не мислят за последиците в средно- и дългосрочен план.

За да се ограничи подобен тип кредитиране, който понякога се определя като "хищническо", а в България - като "лихварско", европейският законодател още през 2008 г. в член 8 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити е предвидил задължение на кредитора да провери дали получателят на кредита е в състояние да върне получените суми. Директивата обаче не предвижда конкретни санкции за неизпълнение на това задължение, а изисква държавите сами да определят какви да са тези санкции, стига да са ефективни. Така например от Решението на Съда на Европейския съюз по дело C-565/12 LCL Le Crédit Lyonnais SA се установява, че във Франция неизпълнението на задължението за преглед на финансовото състояние на кредитора преди сключването на договора води до автоматично намаляване на размера на лихвата по кредита. В България при неизпълнение на това задължение, въведено в националното право с чл. 16 от Закона за потребителския кредит, се предвижда само глоба за нарушителя съгласно чл. 47 от същия закон, която трябва да бъде наложена от Комисията за защита на потребителите. Не ми е известно обаче дали са налагани подобни глоби на предоставящите "бързи" или други кредити на потребители, колко често и в какъв размер, както и дали същите глоби се събират ефективно. В доклада на Комисията за защита на потребителите за дейността ѝ през 2019 г. е посочено, че по закона има наложени само 39 наказания "глоба". Спрямо броя на отпуснатите кредити този брой е нищожен.

В България проблемът допълнително се усложнява и от още няколко фактора - на първо място това е ниската правна култура на населението. Често в длъжници за големи суми се превръщат млади хора, които са решили "да си поживеят" със заети пари, или пък социално слаби, притискани от много задължения. За тези хора заниманието с кредиторите им, които постоянно искат връщане на пари, е неприятно и много често те не се отнасят сериозно към задълженията си и възможностите си да се защитят. В съзнанието на множество български граждани пък да си търсиш правата пред съд е скъпо, трудно и неефективно. Поради това и у тези длъжници, дори вече да са призовани на съд, съществува нежелание да се защитят, и същите често се укриват, защото смятат, че така ще избегнат плащането. Тъй като в България механизмът за разрешаване на спорове между кредитори и длъжници е този на гражданския съдебен процес, при който съдът не следи служебно за интересите на страните, а те сами следва да се защитят пред гражданския съд като безпристрастен арбитър, то тези хора често предпочитат да изоставят интересите си и "да не се разправят", като често губят съдебни процеси. Разбира се, съдът има и служебни задължения да не допуска злоупотреби с правата на потребителите, но те изискват сериозно задълбочаване във фактите и преценка на много обстоятелства, които не биха могли да станат известни, ако длъжникът сам не се яви пред съда. Смесването на фактори като свръхнатовареност на големите съдилища (особено в София, Пловдив и Варна), неразбиране на потребителското право поради относителната новост на правната уредба (повечето закони са приети след 2010 г.), както и липсата на активни длъжници, които да обжалват неправилни актове на съда, и подготвени адвокати, които да желаят да се занимават с дела с такъв малък материален интерес, често водят до погазване на правата на длъжника.

Главен виновник за това е моделът на "разпръснат" контрол, който се прилага в България - очаква се гражданският съд по множество единични дела на конкретни длъжници да извършва преценка за това дали са спазени правилата относно максимално допустимите лихви и неустойки, вместо централизирано и предварително да се анализират практиките на недобросъвестните кредитори и да се санкционират преди още да има и един засегнат потребител. Отговорните административни органи - тези на финансовия надзор и Комисията за защита на потребителите, все още не използват активно нито правомощията си да налагат глоби (както се разбра, наложени са само 39 глоби за последната година), както и да извършват предварителен контрол на общите условия на дружествата, които отпускат кредити - възможност по чл. 148, ал. 3 и 4 от Закона за защита на потребителите, която все още не се прилага масово. Освен това Комисията за защита на потребителите като цяло не разполага с ресурси за широк контрол на предоставящите кредити дружества, нито пък има финансовата възможност да привлече активни и подготвени юристи, за да води тежки съдебни битки срещу недобросъвестните кредитори от името на потребителите (т.нар. колективни искове, при които дори разходите за водене на делото и събиране на доказателства са от порядъка на десетки хиляди левове).

Така потребителите са оставени да се оправят сами. Онези от тях, които имат достатъчно ресурси и желание да се защитят в съда, обикновено постигат тази защита и исковете срещу тях за заплащане на прекомерно високи такси и неустойки се отхвърлят. Тъй като обаче основната група потребители на т.нар. бързи кредити са без възможности и познания за защита, често се налага да заплащат непосилни суми, дори и да не са длъжни, тъй като не могат или не искат да упражнят средствата си за защита. В това отношение почти пълната липса на правно и финансово образование в курса на обучение в средните училища в България сериозно допринася за това хората да не могат да потърсят адекватно правата си (така например през 40-те години на ХХ век обучението по право в гимназиите в България е включвало дори кратко запознаване с основните въпроси на търговската несъстоятелност - термин, който в момента не говори почти нищо на по-голямата част от населението на страната). Естествено при това положение хората търсят вина в различни обществени институции - съдът, съдебните изпълнители, правителството, но не и там, където проблемът следва да се реши кардинално - с повече образование (и на хората, и на контролните органи, а и на съда) и адекватна правна помощ, която да е леснодостъпна и да бъде достатъчно позната на хората.

Проблемът на "вечните длъжници" и абсолютната давност

Описаните по-горе фактори са довели дотам, че поради несъвършени правила в миналото и ниска правна култура е налице голяма група български граждани, които са осъдени да плащат големи парични суми. Тези хора не са в състояние да погасяват дълговете си и тъй като в България към момента няма ефективно средство, което да позволи на физическо лице, което не е търговец, да се освободи от дълговете си, на практика такива хора са изключени от официалния пазар на труда и пазара на финансови услуги - повече за тяхната ситуация съм писал в предходна моя статия - "Несъстоятелни опити за спасяване на "вечния" длъжник?". Тези хора нямат стимул да бъдат икономически активни, тъй като всичко, което те спечелят, отива при техните кредитори, и то без изглед това положение да се промени до смъртта им.

За да избегне тази ситуация, българското Народно събрание отново действа прибързано, като на 20 ноември 2020 г. гласува чрез промени в Закона за задълженията и договорите въвеждане на института на абсолютната давност за граждански задължения по договори. Този институт е доста спорен при вземанията на граждани - при него, ако едно задължение не може да бъде събрано за определен период от време, независимо от усилията на кредитора в тази насока, то се погасява и не може да бъде търсено чрез съда или съдебния изпълнител. Проблемът е, че гражданите и техните организации не могат да контролират колко дълго държавата чрез органите си ще опитва да събере задължението. Така един забавен съдебен процес или укриване на длъжника за връчване на съобщения може да доведе до изтичане на предвидения срок на абсолютната давност.

Затова и този начин на погасяване на дългове не се прилага в Европа освен за вземания на държавата, която има налице съответните контролни и принудителни механизми, за да събере задълженията си чрез своите служители. Извършеното от Народното събрание законодателно проучване от студенти относно абсолютната давност дава грешни изводи за този институт. На автора на настоящата статия например му е известна уредбата на давността в Германия, където не е предвиден абсолютен давностен срок, а в проучването като такъв е посочена общата обикновена давност, която прекъсва с образуване на съдебен процес или опит за изменение на вземането и която е 3-годишна според §195 от Германския граждански законник (Bürgerliches Gesetzbuch). За датския закон за давността, който според авторите на проучването предвижда 10-годишен абсолютен давностен срок, се установява по доклад на Европейската комисия, че не става въпрос за обща абсолютна давност, а за срок, в който могат да се предявят недостатъци на строителството (който също е давностен, но не е "абсолютна давност" съгласно въведеното от законодателя). От тези грешки се прави извод, че абсолютната давност била широко приложима в гражданското право на европейските държави, а това не е така.

Разпоредбата се явява проблемна и по много други причини - тя урежда абсолютна давност само за задължения по договори (а не и от други източници). Така е възможно при разваляне на договора за потребителски кредит, когато задължението от договорно се превръща в извъндоговорно (за неоснователно обогатяване - член 55, алинея 1, трето предложение от Закона за задълженията и договорите). В този случай напълно се заобикаля абсолютната давност, при това само на цената на едно писмо, с което длъжникът да бъде уведомен, че кредиторът ще смята договора за развален поради забавено плащане на вноските. Освен това абсолютната давност няма да се прилага, ако задължението е отсрочено или разсрочено, като законодателят не казва по какъв начин следва да стане това отсрочване или разсрочване - понастоящем законът допуска и разсрочване по инициатива на съда (чл. 241 от Гражданския процесуален кодекс).

По-големите проблеми на уредбата обаче отново са свързани с правни принципи - тези за равенството и за ефективната защита на правата.

Съгласно приетия от Народното събрание текст абсолютната давност ще се прилага само за парични вземания, по които длъжници са физически лица. Това не разрешава въпроса с много други длъжници, които също не могат да се освободят от натрупани задължения - тези, извършили по непредпазливост непозволено увреждане (например работник, който е причинил смърт при трудова злополука), длъжниците за скъпи вещи и други. Още повече че кой ще бъде длъжник за пари никога не е ясно - това може да бъде както притиснатият от обстоятелствата кредитополучател, така и явно недобросъвестният прахосник, който измамва съседите си да му дадат заеми под един или друг предлог.

На второ място, изменението на закона е прието, без въобще да се отчита и интересът на кредитора. Както казах, кредитор и длъжник в една ситуация може да бъдат различни лица - невинаги длъжникът е беден, а кредиторът - богат. Поради това и кредиторът и длъжникът би следвало да имат еднаква правна защита. И когато кредиторът е лишен от такава защита поради настъпила абсолютна давност, ако това е станало по причини, свързани с държавните органи - забавен съдебен процес (например поради укриване на длъжника и невъзможност да бъде намерен) или пък други пречки за изпълнението, то в този случай отговорността за невъзможността вземането да се събере ще бъде на държавата. И тъй като държавата отговаря за вреди, причинени от органите ѝ (чл. 7 от Конституцията), то накрая всички български граждани чрез бюджета ще заплащаме задълженията на всеки длъжник, който някак си успее 10 години да се укрива от правосъдието. А ако не се наложи да плащаме чрез бюджета, то всеки, който иска да получи кредит, ще се налага да плаща чрез повишените лихви и други такси, чрез които кредиторите ще покрият риска си от загуба.

Основен правен проблем на възприетото решение е и това, че народните представители искат то да се прилага и спрямо вече придобитите права. Отнемането на придобити основни права (включително и вземания, които представляват "собственост" по смисъла на Конституцията), включително и чрез въвеждане на срок за погасяването им, е противоконституционно съгласно практиката на Конституционния съд - Решение №12/11.11.2010 г. по конституционно дело №15/2010 г. Това означава, че отново Народното събрание не се съобразява с ясно установено конституционно задължение - да не засяга вече придобитите права на гражданите. В резултат всички погасени поради изтичане на 10-годишния срок вземания, възникнали преди влизането в сила на закона за въвеждането на абсолютната давност, ако не се платят от длъжниците, може да се наложи да бъдат изплатени на кредиторите от държавата, отново чрез данъците на гражданите. За тази опасност предупреди и Висшият адвокатски съвет в свое становище до Народното събрание.

Накрая, сигналът на законопроекта към длъжниците е ясен - ако те са недобросъвестни и успеят 10 години да укрият своето имущество така, че то да не отиде при кредитора, то за "награда" за това свое поведение ще получат освобождаване от дълга си. Това отново показва, че възприемането на наглед прости решения като отговор на сложни проблеми невинаги е целесъобразно за разрешаване на конфликтите в обществото. Институтът на абсолютната давност не държи сметка за причините, поради които един дълг не се погасява - дали става въпрос за истинска нужда на длъжника и неправомерното му притискане от кредитора или просто за съществуващия от години феномен на укриването от властите по всевъзможни начини. Така в крайна сметка не се решава и проблемът с "вечния" длъжник, тъй като решението нито обхваща всички длъжници, нито поставя пред тях някакви изисквания за добросъвестно поведение.

А какво трябва да се направи, за да се облекчат длъжниците?

Както и при всеки обществен проблем, който засяга множество интереси, изборът на законодателни решения трябва да е внимателен и балансиран. Фигурата на "вечния" длъжник може да престане да съществува, ако се въведе производство по несъстоятелност на физически лица - при него, за разлика от търговската несъстоятелност, длъжникът се освобождава от дълговете си само ако е добросъвестен - при укриване дори на един доход в продължение на определен период той може да бъде оставен отново на "милостта" на кредиторите си. Този подход обаче изисква внимателна преценка на интереса на кредитора и длъжника, подбор на правилни и обмислени законодателни решения. И резултатите няма да дойдат много бързо - може би след една или две години. Време, което за българския законодател изглежда вечно. Но от това бързане при създаването на правилата накрая обикновено страда българският гражданин - така при последното приемане на закон, който беше спорен и закономерно беше обявен за противоконституционен (въвеждането на 20% такса на приходите от вятърни и слънчеви електроцентрали през 2014 г.), съдебните дела още не са приключили, а по много от тях държавата е осъдена да плаща.

Затова е крайно време държавата да възприеме системен подход - чрез засилване на контрола; отделяне на ресурс за намиране на добри адвокати, които да водят колективни искове срещу неравноправните клаузи; въвеждане на системни санкции за неправомерни практики (а не наказания само за единични нарушения), както и чрез ясни правила, които да дадат шанс на длъжниците. А също така и чрез повишаване на правната и финансова култура на населението - един процес, който все още едва започва и без който няма как да се постигне силна и добре развита икономика.

Андрей Георгиев е съдия в Софийски районен съд от 2019 г. В периода от 2016 г. до 2019 г. той е младши съдия в гражданско и наказателно отделение на Софийския градски съд. От 2018 г. е хоноруван асистент в Софийски университет "Св. Климент Охридски" по Гражданско право - обща част. Участвал е в множество международни правни състезания. През 2014 г. е спечелил голямата награда от стажантската програма Fulbright на Софийски районен съд, вследствие на което е работил като съдебен помощник на съдия Кърт Енгелхардт в United States Federal District Court of the Eastern District of Louisiana, Ню Орлиънс, САЩ. От 2019 г. е хоноруван асистент по вещно право в НБУ.

В последната седмица Народното събрание отново "набързо", без достатъчен дебат и без обяснения какво налага приемането на тези изменения в етап на тежка политическа криза, отново реши да прекроява някои аспекти на договорното право. Изглежда, че целта е по-добра регулация на кредитния пазар и особено на пазара на т.нар. бързи кредити - заеми за потребители с ниска платежоспособност, при които обикновено се трупат поради тежките нужди на хората огромни разходи, но промените засягат много по-фундаментално сферата на частното право и показват сериозно неразбиране на неговите принципи от Народното събрание. Законодателните текстове още не са влезли в сила и може да им бъде наложено вето от президента, но с оглед популисткия характер и безспорно благородната цел може би такова вето не се очаква. Наред с това за пореден път виждаме явен отказ на народните представители да се вслушат в аргументите на почти всички юридически общности, които дават предложения за коренно различни решения.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK