Алпинизъм и свръзка

Изключително тенденциозна публикация, бях чувал за определена завист от страна на Н. Петков спрямо Съни, но не съм си представяла, че е толкова дълбоко вкоренена. Фактологично държа да уточня, че на склоновете над щурмовия лагер на Шишапангма има рисковете от лавини, а около самия лагер - цепнатини, защо пък е решил, че е точно подхлъзване? Освен това убедена съм, че е наясно и за причините за формалното участие на Петров в комерсиални експедиции (въпреки което той си изнасяше целия багаж по височинните лагери и поне в няколко случая доказано не е използвал парапети...). В крайна сметка постижението на Боян не се изразяваше толкова в колекционирането на върхове или техническата стойност, а в подвига на човешкия дух - не диабет и не удар от кола с 80 км/ч могат да спрат някого, който знае какво иска да постигне. 

Ако греша за "завистта" - извинявам се, но смятам за редно публикацията да не бъде толкова негативна, а по-скоро обективна. 

Казвам се Борислав Иванов.
Извинявай, сигурно си много прав технически, ама не те дочетох.
Знаеш, сигурно, каква е разликата между героите и нас - чиновниците? Онези са мъртви, а ние мъчим околните с обяснения защо не сме герои...

Жоро Хлътев, по-известен като Бенковски, е бил беден, неук, фарфарон и позьор, ама това го знаят само тия единици които сме чели и помним Записките на Захарий. И не ме спира да се прекланям пред (защо не и безсмислената му за някои) саможертва.

Друг Жоро - Раковски - по сегашните критерий щеше да е наречен соросоид, заради впрягането си във великосръбски "проекти", ама в съзнанието ми излиза образа му от оная картина на върха на планината със сабята в едната ръка и трибагреника в другата. И с Горски пътник, естествено.

Ами пак Жоро - Петлешков? Да ти разказвам ли?

Не ме влекат планините. Нямам дори високи обувки.
Но още чувам оня страшен глас на Аврамов отпреди почти 40 години: "Не заспивай, Ицо! Не заспивай, ти си българин! Идва помощ!" Тогава смъртта на един абсолютно непознат ме разкърти. Не че не съм виждал и смъртта и на по-близки ми.

Когато изчезна абсолютно непознатия ми Боян Петров се молех на Господ да му даде дни.

Сега заради абсолютно непознатия ми Скатов пак си трих очите.

И знаеш ли, не се замислих в комерсиални или некомерсиални експедиции са загинали, кой им е дал пари за якета и палатки. Има ли разлика?
Тези мъртви алпинисти (или не са алпинисти?) ме накараха да се замисля защо аз не мога да го направя. И защото аз не мога, а те могат ме вкарва в размисъл за човешкия дух, за вечния стремеж и все от сорта.

Тези мъртви алпинисти се превърнаха в мит и тях ще ги помнят. А дали ги е убило скапано въже или ледена цепнатина - никой няма да пита.

Националната митология! Винаги я попълват млади и дръзновени.
Винаги!

До коментар [#2] от "D-r D":

Поздравления за коментара!

Правилно.

До коментар [#3] от "wjx58308393":

Смъртта не може да се обяснява.
Тя просто трябва да ни накара да се замислим.

Коментарите на хората, определящи себе си като алпинисти, са винаги доста прями и откровени. Със сигурност някои участват в експедиции, тъй като се чувстват по-уверени когато до тях има друг човек. Други, като Боян, дали от смооувереност или нещо друго, което е вътре в тях решават да предприемат начинанието сами, пък дори и с цената на живота си. Познавам такива хора, особена порода са. Психологическият им профил е специфичен и няма нужда от коментар. Единственото важно е с какви намерения отиваш там горе. По принцип всеки алпинист изпитва според мен някаква вътрешна така да се каже завист от величието на планината и същевременно се прекланя пред нея. Това е необяснимо чувство, което се усеща когато си там горе, сам със себе си и заобикалящата те среда. Аз лично съм любител турист и не ми трябва нищо повече, тъй като обичам да усещам планината, нейната мощ и да се чувствам част от нея, а не да чувствам, че съм върху нея. Затова мисля, че опитите да се прави сравнение, че алпинистите опитвали докъде са им пределите, е малко неуместен, тъй като вътрешно човек винаги знае докъде му се простират възможностите. Това, че съзнанието и околната среда, му въздействат в противоположна посока, е друг въпрос. Повечето алпинисти започват кариерата си в тинейджърския си период (15-18 години), докато при професионалните спортисти това е в най-ранна възраст (6-7 години). Тези 10 години, повярвайте ми, имат огромна разлика за формиране на нагласите и психиката на човек. При алпинистите ми прави впечатление, че липсва уважение един към друг, на моменти е гарнирано дори с голяма доза завист. В професионалния спорт нещата са поставени на ясна основа. Тъй като алпинистите се борят със себе си е трудно да ги убедиш, че някой е по-добър или по-опитен. Повечето от тях са хора с професии, което допълнително им дава някаква доза самочувствие и увереност, че са нещо уникално и самобитно само по себе си. Не знам, какво уважение можеш да парадираш, че имаш към планината, като се отнасяш към нея като към кочина. Навярно сте виждали какво оставят алпинистите след себе си в планината. Еверест се е превърнал в клоака заради амбициите на дозина хора. Според мен алпинизмът в чистата му форма е емоция, която се изживява от всеки един от нас съобразно характера му, възпитанието, културата и отношението към планината.

Хубав коментар, докторе, но тезата на публикацията е не саможертвата, а подготовката. В планината, както навсякъде, и очевидно повече, се умира от собствените грешки. Недостатъчната подготовка увеличава риска, казва този знаещ човек, и е добре да се дочете (каквито и междуличностни натоварвания да съществуват между хората в тази непозната за мен среда). А сравненията с героите на борбите за освобождението на България и българския народ също не са съвсем на място-величието на подвига се определя и от неговата обществена значимост. Зимните изкачвания на К2 са лична цел, не обществена.
П.С. Казвам се Георги Иванов.

Много добре казано!

До коментар [#7] от "Weiss":

Г-н Иванов, нали не мислите, че съм класната на инж. Петков и тук пиша бележки под домашното му на тема Алпинизъм и свръзки?

Не приемам тезата, че само сертифицираните от училището по саможертва имат квалификацията да правят немислимото за останалите. Прекалено ми е еволюционистично. Пък и такова училище няма. И тогава: кой ще бута прогреса?
Историята показва друго: лудите глави остават следи в националната памет. И най-вече с това, че са сложили костите си някъде, докато са се стремили да осъществят своя идея или мечта. Жалкото е, че дали тя е „обществено значима“ (или „безсмислица“ като алпинизма) определят чиновници, които подготвят указите за връчване дали на на орден І-ва или ІV-та степен...

Не бива да оставяме чиновниците да определят кой колко е заслужил. Всеки от нас чувства това със сърцето си. През живота си видяхме срутването на доста кумири и заместването им с други, за които пък изобщо не сме допускали, че имат такива качества.

Единственият критерий за значимост на нечие дело е смъртта в осъществяването му. Записаните от нея имена в националния мартиролог са завинаги.

Пробвайте да изброите апостолите на Априлското. Сигурен съм, че ще споменете само мъртвите. Преживелите кланетата Стоян Заимов и Захарий Стоянов са опрделено на втори план в националната памет.

Умрелите в леглото явно не се броят.

Ако човек обучава млади алпинисти, трябва да говори като Николай Петков! Мъка е да виждаш грешките на самонадеяни и нищо да не можеш да направиш. А за загиналите един летец изпитател беше казал "Извинявайте че сме живи".