Алпинизъм и свръзка

К2

Алпинизъм и свръзка

Да опитаме да върнем идеалните си цели и постъпки. Да правим и катерим това, което искаме - с почтени средства, а не на всяка цена

11915 прочитания

К2

© Николай Петков




Николай Петков е роден през 1958 г., алпинист и катерач. Изкачва Еверест два пъти - в рамките на националните експедиции през 1984 (последното успешно изкачване на Западния гребен и слизане по Югоизточния гребен) и през 2004 г. по Североизточния гребен. През 1997 г. прави първото българско изкачване на осемхилядник в алпийски стил (Дхаулагири, 8167 м). През 2006 г. се качва на Нанга Парбат (8126 м.), Гашербрум I (8080 m). Има редица изкачвания по катерачни и алпийски маршрути в Хималаите, Каракорум, Памир, Тяншан, Андите, Аляска, Йосемити, Килиманджаро, Кавказ, Алпите и т.н. Дългогодишен председател на Българската федерация по катерене и алпинизъм, сега неин зам.-председател.

Публикуваме с негово разрешение текста, който излезе в специализирания сайт climbingguidebg.com.

По повод на спукалия се балон на комерсиалната зимна експедиция до К2, която се провежда в момента, чета следното нещо като коментар:

"Трябва или не трябва да има алпинисти? Трябва или не трябва да умират млади и жизнени хора?"

Този, и други безброй много постове в интернет в последните часове и дни, както и в националните телевизии, ме мотивират да напиша, надявам се скоро, анализ и гледна точка на случващото се. Въпросите на широката общественост, на които медиите не отговориха, са много:

  • Кой наду(ва) балона?
  • Ролята на медиите в България и по света относно отразяването на алпинизма
  • Шерпите - израстване и падение
  • Какво е алпинизъм?
  • Защо се връщат огромните тежки експедиции под абревиатурата "комерсиални"?
  • Какво е комерсиална експедиция, клиент, отношения?
  • Защо медиите отразяват като постижение изкачвания по нормалните пътища в рамките на тежките комерсиални експедиции?
  • Какво значи да използваш допинг (кислород)?
  • Без кислород ли е изкачването на връх, при който всички наоколо, вкл. парапетите, са поставени с кислород?
  • Какво означава да имаш персонален шерп?
  • Какво са колекциите от... върхове?

Николай Петков във facebook, 5 февруари 2021 г.

Има алпийска общност в България. Тя се състои от хора, които извървяват своя път - за някои по-кратък, за други по-дълъг. Едни прекратяват алпийската си "кариера" (дайте идея за по-добра дума, че да махна кавичките), защото решават, че са поели достатъчно риск. Други - защото животът и проблемите ги притискат. За трети така решава Планината.

Всеки един обаче започва от някъде - повечето с начален курс по катерене или алпинизъм. Има и самоуки. В интернет е пълно с информация, но по-добрият вариант е квалифицирано обучение. Защото всеки пропуск по-късно се заплаща скъпо.

След това започва алпийският път. За него трябва свръзка. Алпинизмът е колективно занимание, по-точно занимание по свръзки. Има солови изпълнения, но те са тема на друг разговор - мотивация, кой ги прави и т.н.

Свръзката е сакрално нещо. Не само въжето свързва хората в нея. Те изживяват съвместно неща - и хубави и лоши, понякога трагични. Не е чудно защо връзките, създадени в свръзките, понякога са по-дълготрайни от семейните такива.

Когато съм започнал да се занимавам с алпинизъм, съм си представял катерене, стени, върхове. КАТЕРЕНЕ. Доста по-късно взе да се казва "катерене и алпинизъм", преди "алпинизъм" беше достатъчно. Същото е и с тези, започнали преди мен, и с тези след мен. Така се е формирала българската алпийска общност. Развитието на всеки един в нея копира развитието на самата общност - започват изкачвания на основните ръбове и стени в планините в България, после изкачвания на стени и ръбове в Алпите, след това погледите се насочват към Кавказ и по-високите планини.

Българският алпинизъм има епична и славна история, в която понякога плановете и реализацията са били много мащабни. Изпълнението, макар и белязано епизодично с трагични инциденти, може да носи само гордост. В Непал и Пакистан споменаването на българските алпинисти ставаше с уважение. Не само заради експедицията през 1984 г. по Западния гребен на Еверест.

Винаги във високите планини постиженията на българи са правени от групи или свръзки, сработени преди това по българските алпийски обекти.

Та, дали е случайно, че последните инциденти, при които загинаха четирима българи, станаха в комерсиални експедиции, в които те бяха сами, по-точно тръгнали сами от България?

  • Петър Унжиев (1970 - 2010) - умира в палатката си в лагер 2 на К2 по реброто Абруци на 18 юли 2010 г.
  • Боян Петров (1973 - 2018) - загива на 4 май 2018 г. над последния лагер, вероятно при подхлъзване, при опит да изкачи Шиша Пангма.
  • Иван Томов (1984 - 2019) - умира на 17 май 2019 г. в палатката си в лагер 4 на Лхотце, след изкачване на върха предишния ден.
  • Атанас Скатов (1978 - 2021) - загива при падане от около 7000 м на К2.

Моето убеждение е, че всяка от тези трагедии вероятно е нямало да се случи, ако тези хора са действали в сработена свръзка. Имал съм контакти с всеки от тях, ще направя кратка ретроспекция.

Пешо Унжиев се "спусна с парашут" директно с желание да изкачва високите върхове. Беше приятел с Кристина Георгиева и по някакъв начин се свърза с мен за кратко обучение. То беше наистина кратко и недостатъчно - в залата в НСА показване на рапел и други похвати за работа с инвентара. Имахме разговори за екипировката, височината и т.н. Той обаче имаше страшното самочувствие на неколкократен победител в Обиколката на Витоша. Имахме даже една съвместна тренировка по Лалето (аз бях със ски и колани, Пешо ситнеше нагоре с обувки). Набра доста преднина. Но това не ме убеди, че има подготовката (цялостна) за високата планина. Обяснявах му, че там понякога става много бързо много опасно. Казвах му това, което съм казвал многократно и в курсовете, които съм водил. Че трябва да може да катери и действа по терени, много по-трудни от маршрута, който ще следва. Защото един инцидент или действие в нетипичната за експедицията ситуация може да изисква катерене или откатерване, при това без осигуровка, по скали и лед, без никакви въжета. За това трябва много опит, много изкачвания.

Така или иначе замина. Първо на Манаслу, после на К2. Какво обаче мога да кажа извън емоцията? Той имаше пари, не беше зависим от спонсори. Не искаше и медийно внимание, или поне не преди да направи нещо значимо. Стана ми криво, че Пешо си отиде в самота, изоставен от личния си шерп в лагер 2 на К2. След няколко месеца, през март 2011 г., с Кристина Георгиева направихме маршрут в Рила, който кръстихме "Мечтата на Пешо".

През 2018 г. загина Боян Петров. Предприема самотна атака на Шиша Пангма при влошаващо се време, когато всички слизат надолу. Минават няколко дни, докато се видят следите, по които можем само да гадаем какво се е случило. Една отворена палатка, намерена от Сергей Бершов, и спален чувал в нея. По-късно, при облитане с хеликоптер, са направени снимки, на една от които се забелязват следи по склона и малко по-надолу от края им - петно в снега. Така или иначе Боян не се завръща в палатката.

При Боян, или Съни, както е популярен в средите, съществуваше необходимият алпийски опит, макар и да нямаше изкачвания на някакви много големи стени. При него обаче имаше склонност да "изчезва" и да прави солови изпълнения, въпреки че се намира в група. Такъв беше и случаят при съвместното ни изкачване на Гашербрум 1 през 2009 г. Тогава, обикаляйки сам по ледника, беше пропаднал в цепнатина, за радост с щастлив край. После при първия опит за изкачване тръгна от щурмовия лагер нагоре, при положение че времето се разваляше, и пак създаде рискова ситуация (върна се по някое време). Следващите си изкачвания прави предимно в рамките на комерсиални експедиции с готови парапети, но не използва допълнителен кислород и шерп. Медийният интерес, мисля, не му се отрази добре. В крайна сметка липсата на партньор и бързането да отиде на Еверест веднага след Шиша Пангма е една от предпоставките за трагичния изход.

На следващата година, 2019, загина Иван Томов от Русе. Спомням си с най-голяма симпатия за него, макар че съм имал комуникация само по интернет. Пак приятел на Кристина Георгиева. Следях с интерес пътешествията му, защото след всяко едно пишеше много интересни разкази за преживяното. Иван живееше в чужбина и финансираше участията си в експедициите, в които се включваше, със собствени средства. През годишните си отпуски. Симпатията към това, което прави, идваше и от факта, че той се стремеше към максимално чист стил, доколкото е възможен в една подобна комерсиална експедиция. Без личен шерп, без използване на кислород, изнасяне на багажа със собствени сили. Въпреки това у мен тегнеше усещането, че отново опита той набира директно във високата планина, без преди това да има така необходимите изкачвания на по-ниско и по-трудно.

Прави два опита на Нанга Парбат, като при единия оцелява след клането на участници в експедицията, понеже се намира в този момент нагоре. На Лхотце може би изходът нямаше да е фатален, ако имаше близък човек до него в палатката на лагер 4.

Трагичният инцидент със Скатов е само отпреди няколко дни. И той, като Петър Унжиев, пристъпва без алпийски опит направо към високите върхове. Контакт с него имах през 2013 г., когато в АК "Планинец" проведохме зимен курс, в който Скатов беше включен по негова молба - тогава направихме компромис и го допуснахме, въпреки че условието за участие беше успешно завършен курс начално обучение. Не знам някой после да го е виждал на алпийските обекти. Лошото при него е, че се събраха в едно и други неблагоприятни фактори - преекспониране от медиите плюс ангажимент към спонсори, за да плати участието си в експедициите.

Има вече разни версии защо Скатов е паднал. Тъй като е ясно, че никой не го е бутнал - става дума за грешка - или техническа с превключване на въжета, или грешка при откатерване, или използване на старо въже, което се е скъсало. Едва ли има значение, когато човека го няма. Грешки правят и опитни алпинисти, особено на слизане.

За участието на Скатов в комерсиалната зимна експедиция на К2 основният въпрос е: Защо е бил там? Защо въобще трекинг агенцията Seven Summit Treks организира зимна експедиция за клиенти на трудния и за лятно изкачване К2? Всички се опасявахме от нови жертви. За съжаление една от тях е от България.

Агенцията е непалска и се движи от шерпи. Ролята на шерпите в съвременния височинен алпинизъм, в комерсиалните експедиции, в тази експедиция и въобще заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.

Защо медиите да са фактор ли? Те допринесоха за това да окачествяват изкачвания по оборудвани с въжета до самия връх маршрути, с допълнителен кислород и личен шерп като постижения в алпинизма. Медиите са свързани с намирането на спонсори, но е нормално това да бъде за стойностни алпийски проекти. Не е оправдано в централните новини да слушаме някакви подробности около пребиваването на даден клиент в базов лагер. Обидно е.

Въпросът с медиите и ролята им във веригата спонсор - клиент - медии - комерсиална експедиция - отразяване заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.

Медиите и спонсорите освен всичко друго много се връзват на изрази като "Хималайска корона" или Seven Summits. Наистина ли тези хора си мислят, че продължават делото на Меснер, Кукучка и Виелицки? Които са имали винаги за цел нещо ново, нещо специално при изкачванията. Не знаят ли, че не е важно колко и къде, а как е направено?

След публикацията ми във фейсбук с поставени въпроси получих доста коментари. Например безкислородно ли е изкачване, при което цялата инфраструктура по маршрута е направена с кислород и около теб се движат много хора с кислородни бутилки.

За илюстрация на последното ще дам пример с Меснер. През 1978 г. той и Хабелер направиха първото изкачване без кислород на Еверест. Но в рамките на "кислородна" експедиция. Меснер ясно съзнаваше какво е това - че няма пълна стойност. И направи "невъзможното": през 1980 г.: изкачи върха сам (сам в планината над БЛ), по частично нов маршрут и без кислород, в мусонния период.

Алпинизмът е широко понятие, но някои медии при отразяването на експедиции с клиенти го използват и при изкачвания по изцяло оборудвани с парапети маршрути. В Алпите има отдавна подобни осигурени маршрути към върхове, наричат се виа ферата. Направени са за туристи, да популяризират красотите на планината и активността на открито.

Парапетите в алпинизма и в експедициите се използват за групово осигуряване. Поставят се от водачите временно, докато премине групата, или за постоянно - докато трае експедицията. Тъй като са от въже, постоянните парапети трябва да се използват с повишено внимание. Вятърът и протриването в скалата или леда могат да доведат до намаляване на здравината. Много рядко експедициите премахват поставените парапети. Това, освен че е екологичен проблем, води до появата на цели снопове от стари въжета по някои участъци.

Въпросът с комерсиалните експедиции е сериозен. Услугите, които се предлагат, включват парапети до върха, осигуряване на кислород над определена височина, палатки, спален чувал и храна във височинните лагери, личен шерп и др. Някои от услугите са опции и повишават цената. Тези улеснения спомагат да се появяват търсачи на силни усещания, за които се появяват допълнителни опасности - в случаите в които по някаква причина парапетите ги няма, кислородът свърши или палатките ги е издухал вятърът. Движението се затруднява, стават задръствания, бутат си камъни и т.н. (Има сведения че първият смъртен случай на К2 т.г. със Сержи Минготе е бил вследствие на падане на камък.)

Тази статията има единствено за цел да помогне да се осмислят причините за възникване на инцидентите, за да се избягват в бъдеще - от живите. Както и да има етика и по-добър стил при изкачванията.

Призовавам за повече смирение в планината и след това в "цивилизацията". Да опитаме да върнем идеалните си цели и постъпки. Да правим и катерим това, което искаме - с почтени средства, а не на всяка цена.



Николай Петков е роден през 1958 г., алпинист и катерач. Изкачва Еверест два пъти - в рамките на националните експедиции през 1984 (последното успешно изкачване на Западния гребен и слизане по Югоизточния гребен) и през 2004 г. по Североизточния гребен. През 1997 г. прави първото българско изкачване на осемхилядник в алпийски стил (Дхаулагири, 8167 м). През 2006 г. се качва на Нанга Парбат (8126 м.), Гашербрум I (8080 m). Има редица изкачвания по катерачни и алпийски маршрути в Хималаите, Каракорум, Памир, Тяншан, Андите, Аляска, Йосемити, Килиманджаро, Кавказ, Алпите и т.н. Дългогодишен председател на Българската федерация по катерене и алпинизъм, сега неин зам.-председател.

Публикуваме с негово разрешение текста, който излезе в специализирания сайт climbingguidebg.com.

По повод на спукалия се балон на комерсиалната зимна експедиция до К2, която се провежда в момента, чета следното нещо като коментар:


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


18 коментара
  • dredre

    Изключително тенденциозна публикация, бях чувал за определена завист от страна на Н. Петков спрямо Съни, но не съм си представяла, че е толкова дълбоко вкоренена. Фактологично държа да уточня, че на склоновете над щурмовия лагер на Шишапангма има рисковете от лавини, а около самия лагер - цепнатини, защо пък е решил, че е точно подхлъзване? Освен това убедена съм, че е наясно и за причините за формалното участие на Петров в комерсиални експедиции (въпреки което той си изнасяше целия багаж по височинните лагери и поне в няколко случая доказано не е използвал парапети...). В крайна сметка постижението на Боян не се изразяваше толкова в колекционирането на върхове или техническата стойност, а в подвига на човешкия дух - не диабет и не удар от кола с 80 км/ч могат да спрат някого, който знае какво иска да постигне. 

    Ако греша за "завистта" - извинявам се, но смятам за редно публикацията да не бъде толкова негативна, а по-скоро обективна. 

  • 2
    antipa avatar :-|
    D-r D

    Казвам се Борислав Иванов.
    Извинявай, сигурно си много прав технически, ама не те дочетох.
    Знаеш, сигурно, каква е разликата между героите и нас - чиновниците? Онези са мъртви, а ние мъчим околните с обяснения защо не сме герои...

    Жоро Хлътев, по-известен като Бенковски, е бил беден, неук, фарфарон и позьор, ама това го знаят само тия единици които сме чели и помним Записките на Захарий. И не ме спира да се прекланям пред (защо не и безсмислената му за някои) саможертва.

    Друг Жоро - Раковски - по сегашните критерий щеше да е наречен соросоид, заради впрягането си във великосръбски "проекти", ама в съзнанието ми излиза образа му от оная картина на върха на планината със сабята в едната ръка и трибагреника в другата. И с Горски пътник, естествено.

    Ами пак Жоро - Петлешков? Да ти разказвам ли?

    Не ме влекат планините. Нямам дори високи обувки.
    Но още чувам оня страшен глас на Аврамов отпреди почти 40 години: "Не заспивай, Ицо! Не заспивай, ти си българин! Идва помощ!" Тогава смъртта на един абсолютно непознат ме разкърти. Не че не съм виждал и смъртта и на по-близки ми.

    Когато изчезна абсолютно непознатия ми Боян Петров се молех на Господ да му даде дни.

    Сега заради абсолютно непознатия ми Скатов пак си трих очите.

    И знаеш ли, не се замислих в комерсиални или некомерсиални експедиции са загинали, кой им е дал пари за якета и палатки. Има ли разлика?
    Тези мъртви алпинисти (или не са алпинисти?) ме накараха да се замисля защо аз не мога да го направя. И защото аз не мога, а те могат ме вкарва в размисъл за човешкия дух, за вечния стремеж и все от сорта.

    Тези мъртви алпинисти се превърнаха в мит и тях ще ги помнят. А дали ги е убило скапано въже или ледена цепнатина - никой няма да пита.

    Националната митология! Винаги я попълват млади и дръзновени.
    Винаги!

  • 3
    wjx58308393 avatar :-|
    wjx58308393

    До коментар [#2] от "D-r D":

    Поздравления за коментара!

  • 4
    epk1515013158546444 avatar :-|
    Венцеслав Ралев

    Правилно.

  • 5
    antipa avatar :-|
    D-r D

    До коментар [#3] от "wjx58308393":

    Смъртта не може да се обяснява.
    Тя просто трябва да ни накара да се замислим.

  • 6
    hgg21387465 avatar :-(
    hgg21387465

    Коментарите на хората, определящи себе си като алпинисти, са винаги доста прями и откровени. Със сигурност някои участват в експедиции, тъй като се чувстват по-уверени когато до тях има друг човек. Други, като Боян, дали от смооувереност или нещо друго, което е вътре в тях решават да предприемат начинанието сами, пък дори и с цената на живота си. Познавам такива хора, особена порода са. Психологическият им профил е специфичен и няма нужда от коментар. Единственото важно е с какви намерения отиваш там горе. По принцип всеки алпинист изпитва според мен някаква вътрешна така да се каже завист от величието на планината и същевременно се прекланя пред нея. Това е необяснимо чувство, което се усеща когато си там горе, сам със себе си и заобикалящата те среда. Аз лично съм любител турист и не ми трябва нищо повече, тъй като обичам да усещам планината, нейната мощ и да се чувствам част от нея, а не да чувствам, че съм върху нея. Затова мисля, че опитите да се прави сравнение, че алпинистите опитвали докъде са им пределите, е малко неуместен, тъй като вътрешно човек винаги знае докъде му се простират възможностите. Това, че съзнанието и околната среда, му въздействат в противоположна посока, е друг въпрос. Повечето алпинисти започват кариерата си в тинейджърския си период (15-18 години), докато при професионалните спортисти това е в най-ранна възраст (6-7 години). Тези 10 години, повярвайте ми, имат огромна разлика за формиране на нагласите и психиката на човек. При алпинистите ми прави впечатление, че липсва уважение един към друг, на моменти е гарнирано дори с голяма доза завист. В професионалния спорт нещата са поставени на ясна основа. Тъй като алпинистите се борят със себе си е трудно да ги убедиш, че някой е по-добър или по-опитен. Повечето от тях са хора с професии, което допълнително им дава някаква доза самочувствие и увереност, че са нещо уникално и самобитно само по себе си. Не знам, какво уважение можеш да парадираш, че имаш към планината, като се отнасяш към нея като към кочина. Навярно сте виждали какво оставят алпинистите след себе си в планината. Еверест се е превърнал в клоака заради амбициите на дозина хора. Според мен алпинизмът в чистата му форма е емоция, която се изживява от всеки един от нас съобразно характера му, възпитанието, културата и отношението към планината.

  • 7
    weiss avatar :-|
    weiss

    Хубав коментар, докторе, но тезата на публикацията е не саможертвата, а подготовката. В планината, както навсякъде, и очевидно повече, се умира от собствените грешки. Недостатъчната подготовка увеличава риска, казва този знаещ човек, и е добре да се дочете (каквито и междуличностни натоварвания да съществуват между хората в тази непозната за мен среда). А сравненията с героите на борбите за освобождението на България и българския народ също не са съвсем на място-величието на подвига се определя и от неговата обществена значимост. Зимните изкачвания на К2 са лична цел, не обществена.
    П.С. Казвам се Георги Иванов.

  • 8
    barbarossa avatar :-|
    Barbarossa

    Много добре казано!

  • 9
    antipa avatar :-|
    D-r D

    До коментар [#7] от "Weiss":

    Г-н Иванов, нали не мислите, че съм класната на инж. Петков и тук пиша бележки под домашното му на тема Алпинизъм и свръзки?

    Не приемам тезата, че само сертифицираните от училището по саможертва имат квалификацията да правят немислимото за останалите. Прекалено ми е еволюционистично. Пък и такова училище няма. И тогава: кой ще бута прогреса?
    Историята показва друго: лудите глави остават следи в националната памет. И най-вече с това, че са сложили костите си някъде, докато са се стремили да осъществят своя идея или мечта. Жалкото е, че дали тя е „обществено значима“ (или „безсмислица“ като алпинизма) определят чиновници, които подготвят указите за връчване дали на на орден І-ва или ІV-та степен...

    Не бива да оставяме чиновниците да определят кой колко е заслужил. Всеки от нас чувства това със сърцето си. През живота си видяхме срутването на доста кумири и заместването им с други, за които пък изобщо не сме допускали, че имат такива качества.

    Единственият критерий за значимост на нечие дело е смъртта в осъществяването му. Записаните от нея имена в националния мартиролог са завинаги.

    Пробвайте да изброите апостолите на Априлското. Сигурен съм, че ще споменете само мъртвите. Преживелите кланетата Стоян Заимов и Захарий Стоянов са опрделено на втори план в националната памет.

    Умрелите в леглото явно не се броят.

  • 10
    korc avatar :-|
    Корки

    Ако човек обучава млади алпинисти, трябва да говори като Николай Петков! Мъка е да виждаш грешките на самонадеяни и нищо да не можеш да направиш. А за загиналите един летец изпитател беше казал "Извинявайте че сме живи".


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Във водовъртежа на три кризи

Във водовъртежа на три кризи

КапиталНО

КапиталНО