Новият брой:
Продаден ли е мачът за еврото

Атлантическата общност през 2012 г. - трите сценария

Разширяването на НАТО е на път да се състои, без да се е сбъднала нито една от прогнозите на песимистите. Руснаците не изглеждат много обидени на Запада за приемането на нови членове, особено след като им е предоставена възможност да наблюдават действия на натовските части и по този начин сами да се убедят, че няма защо да се страхуват от пакта. От друга страна, приемането на Чехия, Полша и Унгария в НАТО няма да начертае нови разделителни линии в Европа, защото вратата на организацията ще остане отворена за още нови членове. Цената на разширяването няма да е непреодолима пречка - дори настоящите изчисления да са доста занижени, то поне е сигурно, че източноевропейците биха платили повече за ремонти на остарялата си военна техника, отколкото да закупят нова. Сега привържениците на НАТО трябва да приемат факта, че приемането на нови членове в пакта бе едва първата крачка в една неизследвана територия. Разширяването всъщност представлява един не особено удачен термин за това, което трябва да се преобразува в НАТО. Това, което има значение в момента, е не колко държави са в него, а защо искат да бъдат част от съюза - какъв вид военни проблеми мислят, че могат да разрешат заедно в бъдеще, и каква според тях е базата за подобно съюзяване. Говори се не просто за промяна размерите на НАТО, а за една нова дефиниция на нейната цел. Ако този процес на реформация премине успешно, последствията ще бъдат наистина значителни. Дейността на съюза ще се изнесе почти изцяло извън територията на Европа, защото вече няма да има вътрешни опасности за сигурността. Взаимоотношенията на двете основни страни в съюза, Америка и Европа, ще станат малко или повече равнопоставени. Щатите ще си запазят правото да изискват европейската помощ за операции извън континента в замяна на продължаващата подкрепа за запазване на европейската сигурност. От двете страни на Атлантика трябва да изяснят общите си интереси и за да ги защитават, ще трябва да изградят много по-чувствителен механизъм за взимане на решения на мястото на първосигналния тест “ето идват руснаците, да нападаме” от дните на студената война. Ситуацията вече е доста по-усложнена.
От друга страна, ако преструктурирането не се състои, цената също ще е голяма. Ако не се промени, НАТО не може да просъществува, защото без старата съветска заплаха и без ясна идея за бъдещето членовете на съюза няма да могат да видят смисъла на самата организация и на тяхното участие в нея. Така Европа и Америка могат да се отдалечат една от друга. Ако го направят, те не само ще загубят шанса да създадат през ХХ век сътрудничеството, което им убягваше през ХХI, а ще станат много по-уязвими към заплахите на общата им сигурност.
Някои все още настояват, че подобни бъдещи проекти са прекалено мъгляви, за да бъдат обсъждани, а и при всички случаи те ще бъдат по-малки и по-лесни за контролиране в сравнение със заплахите на студената война. Това обаче е голяма грешка. Три различни модела могат да се развият в глобалната политика през следващите 20 или 30 години, всеки един от които може да се окаже предизвикателство към принципите на атлантическите демокрации. Вариантите са: създаване на нова враждебна суперсила, период на технологическа и икономическа полуанархия или - най-вероятният вариант - многостранно съперничество за влияние във все още ничията земя, освободена след края на студената война - богатата на енергийни източници Централна и Югозападна Азия.

Сценарий №1. Нова суперсила

Суперсилата представлява държава или съюз, достатъчно богати, за да могат да разположат значителни въоръжени сили извън своята територия. В момента единствената суперсила е НАТО, при сътрудничество на Америка и Европа, или САЩ, ако европейците не участват. Трудно е да се повярва, че подобен монопол ще продължи още дълго. Но в същото време броят на районите, които могат да го нарушат, не е много голям. Почти сигурно е, че Латинска Америка и Африка не могат да произведат нова суперсила в следващите две или три десетилетия - Африка, защото ще продължи да бъде прекалено бедна, а Латинска Америка заради геополитическата си изолация. Мюсюлманският свят, въпреки цялата паника около “ислямската заплаха” напоследък, си остава все още прекалено разединен. Управляваната от хиндуисти Индия може да се окаже свадлив съсед, но не е вероятно амбициите на външната й политика да се разпрострат по-далече от непосредствените й граници. Единствените сериозни кандидати да се преродят в суперсила през следващия четвърт век са Русия, Китай и Япония.
От трите изброени Русия стои в челото на повечето списъци с прогнози. Но фактите говорят друго. На първо място ще, й е нужно много повече време, за да възстанови военния си потенциал, отколкото повечето хора си мислеха. Икономиката на страната е все още в плачевно състояние, а след последните маневри на президента Елцин с правителството още повече намаля вероятността управляващите да я поставят в ред. През дългия период на смут, който предстои на Русия, за нея ще е особено важно да поддържа добри отношения със Запада, за да може да разчита на неговата помощ. Когато в някой бъдещ момент икономиката на страната позволи възраждането на военната й сила, външната руска политика ще трябва да се съобразява с въздигащия се на източната й граница мощен Китай - още една причина, поради която може отново да потърси западното сътрудничество, този път в дипломатическата и военната област. Ако обаче НАТО се разпадне, руснаците могат да решат, че нямат друг избор, освен да разширяват потенциала на военната си сила, докато се изравни с китайския. Русия в този случай няма да бъде особено приятен съсед за съжителстване. Но този сценарий би бил възможен само ако Китай се възмогне значително.
Също толкова трудно е, макар и по различни причини, да си представим Япония в ролята на световна военна сила. Не заради липсата на ресурси или компетентно правителство, а заради изключителната географска уязвимост на страната. Сбор от малки острови, Япония се намира на не по-голямо разстояние от Китай, отколкото е Варшава от Русия. За да бъде защитена от военната мощност, която може да притежава Китай след двайсетина години, Япония няма да може да мине без солиден западен съюзник, който да й осигури доминираща в региона флота и стабилна противоракетна система. Ето защо страната сигурно ще продължи споразумението си с Америка за защита. САЩ в замяна ще поддържат японските военни сили слаби, защото останалите американски съюзници в Азия не биха желали прекалено силна Япония. Ако Америка се изтегли от западната част на Тихия океан, Китай също ще има интерес да държи Япония военно слаба, за да се превърне в доминираща сила в региона. Логично е, ако САЩ отсъстват, Япония да признае на Китай първенстващата роля в региона в замяна на запазване собствената си икономическа и политическа независимост.
Това определя Китай като държавата с най-голяма вероятност да заеме мястото на бъдеща суперсила. Вярно е, че пътят му нагоре няма да е така бърз и гладък, както мнозина очакват. След решението на китайския премиер да закрие по-голямата част от държавните губещи предприятия икономиката временно ще забави темпа си на растеж, а може да се получат и неблагоприятни социални и политически последици. Но после почти сигурно е, че положителните икономически тенденции ще се възобновят, тъй като Китай е държава с голям потенциал. В Китай има рядко срещано социално разбирателство, тъй като девет десети от населението принадлежи на една и съща етническа група. “Китайските ценности” също играят голяма роля за просперитет, съчетавайки по-силен индивидуализъм от японците, да кажем, и по-голяма самодисциплина от руснаците. Историята в същото време е силен импулс за реализацията на възможностите на китайския народ - векове наред считал себе си за център на света, Китай бе подложен близо две столетия на колониално унижение. Сега идва златната възможност отново да заеме полагаемото му се място в световната политика.

Сценарий №2. Време на анархия

На противоположната страна на спектъра стои тезата, че цялата международна сила, както се изразяват геополитиците, ще се дезинтегрира. Това звучи невероятно във време, когато повечето хора се страхуват от свръхконцентрация на сила, но идеята има своите сериозни застъпници и трябва да бъде изследвана. Тезата, че инструментите на международното влияние могат да се разпаднат в ръцете на своите притежатели, има три основни аргумента: на първо място, заради невъзможността да бъде контролирано разпространението на ядрено оръжие, на второ място, защото компютрите, на които се градят основите на съвременната цивилизация, нямат абсолютна защита срещу атака и държавите, които зависят изключително от тях, могат да загубят своето стратегическо предимство във военната област и трето, защото устоите на националната държава все повече се подкопават от глобализацията на икономиката и правителствата имат по-малко реална сила. Страховете от разпространение на ядрено оръжие са най-основателни. Сега заедно с петте официални ядрени сили ядрен арсенал имат Израел, Индия и Пакистан, а може би Иран и Северна Корея. Ситуацията около Ирак не даде категоричен отговор способен ли е Саддам Хюсеин да произведе биологични и химически оръжия за масово унищожение. Разходите за създаването им са много по-малки, а могат по най-различни начини да стигнат до целта - от ракета до най-невинно изглеждащо пътническо куфарче в самолет.
Заплахата от саботаж на компютърната мрежа е по-мъглява. Въпреки че напоследък зачестиха пробивите на хакери в някои федерални системи, включително и военни, все пак не изглежда вероятно, че богатите страни, които са си позволили да отделят огромни средства за създаването на подобни системи, няма да отделят още толкова за тяхната защита. Идеята за омаломощаването на правителствата заради нарастващата глобализация също може да бъде сериозно критикувана. Въпреки че в сравнение със ситуацията отпреди 50 години международната търговия е нараснала неимоверно и все по-голяма част от световната икономическа дейност протича извън прекия контрол на правителствата, това не означава, че се създава нов свят, в който държавите и техните правителства не са основният двигател на протичащите процеси. Да не говорим, че икономиката все още не е толкова глобализирана, колкото им се иска на някои - да вземем например азиатската валутна криза и относително ограничения ефект, който тя имаше върху останалия свят.

Сценарий №3. Голямата игра, втори рунд

Може би най-вероятният сценарий за развитието на НАТО е познатото съперничество между няколко силни държави, всяка една от които иска да е сигурна, че ще има последната дума за това, което се случва в определена част на света. Краят на студената война даде прекрасен пример за създаването на такъв регион, в който подобна старомодна конкуренция вирее. След разпадането на СССР голяма част от централна Азия представлява сбор от държави, наскоро получили своята независимост, с големи запаси от нефт и природен газ, със слабо населени и с нестабилни правителства. Те се намират в съседство със също толкова богати на ресурси и политически нестабилни държави от Персийския залив. Другите основни съседи са Русия и Китай. От природния им газ и нефта се интересуват и САЩ, и Европа. Районът е типичен пример за вакуум на власт. Китай се радва на мисълта, че този район може да задоволи постоянно нарастващата нужда на неокапиталистическата му икономика от енергийни ресурси. Европа също се интересува от тях. Америка, макар и не толкова зависима от външни източници на нефт и газ, би искала да участва в апетитните проекти за строеж на тръбопроводи. Заинтересоваността на Русия е да не допусне бившите й владения да преминат в чужда сфера на влияние и затова ще се помъчи поне част от бъдещите маршрути да се прокарат през нейната територия.
От казаното дотук какви изводи могат да се извлекат? Първо, че геополитическият пейзаж на следващите 20 години не е толкова неясен, че да не знаем накъде се запътваме. Атлантическите демокрации най-вероятно ще се изправят срещу мощен Китай и съперничеството за находищата в Централна Азия. Вторият извод е, че тези проблеми са от еднакво значение за Америка и Европа - те невинаги ще са на едно мнение, но често ще действат съгласувано. И трето, в тази връзка е добре да се преобразуват временните алианси в по-устойчива комбинация на интереси, която да издържи на предизвикателствата на ХХI век. Преди време държавите мобилизираха армиите си пред война и ги разпускаха след края й. После се научиха да поддържат войските си в продължителна военна готовност. Сега трябва да се научим как да поддържаме продължителен мирен съюз.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове