Когато икономическото обединение предхожда политическото

Появата на единния европейски финансов пазар, съизмерим по обем единствено с американския, предполагаше пренасочване на част от азиатските и латиноамериканските капиталови потоци към финансовите инструменти на този пазар. Опцията за диверсификация формира очаквания за скъпа спрямо американския долар нова парична единица - еврото. Разбира се, доколкото краткосрочният лихвен диференциал от приблизително 2% в полза на Съединените щати не успява да компенсира нарастващите съмнения в достоверността на американската формула за неограничен във времето неинфлационен икономически растеж. Растеж, подхранван от нереализирано от спестители богатство, под формата на счетоводни капиталови печалби - резултат от рекордно високи борсови индекси не толкова от впечатляващи финансови резултати на корпоративна Америка, колкото от липса на конкурентни по доходност и риск финансови активи.
Нищо подобно обаче не се случи на практика. Два месеца след прохождането си еврото поевтиня със 7.4% спрямо долара, цените на дълговите правителствени книжа в евро-зоната, включително и деноминираните в долари, се сринаха до рекордни нива. Въпреки положителната разлика между цените на повечето европейски акции в утрото на европейския валутен съюз (ЕВС) и текущите им пазарни стойности, държателите им излизат на червено в момента, в който решат да преизчислят в долари инвестирания капитал и прираста от него. Нищо във фискалната политика на правителствата в ЕВС и поведението на потребителите в евро-зоната не говори за обратим курс на еврото. Още по-малко монетарната политика на Европейската централна банка (ЕЦБ), която е под силен политически натиск за намаляване на краткосрочните лихви на междубанковия пазар в евро-зоната. За да минимализират загубите си, инвеститорите продават европейските си финансови активи и допълнително оказват натиск върху цените им.
Ниските нива на еврото изненадаха дори и политиците в евросъюза, които най-силно желаеха една слаба обща европейска валута с оглед увеличаване от евро-зоната. Замяната на 11-те национални централни банки с Европейската централна банка, политически най-независимата централна банка в световен мащаб, неслучайно някои я определят като клон на Бундесбанк, и одобрените през миналата година от съвета на финансовите министри на ЕВС “Евро-11” съвсем небезобидни глоби за правителствата, допуснали дефицит в държавната хазна, по-голям от 3% от БВП, вързаха ръцете на левите правителства в Западна Европа, обещали на избирателите си намаляване на двуцифрената безработица. Притиснати до стената, германският канцлер Герхард Шрьодер, финансовият му министър Оскар Лафонтен и френските им колеги поискаха въвеждането на валутен коридор, в който може да се движи курсът на еврото спрямо долара. При излизането от коридора в една от двете посоки ЕЦБ ще интервенира за възстановяване на курса. С поставянето на горна граница политиците в ЕВС целяха да защитят европейските износители. Всички икономически светила прогнозираха еврото да бъде по-силната валута, прогнози, базирани на по-дълбоките стопански връзки на американската икономика със стагниращите стопанства на Латинска Америка и Югоизточна Азия и преструктурирането на част от валутните резерви на централните банки извън евро-зоната от американски долари в евро. Очакваше се еврото да се разменя за 1.28-1.30 долара в края на март. Осъвременените прогнози са за 1.05 долара за евро. С поевтиняването на еврото идеята за валутен коридор загуби актуалност.