Кой изпусна Русия?
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Кой изпусна Русия?

Кой изпусна Русия?

737 прочитания

Колапсът на Съветската империя през 1989 година и разпадането на Съветския съюз две години по-късно откриха историческа възможност в тази част на света да бъдат създадени отворени общества, но западните демокрации не успяха да отговорят на предизвикателството и целият свят сега търпи последиците от това. Съветският съюз, а по-късно и Русия, имаха нужда от помощ отвън, защото отвореното общество е по-сложна форма на обществена организация от затвореното. Съществува само един модел, по който затворените общества могат да бъдат организирани - онзи, спуснат отгоре и наложен със сила. Докато в отворените общества на гражданите не само е позволено, от тях се и изисква да мислят за себе си. В тях има установени норми и правила, които позволяват на хора с различни интереси, различен произход и различно мнение да живеят заедно в мир.

Съветската система бе може би най-вездесъщата форма на затворено общество, измислена от човека. Тя проникваше практически във всички аспекти на живота. Присъстваше не само в политиката и военните дела, но и в икономиката и духовната сфера. С характерната си агресивност тя дори се опита да навлезе в естествените науки - Лисенко е красноречив пример за това. За прехода към отворено общество бе необходима революционна промяна в режима, която не можеше да бъде осъществена без помощ отвън. Именно това прозрение ме насърчи да побързам да създам фондации „Отворено общество" във всички страни от бившата Съветска империя. Но отворените общества на Запад не проявиха подобна далновидност. След края на Втората световна война Съединените щати въведоха плана „Маршал"; след разпадането на Съветската система такава инициатива бе немислима. През пролетта на 1989 година предложих нещо от този род на една конференция в Потсдам, който по онова време все още се намираше в Източна Германия, но буквално ми се изсмяха. Най-искрено се смя Уилям Уолдгрейв, министър на външните работи в правителството на Маргарет Тачър. Желязната лейди беше вярна защитничка на свободата - когато посещаваше комунистически страни, тя държеше да се среща с дисидентите - но фактът, че едно отворено общество трябва да бъде съградено и че този градеж се нуждае от помощ и заслужава да бъде подпомогнат, очевидно й убягваше. Като твърд привърженик на пазарните принципи, тя не смяташе, че е необходима намеса. Бившите комунистически страни наистина бяха оставени да се справят сами. Някои успяха, други - не.
По отношение на Русия днес непрекъснато се търсят виновници. Пишат се статии, които поставят въпроса: "Кой изпусна Русия?". Аз лично съм убеден, че вината е главно у нас, хората от западните демокрации, а историческият момент бе пропуснат най-вече от правителствата на Буш и Тачър. Ролята на Германия от времето на канцлера Кол не е толкова еднозначна. Под формата на кредити и на безвъзмездна помощ страната отпусна най-много финансови средства на Съветския съюз, а след това и на Русия, но Кол бе воден по-скоро от стремеж да си осигури одобрението на Москва за обединението на Германия, отколкото от искрено желание да подпомогне руския преход. Убеден съм, че ако западните демокрации бяха направили необходимото, Русия вече щеше уверено да върви по пътя на пазарната икономика и отвореното общество. Давам си сметка, че това мое убеждение е в разрез с преобладаващото мнение. То противоречи и на фактите - опитите да бъде проведена реформа в икономиката наистина претърпяха пълен провал. Човек трябва искрено да вярва, че с чужда помощ нещата могат да се променят, за да твърди, че положението би било по-различно. Чуждата помощ обаче до голяма степен е дискредитирана, а идеята, че една намеса от страна на правителството би могла да се окаже полезна за икономиката, изглежда неприемлива за привържениците на пазарните принципи. Затова вниманието е съсредоточено върху въпроса кой и къде сбърка. Но именно прекалената привързаност към пазарните принципи ни докара дотук. Правителството на Кол истински се ангажира да подпомогне Източна Германия, но това беше необходимо за обединението на страната. Никой нямаше подобен мотив да подпомогне Съветския съюз. Хората получиха много съчувствие, но малко реална помощ. Западните демокрации не повярваха, че отвореното общество е цел, за чието постигане си струва да бъдат положени значителни усилия. Именно това е най-голямото ми разочарование и именно тук сбърках в преценките си. Бях подведен от реториката на Студената война. Оказа се, че Западът е готов да подпомогне прехода на думи, но не и с пари, а помощта и съветите, които все пак бяха дадени, отидоха в погрешна посока заради стремежа да бъдат спазени безусловно пазарните принципи. Руснаците с нетърпение очакваха съвети отвън и ги приемаха с желание. Те си даваха сметка, че тяхната система е порочна и мнозина от тях идеализираха Запада. Но направиха същата грешка като мен - решиха, че Западът проявява истинска загриженост. Създадох фондацията си в Съветския съюз още през 1987 година. Когато Горбачов позвъни на Сахаров в Горки и го покани да се върне в Москва, за да "поднови патриотичната си дейност", осъзнах, че революционните промени вече са започнали. Преживяванията си от онова време съм описал другаде (в книгата "Гаранции за демокрация", Фондация "Отворено общество" - София, 1992). Тук искам да спомена, че през 1988 година предложих да бъде сформирана международна работна група, която да проучи възможностите за създаване на "отворен сектор" в съветската икономика и за моя изненада - по това време имах противоречива слава като финансов спекулант - предложението ми бе прието от властите в Съветския съюз.
Идеята ми бе да се изгради пазарен сектор в плановата икономика - да се избере промишленост като хранително-вкусовата например, която да започне да продава продуктите си на пазарни, а не на държавно регулирани цени (с подходящата система за преминаване от едните цени към другите). Надявах се този "отворен сектор" постепенно да се разрасне. Не след дълго стана ясно, че идеята ми е неприложима - плановата икономика бе прекалено болна, за да износи зародиша на пазарното стопанство. Но дори такова безразсъдно предложение, дошло от незначителен източник, бе подкрепено на най-високо ниво. Министър-председателят Рижков нареди на директорите на големите предприятия като "Госплан", "Госнаб" и други да участват. Аз наистина бях в състояние да привлека икономисти като Василий Леонтиев и Романо Проди да се включат от страна на Запада. По-късно сформирах група от западни експерти, които консултираха няколко руски икономически екипа, разработващи конкурентни програми за реформа в икономиката. След това уредих екипът на Григорий Явлински, създал водещата програма, така наречения план "Шаталин", да бъде поканен на срещата на Международния валутен фонд и Световната банка във Вашингтон през 1990 година. Горбачов се колеба известно време и накрая отхвърли плана. Смутиха го две неща: приватизацията на земята и едновременното разпадане на Съветския съюз и създаване на икономическа общност. И до днес смятам, че планът "Шаталин" щеше да осигури по-плавен преход към пазарна икономика. Малко след това Горбачов слезе от власт, Съветският съюз се разпадна и президент на Русия стана Борис Елцин. Той повери икономиката на Егор Гайдар, дотогава директор на един институт за икономически изследвания, който беше учил макроикономическа теория от стандартния учебник на Руди Дорнбуш и Стан Фишър. Гайдар се опита да приложи финансова политика към една икономика, за която финансовите показатели не означаваха нищо. Държавните предприятия продължиха да произвеждат по план, дори когато нямаше кой да плати продукцията им. Спомням си, че през април 1992 година се обадих на Гайдар, за да му обърна внимание, че задлъжнялостта между предприятията нараства лавинообразно и почти достига една трета от брутния национален продукт. Той си даваше сметка какви са последиците от това, но не взе мерки да ги предотврати.
Когато Гайдар се провали, икономиката пое заместник министър-председателя Анатолий Чубайс, бивш директор на друг изследователски институт. Той съсредоточи усилията си върху прехвърлянето на собствеността от държавата в частни ръце. Той вярваше, че когато държавните предприятия станат частни, новите им стопани ще започнат да се грижат за собствеността си и икономиката постепенно ще тръгне напред. Но не стана точно стана. Раздаването на бонове, с които гражданите можеха да участват в приватизирането на държавните предприятия, се превърна в състезание без правила, чиято единствена цел бе да се разграби държавното имущество. Директорите наложиха контрол върху управляваните от тях предприятия като прилъгваха работниците да им прехвърлят боновете си или ги изкупуваха на безценица. Те продължиха да източват приходите, а често и активите, на предприятията към холдингови компании в Кипър, за да избегнат данъците, да си осигурят средства за изкупуване на нови бонове, но и да натрупат състояние в чужбина, тъй като не бяха сигурни какво ще се случи в родината им. Мнозина забогатяха буквално за дни, докато страната изпитваше огромен недостиг на паричен и кредитен ресурс, както в рубли, така и в долари. Именно в този хаос бяха положени основите на новия икономически ред - странна форма на капитализъм, която се разви по много по-различна последователност, отколкото би могло да се очаква при нормални условия. Най-напред бе приватизирана обществената безопасност и в известен смисъл това беше най-успешната приватизация. Появиха се частни охранителни структури и мафиотски формирования, които наложиха контрол навсякъде, където бе възможно. Директорите на държавните предприятия създадоха свои частни фирми, предимно в Кипър, и от тяхно име сключиха договори със същите тези предприятия, които работеха на загуба, не плащаха данъци, бавеха заплатите на работниците и просрочваха дълговете си към други предприятия, докато приходите им изтичаха към Кипър. Появиха се нови банки, създадени от държавни предприятия и държавни банки, а също и от частни икономически групировки. Някои от тях направиха цяло състояние като обслужваха сметките на държавни институции, включително и на Министерството на финансите.
После - във връзка с боновата приватизация - възникна и фондов пазар, който бе създаден преди да бъдат въведени механизми за регистриране на ценните книжа и отчитане на трансакциите и далеч преди предприятията, чиито акции се търгуват, да започнат да функционират като компании. Когато бяха прокарани нови законови актове, съответстващи на настъпилите промени, нарушаването на закона отдавна вече бе станало практика. Приходите от боновата приватизация не влязоха нито в държавата, нито в приватизираните предприятия. Управителите на доскоро държавните предприятия трябваше най-напред да затвърдят позициите си и да съберат средства за обслужване на кредитите, които бяха натрупали в процеса на приватизация. Едва след това предприятията можеха да започнат да генерират печалба. Дори и тогава за тях беше по-изгодно да крият печалбата си, освен ако не възнамеряваха да наберат допълнителен капитал чрез продажбата на акции. Но малко предприятия стигнаха до този етап. Тази система основателно може да бъде наречена обирджийски капитализъм, защото когато хората не разполагат със средства, най-лесният начин да се натрупа частен капитал е като се присвоят активите на държавата. Разбира се, имаше и някои изключения. При огромния недостиг на услуги в руската икономика човек можеше да забогатее по сравнително честен начин, като започне да ги предлага. Помощта отвън идваше главно от две международни финансови институции - Международния валутен фонд и Световната банка - тъй като западните държави не бяха склонни да отделят средства от бюджетите си. Бях против тази практика, тъй като според мен Международният валутен фонд като институция не е подходящ за такива цели. Той отпуска средства срещу определени условия, които правителствата трябва да изпълняват - например да гарантират стабилна валута и твърд държавен бюджет - и спира финансирането, когато те не се спазват. Когато правителството е неефективно, този метод на практика обрича програмата на провал. Именно това се случи в Русия. Правителството не беше в състояние да събере предвидените данъци и бе принудено да наруши бюджета. Задлъжнялостта между предприятията достигна колосални размери, бяха натрупани и огромни дългове от неизплатени заплати. Настоявах за по-пряка и по-решителна намеса на Запада и бях убеден, че тя ще бъде приета незабавно. Това обаче предполагаше да бъдат отделени готови пари, а западните демокрации не бяха склонни да ги предоставят.
Когато Международният валутен фонд отпусна заем от петнадесет милиона долара на Русия, в своя статия, публикувана в "Уолстрийт Джърнъл" на 11 ноември 1992 година, изразих мнението, че средствата трябва да отидат за социални плащания, а изразходването им да се следи пряко. Заради девалвацията на рублата пенсиите бяха едва осем долара месечно и парите щяха да бъдат достатъчни, за да се изплатят всички пенсии. Никой не обърна сериозно внимание на предложението ми, защото то не се вписваше в начина на работа на Международния валутен фонд. Затова се заех да покажа, че финансовата помощ отвън може да донесе резултати. Създадох Международната научна фондация със сто милиона долара (средствата, които бяха дадени за нея, впоследствие достигнаха сто и четиридесет милиона). Първото, което направихме, бе да раздадем по петстотин долара на най-добрите руски учени - близо четиридесет хиляди души - с надеждата да ги насърчим да останат в Русия и да продължат научната си работа. За това бяха похарчени само двадесет милиона долара, които позволиха на тези хора да оцелеят и да се издържат в продължение на една година. Критериите за подбор бяха открити, прозрачни и обективни: единственото условие бе учените да са споменати поне три пъти във водещи научни издания. Разпределението на средствата приключи за няколко месеца, а разходите бяха по-малко от десет процента. Схемата бе разработена така, че всеки учен да получава средствата си в долари, където и да се намира на територията на бившия Съветски съюз. С това доказах, че предложението ми да се контролира изразходването на отпусканите суми не е лишено от логика и може да бъде приложено на практика. С останалите пари бяха финансирани научни изследвания по препоръка на международна комисия, в която взеха участие бележити учени от цял свят. (Борис Березовски по своя инициатива предостави милион и половина долара за пътуване на руски учени. Това бе единственото дарение от руска страна.) Всички средства бяха изразходвани за по-малко от две години.
Мотивите ми да помогна на учените бяха различни. Исках да докажа, че с финансова помощ отвън може да се постигнат положителни резултати и избрах научната сфера, защото знаех, че мога да разчитам на представители на международната научна общност, които бяха готови да отделят време и усилия за оценяването на изследователски проекти. Но механизмите, по които бе разпределена тази помощ, можеха да бъдат използвани и за пенсионерите. Имаше и друга причина да бъдат подпомогнати именно учените. По време на съветския режим много от най-добрите умове са насочиха към изследователски институти, в които на свободомислието не се гледаше така строго както в останалите сфери на съветското общество. Там те се занимаваха с наука, съизмерима с най-върховите постижения на човечеството. По-академична и не толкова напреднала в техническо отношение - освен в някои приоритетни области - тя се различаваше от западната наука. Именно учените бяха онези, които застанаха начело на политическата реформа. Андрей Сахаров беше особено популярен и обичан, но като него имаше много други. Освен това съществуваше опасността някои ядрени физици да бъдат привлечени от разбойнически държави. Цялото начинание се увенча с безспорен успех и издигна авторитета на фондацията ми, която беше подложена на много атаки заради някои свои програми. Например, когато обявихме конкурс за нови учебници, освободени от марксистко-ленинска идеология, бяхме обвинени, че тровим умовете на учениците. Друг път пък Руската Дума проведе разследване по обвинението, че купуваме научни тайни на безценица, но цялата научна общност се надигна в наша защита и в крайна сметка Думата ни изказа благодарност. Затова, когато твърдя, че събитията можеше да се развият по друг начин, ако западните демокрации се бяха притекли на помощ на Русия след разпадането на съветската система, мога да се позова на много доказателства. Представете си колко по-различно би било отношението на руснаците към Запада днес, ако Международният валутен фонд им беше осигурил пенсии, когато гладуваха!
Въздържах се да инвестирам в Русия лично отчасти, за да избегна евентуален конфликт на интереси, но главно защото ситуацията в страната не ми харесваше. Но не спрях финансовите си мениджъри, които искаха да инвестират, и дадох одобрението си за тяхното участие в един руски инвестиционен фонд при равни условия с други западни инвеститори. Участвах в Световния икономически форум в Давос през януари 1996 година и видях колко добре бе приет от бизнес средите кандидатът за президент на комунистическата партия Генадий Зюганов. Срещнах се с Борис Березовски и му казах, че ако Зюганов бъде избран за президент, той няма да е в безопасност в Русия. Препоръчах му да подкрепи Григорий Явлински, когото смятах за единствения искрен реформатор сред кандидатите, но проявих наивност. Не си давах сметка колко сериозно е замесен Березовски в мръсните дела на семейството на Елцин. Според изявленията на самия Березовски, моето предупреждение за собствената му сигурност го е накарало да прояви повече решителност. Той се срещна с други водещи руски бизнесмени, които присъстваха на форума в Давос, и всички заедно обединиха усилията си, за да работят за преизбирането на Елцин. Така се превърнаха в олигархия. Политическият успех, който постигнаха, беше забележителен: в началото рейтингът на Елцин беше по-нисък от десет процента, а те успяха да осигурят преизбирането му. Предизборната кампания бе ръководена от Анатолий Чубайс. Не съм запознат с подробностите, но мога да си представя как са се развили събитията. Когато един от сътрудниците на Чубайс бе заловен да напуска сградата на правителството с двеста хиляди долара в куфарче, бях убеден, че това не са случайни пари. Олигарсите поискаха висока цена за подкрепата си за Елцин. Получиха акции в най-ценните държавни предприятия като гаранция за заемите, които бяха отпуснали на държавния бюджет. След като Елцин спечели изборите тези предприятия бяха продадени на търг и олигарсите си ги поделиха.
Познавам добре Чубайс. Според мен той е истински реформатор, който продаде душата си на дявола, за да се пребори с така наречената от него червено-кафява заплаха - комбинация от национализъм и социализъм, която той бе убеден, че ще завладее Русия, ако не се направи нещо. След преизбирането на Елцин, Чубайс отново пое управлението на икономиката, но му беше трудно да контролира олигархията. Бях много обнадежден, когато Елцин вкара в правителството Борис Немцов, реформаторски настроеният губернатор на Нижни Новгород, и започна да се отнася към него като към осиновен син. Чубайс се беше покварил по време на изборите, докато Немцов беше чист - той можеше да заеме твърда позиция там, където това бе невъзможно за Чубайс. За мен това бе сигнал, че режимът на Елцин, под водачеството на Чубайс, наистина иска да осъществи прехода от обирджийски към законен капитализъм. Бюджетният дефицит и паричното обращение се поддържаха в нормални граници, започнаха да се събират данъци от минали периоди. Инфлацията и лихвеният процент спаднаха. Правата на собствениците на акции бяха по-добре гарантирани и фондовият пазар се разрасна. Чужди инвеститори започнаха да влагат средства в акции и дългови книжа. Руски компании можеха да получават петгодишни кредити при лихва само с двеста и петдесет пункта по-висока от Лондонския междубанков лихвен процент. Такава беше ситуацията в Русия, когато през 1997 година реших да участвам в търга за "Связинвест" - държавната телефонна компания. Доста мислих над това решение. Давах си сметка за огромната корупция, която цари в Русия. Беше ми много по-лесно да не си цапам ръцете и да продължа да се занимавам само с филантропска дейност, но чувствах, че Русия има нужда от чужди инвестиции дори повече отколкото от филантропия. Ако страната не можеше да извърши прехода от обирджийски към законен капитализъм, цялата ми филантропия щеше да отиде напразно. Затова реших да участвам в търга за "Связинвест", който се оказа печеливш. Това бе първият истински търг, в който държавата не бе измамена. Платихме съвсем справедлива цена - близо двеста милиарда долара, от които почти половината предоставиха моите фондове. Но прецених, че инвестицията ще се изплати, ако бъде осъществен преходът към законен капитализъм. За съжаление това не стана. Търгът предизвика истинска борба между олигарсите, битка между крадци. Някои от тях бяха готови да преминат към законна дейност, други се съпротивляваха, защото не бяха в състояние да работят законно. Най-големият противник на търга и на резултатите от него беше Борис Березовски. Той се кълнеше, че ще унищожи Чубайс, след като съюзниците му загубят изборите. На няколко пъти разговарях очи в очи с него, но не успях да го разубедя. Казах му, че е богат човек - най-значимият му актив беше "Сибнефт", една от най-големите нефтени компании в света. Единственото, от което имаше нужда, бе да затвърди позициите си. Ако не беше в състояние да се справи сам, можеше да наеме инвестиционен мениджър. Той ми отговори, че нищо не разбирам. Въпросът не бил в това дали е богат или не, а доколко можел да мери сили с Чубайс и останалите олигарси. Бяха сключили сделка и сега трябваше да спазват условията й. Березовски бе принуден да унищожава, за да не бъде унищожен. Така станах свидетел на удивително историческо зрелище. Някои от най-могъщите олигарси се опитаха да провалят не само търга, но и цялостния опит на правителството да наложи контрол над олигархията. Наблюдавах как хората в една лодка се избиват помежду си, докато самата лодка се носи по течението право към водопада. При една размяна на обвинения и контраобвинения Брезовски разкри, че Чубайс е получил по фиктивен договор деветдесет хиляди долара, които останалите олигарси всъщност са заплатили за услугите му като ръководител на предизборната кампания на Елцин. Чубайс бе принуден непрекъснато да се защитава, което отслаби позициите му и ангажира вниманието му почти изцяло. Събирането на данъците обаче изискваше неговата лична намеса и приходите от данъци спаднаха. Икономиката тръгна опасно надолу, точно когато отраженията от Азиатската криза от 1998 година започнаха да се усещат. Кулминацията настъпи през август същата година, когато Русия прекрати плащанията по външния си дълг, хвърляйки в смут международните финансови пазари.
Последиците върху руската икономика не бяха толкова разрушителни, колкото се предполагаше тогава. Прекратяването на плащанията по държавните ценни книжа облекчи бюджета, повишаването на цените на нефта помогна както за фискалния, така и за търговския баланс, а девалвацията, обявена от Елцин през лятото на 1998 година, доведе до повишаване на търсенето на местни стоки. След първоначалния шок, който крахът на банковата система предизвика, икономиката стигна дъното и започна бавно да върви нагоре. Банките и олигарсите претърпяха сериозни загуби, но за една година брутният вътрешен продукт на страната надхвърли стойности от преди финансовата криза. Дори на чуждите кредитори бяха предложени схеми за разсрочване на дълговете, които те бяха склонни да приемат. Политическата и обществената еволюция в Русия беше много по-незадоволителна. Семейството на Елцин под ръководството на Борис Березовски отдавна търсеше наследник на президента, който да им гарантира, че няма да бъдат съдени след изборите. Такъв човек бе намерен в лицето на Владимир Путин, директор на Федерална служба за сигурност. През лятото на 1999 година той бе назначен за министър-председател и издигнат като кандидат на Елцин в бъдещите президентски избори. Точно тогава чеченците активизира своята терористична дейност. Когато Шамил Басаев, един от чеченските лидери, нахлу в съседен Дагестан, Путин реагира твърдо. Силите за сигурност нападнаха терористите и министър-председателят даде срок на Басаев и хората му да се изтеглят от Дагестан до 25 август. Срокът беше спазен. Руснаците посрещнаха с ентусиазъм начина, по който Путин се справи със ситуацията, и популярността му нарасна неимоверно. След това неизвестни лица извършиха в Москва серия от терористични актове, при които бяха взривени няколко жилищни сгради и близо трита души бяха убити в съня си. В последвалата паника страхът и гневът на руснаците бяха насочени към чеченците с помощта на внимателно дирижирана кампания в пресата и телевизията. Путин нахлу в Чечня и парламентарните избори протекоха в условията на предвоенна истерия. Малцина от кандидатите дръзнаха да се противопоставят на инвазията.
Григорий Явлински бе един от тях. Той бе подкрепил антитерористичната кампания в Дагестан, но не беше съгласен с нападението над Чечня. Популярността на неговата партия, Яблоко, рязко спадна и тя едва успя да премине петпроцентната бариера, необходима за влизане в Държавната Дума. Набързо сформираната партия на правителството, Единство, която дори нямаше ясно обявена програма, излезе на второ място след комунистите с 23 процента. Десницата, ръководена от Чубайс, Кириенко и други реформатори, застана зад Путин и постигна доста добри резултати на изборите, спечелвайки 8,6 процента от гласовете. Примаков, който с подкрепата на кмета на Москва Лужков, бе смятан за фаворит сред кандидатите за президент, претърпя поражение. Партията му спечели едва 13 процента. Възползвайки се от победата на парламентарните избори Елцин подаде оставка на връх Нова година, с което на практика гарантира избирането на Путин като негов наследник. Примаков се оттегли от надпреварата. Феноменалният възход на Путин, който дотогава беше съвсем неизвестен, твърде много напомня за политическите машинации, с които Елцин бе преизбран през 1996 година. Тъй като добре познавам Березовски, долавям намесата му и в двата случая. За първи път се срещнах с него във връзка с дарението му от милион и половина долара за Международната научна фондация. Запозна ни изпълнителният директор на фондацията, Алекс Голдфарб. Вече споменах за станалия широко известен разговор между двама ни по време на конференцията в Давос, който според Березовски го е мотивирал да образува съюз за преизбирането на Елцин. През 1996 година на няколко пъти разговаряхме съвсем откровена за предизборната кампания и добих съвсем ясна представа как действа той. После станахме съперници в търга за "Связинвест", но продължихме да поддържаме връзка. Аз се стараех да го убедя да премине от обирджийски към законен капитализъм, той се опитваше да ме използва в кампанията си за председателското място в "Газпром" - без съмнение най-могъщата групировка в Русия. През юни 1997 година Березовски ме покани в Сочи на среща с Черномирдин, който е бил председател на "Газпром" преди да стане премиер, а после ме заведе в Москва с частния си самолет. Каза ми, че и Чубайс, и Немцов подкрепяли кандидатурата му. Не му повярвах и реших да попитам Немцов. Едва тогава разбрах, че той за първи път чува за това. Отговорът му бе: "Само през трупа ми!".
После обядвах с Березовски в неговия "клуб", чийто интериор, случайно или нарочно, приличаше на холивудски декор на свърталище на мафията. Бях единственият посетител. Не му казах какво точно ми е отговорил Немцов, но споменах, че сме разговаряли и че Немцов ми е заявил, че не знае за неговите аспирации към председателското място в "Газпром". Березовски се вбеси. Гневът му беше страшен и ме накара да потръпна. Имах чувството, че ще ме убие. Той не ме заплаши пряко, но ми даде да разбера, че съм го предал. Това беше повратен момент в отношенията ни. Продължихме да поддържаме връзка - веднъж Березовски дойде в Ню Йорк специално, за да се види с мен - но след срещата ни в клуба се стараех да поддържам дистанция помежду ни. Както споменах, битката между олигарсите, и по-специално конфликтът между Березовски и Чубайс, ми се стори странна, но не толкова необяснима, колкото издигането на Путин за наследник на Елцин. Березовски гледаше на света през призмата на собствените си интереси. Той нямаше скрупули да подчини съдбата на Русия на своето бъдеще. Наистина вярваше, че той и останалите олигарси са купили правителството, финансирайки преизбирането на Елцин, и че правителството е нарушило сделката като е позволило да бъде проведен честен търг за "Связинвест". Беше твърдо решил да свали Чубайс, задето го е предал. Когато го предупредих, че реже клона, на който седи, той ми отвърна, че няма друг избор и че ако покаже слабост, ще бъде унищожен. Тогава не го разбрах, но сега това ми се вижда съвсем логично. Березовски не можеше да излезе на светло. Единственият му шанс да оцелее бе като държи хората около себе си, оплетени в мрежа от незаконни взаимоотношения, която самият той бе създал. Той държеше Елцин с незаконните услуги, които бе направил за семейството му. Беше назначил зетя на Елцин, например, за директор на "Аерофлот", чиито приходи в твърда валута се отклоняваха към една швейцарска фирма, наречена Forus, което, както ми бе обяснено, означавало "for us" (англ., за нас. Б. пр.). Това му даваше власт над Елцин, каквато никой друг от олигарсите нямаше. Березовски държеше и Чубайс, а когато му беше необходимо, не се поколеба да го срази. Деветдесетте хиляди долара, които Чубайс бе получил по фиктивен договор, макар и временно се отразиха на репутацията му.
Именно от тази гледна точка анализирам сегашната ситуация. Березовски и семейството на Елцин търсеха начин да запазят имунитета, на който се бяха радвали по времето на Елцин. Опитаха много варианти, някои от тях доста глупави. В един момент, под въздействието на Березовски, Елцин понечи да уведоми председателя на Държавната Дума, че смята да назначи Николай Аксионенко за министър-председател, но Чубайс се намеси и в официалното писмо до парламента бе вписано името на Сергей Степашин. Впоследствие Степашин бе свален от поста. Положението на Березовски стана безнадеждно през 1999 година, когато избухна скандалът с мръсните руски пари, изпрани в американски банки. Тогава той осъзна, че не може да потърси убежище на запад и беше принуден на всяка цена да намери наследник на Елцин, който да му осигури защита. Точно тогава бе скалъпен планът да се издигне Путин. По време на полета от Сочи до Москва през 1997 година Березовски ми разправяше как бил платил на антируските военни формирования в Чечня и Абхазия. Затова когато чеченският лидер Шамил Басаев нахлу в Дагестан, нещо започна да ми намирисва. Изчаках да видя дали Басаев ще се изтегли от Дагестан в срока, поставен от Путин. Направи го. Дори и след това не можех да повярвам, че е възможно взривените жилищни сгради в Москва да са част от някакъв план за оправдаване на война с чеченците. Беше прекалено жестоко. Руската история наистина изобилства от престъпления извършени от агент-провокатори - от шпионина Азев по времето на царизма до убийството на Киров, след което започнаха сталинските чистки - но това минава всякакви граници. И все пак не мога да го отхвърля напълно. За Березовски терористичните актове биха имали смисъл. Те не само биха помогнали на президентския пост да застане човек, който да гарантира имунитета на Елцин и семейството му, но биха осигурили на Березовски власт над този човек. Досега не са се появили доказателства, които да оборват тази теория.
Може би никога няма да разберем истината за експлозиите в Москва, но няма съмнение, че именно войната в Чечня откри пътя на Путин към президентството. Това много ме смущава. Между 1994 и 1996 година по време на предишната война в Чечня руският народ беше потресен от разрухата и страданията, които военните действия причиниха. Протестите на майките на мобилизираните войници и на защитници на човешките права като Сергей Ковальов помогнаха да се стигне до мирно споразумение. Този път реакцията на руснаците противоположна на чувствата им отпреди пет години. Наистина вината за това до голяма степен е на чеченските терористи. Те залавяха журналисти и представители на хуманитарни организации, задържаха ги за откуп, често дори ги убиваха. Така си отиде героят от Сараево Фред Къни. Вече почти няма хора, които се осмеляват да помагат на чеченците или пък да дават гласност на страданията, които техният народ понесе. Общественото мнение беше майсторски настроено срещу тях. Факт е, че отношението на руския народ към войната е коренно различно от онова, което беше преди няколко години. В първите години след Горбачов руснаците определено имаха отрицателно отношение към насилието. Тогава почти не бе пролята кръв, а в редките случаи, когато имаше загинали хора - в Тбилиси, в Литва, а по-късно и при обсадата на Държавната Дума през октомври 1993 - общественото мнение се насочваше срещу онези, които бяха използвали сила. Това вече не е така. Ако през март руснаците изберат Путин за президент, ще станат съучастници на кръвопролитията в Чечня, повече от когато и да било преди. Съществува теория, според която жертвите, подложени дълго време на мъчения, често се превръщат в насилници. С нея могат да бъдат обяснени действията на много жестоки престъпници, а по всичко личи, че тя донякъде се отнася и за етническото насилие. (Вж. Richard Rhodes, "Why They Kill: The Discoveries of a Maverick Criminologist", Knopf, 1999). Сърбите отдавна се смятат за жертви, а Милошевич успя да експлоатира тези техни чувства в политиката си на етническо прочистване. Нещо подобно изглежда се случи в Русия.
Путин ще се опита да изгради силна държава и може би ще успее. В много аспекти това е желателно. Досегашните събития в Русия сочат, че слабата държава може да бъде заплаха за свободата. За да функционира пазарната икономика, трябва да има власти, които да въвеждат правила. Като извърши прехода от обирджийски към законен капитализъм, Путин може да направи много за възстановяването на икономиката. Моите инвестиции в Русия - включително и тази в "Связинвест" - може и да се изплатят най-после. Но държавата на Путин едва ли ще бъде основана на принципите на отвореното общество. По-вероятно е тя да се възползва от нравственото падение, унижението и разочарованието на руския народ и да продължи да експлоатира страха, който хората изпитаха, когато бяха взривени жилищните сгради в Москва, за да се опита да наложи властта си у дома и да възстанови славата на Русия по света. Нищо не може да се предскаже със сигурност, но по всичко личи, че новото правителство най-вероятно ще бъде авторитарно и националистическо. Показателно е, че едно от първите неща, които Путин направи, бе да отхвърли сътрудничеството на партиите на Явлински, Гайдар и Чубайс и да сключи сделка за подкрепата на комунистите. За мен е ясно едно: изправени сме пред перспектива, която можеше да бъде избегната, ако западните демокрации бяха застанали по-твърдо зад принципите на отвореното общество. В прощалното си обръщение Елцин поиска прошка от руския народ "за това, че много от надеждите ни не се сбъднаха, за нещата, които изглеждаха прости, но се оказаха трудни. Искам да поискам прошка за това, че не успях да оправдая надеждите на някои хора, които вярваха, че ще можем изведнъж да преминем от едно мрачно и тоталитарно минало към светло, богато и цивилизовано бъдеще. Аз самият също го вярвах. Но не стана точно така. В известен смисъл проявих наивност."
Онова, което Елцин не каза, е, че той и мнозина други заложиха на Запада, но той не отговори на наистина високите им очаквания. Аз лично отначало мислех, че Западът просто не съзнава какво се случва. Това, че Горбачов има намерение да промени системата, изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, и западните държавници искаха да го подложат на изпитание. Те поставиха препятствия, а когато Горбачов ги прескочи, летвата бе вдигната по-високо. В крайна сметка западните държавници трябваше да признаят, че промяната наистина е факт, но междувременно бяха престанали да гледат на Русия като на суперсила. Започнаха да се отнасят към руснаците като към просяци. Намериха средства, за да им помогнат с ядреното разоръжаване, но за друго пари нямаше. Спомням си за един руски икономист, който ми разказа, че през 1990 година в продължение на петчасов полет до Сиатъл е молил държавния секретар Джеймс Бейкър за съдействие - без какъвто и да било резултат. Спомням си също и за разговора ми с Александър Яковлев, движещата сила зад Горбачов, който години по-късно ми сподели колко унижен се е чувствал при срещите си с американците. За съжаление, стигнах до извода, че Западът се интересува особено от отвореното общество като универсална идея. Иначе преходът пак щеше да бъде болезнен за Русия с много сътресения и разочарования, но поне щеше да тръгне в правилна посока. Русия можеше да стане наистина демократична страна, истински приятел на Съединените щати, точно както стана с Германия след края на Втората световна война и въвеждането на плана "Маршал. Днес обаче това е твърде малко вероятно.

Моята фондация продължава активно да работи в Русия и получава силна подкрепа от руското общество. Създадохме тридесет и два компютърни центъра в университетите в провинцията и това много помогна за разпространението на Интернет в Русия. Вече има руски информационни сайтове, които са алтернатива на все по-боязливата преса. Повечето от новите ни програми изискват местните власти да участват във финансирането. Например предоставяме книги на пет хиляди местни библиотеки, като условието е те да осигурят 25 процента от разходите през първата година, 50 процента през втората и 75 процента през третата. Още по-показателно е, че наистина получаваме тези средства. Когато решихме да въведем програма за образователна реформа в шестнадесет области в Русия, петнадесет от тях предложиха да участват във финансирането.

Ще продължа да подкрепям работата на фондацията си дотогава, докато тя получава подкрепа от руското общество и има възможност да функционира. Стремежът към отворено общество е пламък, който дори сталинския терор не можа да угаси. Убеден съм, че той ще продължи да гори в Русия, каквото и да е нейното бъдеще.

Колапсът на Съветската империя през 1989 година и разпадането на Съветския съюз две години по-късно откриха историческа възможност в тази част на света да бъдат създадени отворени общества, но западните демокрации не успяха да отговорят на предизвикателството и целият свят сега търпи последиците от това. Съветският съюз, а по-късно и Русия, имаха нужда от помощ отвън, защото отвореното общество е по-сложна форма на обществена организация от затвореното. Съществува само един модел, по който затворените общества могат да бъдат организирани - онзи, спуснат отгоре и наложен със сила. Докато в отворените общества на гражданите не само е позволено, от тях се и изисква да мислят за себе си. В тях има установени норми и правила, които позволяват на хора с различни интереси, различен произход и различно мнение да живеят заедно в мир.

Съветската система бе може би най-вездесъщата форма на затворено общество, измислена от човека. Тя проникваше практически във всички аспекти на живота. Присъстваше не само в политиката и военните дела, но и в икономиката и духовната сфера. С характерната си агресивност тя дори се опита да навлезе в естествените науки - Лисенко е красноречив пример за това. За прехода към отворено общество бе необходима революционна промяна в режима, която не можеше да бъде осъществена без помощ отвън. Именно това прозрение ме насърчи да побързам да създам фондации „Отворено общество" във всички страни от бившата Съветска империя.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK