МВФ и Световната банка се събраха във Вашингтон. Защо

Двете институции не дадоха отговор на най-важния въпрос - за бъдещето си

Вашингтон не прилича на Сиатъл, освен когато в американската столица се провежда годишната среща на Международния валутен фонд и Световната банка. През ноември миналата година Сиатъл бе на ръба на революцията, когато хиляди американци обсадиха делегатите на срещата на Световната търговска организация, протестирайки срещу последиците от икономическата глобализация и разширяващата се пропаст между бедни и богати в световен мащаб. Нещо подобно се случи по време на редовната среща на МВФ и Световната банка в американската столица. Битките с полицията вероятно не са начинът да изразиш протеста си, но демонстрантите бяха прави за някои неща. Световните финансови институции бяха прави да не им обръщат внимание - за някои неща.
Лозунгът, че глобализацията е увеличила броя на бедните, с който сърдити млади хора във Вашингтон обсадиха централата на МВФ и Световната банка, всъщност е заблуда. Световният икономически растеж през тази година ще надхвърли 4 процента. През последното десетилетие броят на хората, живеещи с доходи под един долар дневно, е намалял наполовина в световен мащаб. През същия период детската смъртност значително намаля, а средната продължителност на живота забележимо се увеличава.

Глобализация и доходи

Демонстрантите бяха прави за друго - богатите нации трябва да полагат повече грижи за бедните си събратя. Но не бяха прави, че МВФ и Световната банка са главните виновници за задълбочаващата се пропаст между най-бедните и най-богатите. Както казва Робърт Макнамара, президент на Световната банка в периода 1968-1981 г., “големият проблем на държавите са техните управници”. Преди близо десетилетие Макнамара се опита да накара лидерите на африканските държави да обърнат повече внимание на болестта СПИН (когато още не бе твърде ясно колко голяма е заплахата от тази болест), обещавайки им своята и на банката подкрепа - те му отказаха с аргумента, че СПИН е плод на конспирация на Запада, целяща да отслаби африканските държави. Няма логика да се кредитира такава политика, няма логика да се кредитират и държави като Зимбабве, където президентът Робърт Мугабе насъсква военните ветерани да отнемат със сила земята от белите фермери.
В този смисъл делегатите на срещата във Вашингтон бяха прави да подминават с усмивка хората с плакати по улиците. Истинската, стойностната атака дойде от другаде. Още преди месеци шефът на Федералния резерв Алан Грийнспан обяви - “Разширяващата се граница между доходите на най-бедните и най-богатите е основна заплаха за нашата сигурност.” Той не обвини пряко за този проблем МВФ и Световната банка, но очевидно е, че именно тези две институции ще трябва да се заемат с проблема. А той не нито малък, нито лесно решим.
Дори страна като Съединените щати тепърва ще се изправи пред проблема. Според проучване на Business Week президентите на 350-те най-големи американски компании са получавали средна годишна заплата от 12.4 милиона долара през миналата година, сравнено с 2 милиона в началото на 90-те. Ако настоящата минимална работна заплата в Щатите (която е 5.15 долара на час) бе растяла със същите темпове, през миналата година минималното заплащане на труда би трябвало да е достигнало 24 долара на час. Още в началото на века Джон Пиърпонт Морган, основателят на една от най-големите световни банки, носеща неговото име - “J.P.Morgan”, бе казал, че президентът на една компания не бива да получава повече от 20 пъти сумата, която получава средният служител в същата компания. Днешните корпоративни президенти получават 400 пъти повече. В същия дух бе и изказването на един друг американски икономически гений в съботния брой на “Ню Йорк таймс”. Той говореше за това, че еднакво важно е създаването на богатства, както и равномерното разпределение на това богатство. “И двете неща са изключително важни”, твърди Бил Гейтс.
Всъщност проблемът е не толкова в това какви са максималните доходи в световен мащаб, а какви са минималните. Простата логика подсказва, че ако служителят на дадена компания разполага с достатъчно средства, за да живее нормално, той няма да поглежда към президента на корпорацията, докато в главата му се въртят избрани цитати от “Капиталът” на Маркс.

Възход и падение

Вярно е, че МВФ и Световната банка не трябва да се поддават на натиска за бягство в изолационизма и протекцонизма. Още по-вярно е обаче, че двете бретънуудски институции трябва дълбоко да преосмислят начина, по който би трябвало да се управлява глобалната икономика. В продължение на десетилетия кредиторите от последна инстанция оперираха по подобие на средновековния Ватикан - опирайки се единствено върху вярата в тях. В този смисъл не е изненада настоящата поява на еретици, които не само отказват да вярват, но са готови и да се борят. При това въпросните еретици не са само групи от еколози и анархисти като тези във Вашингтон. Може би най-тежкият удар срещу МВФ и Световната банка дойде в навечерието на годишната среща и бе дело на Джоузеф Щиглиц - бившият главен икономист на Световната банка. Той обвини двете институции, че не само не са спомогнали за решаването на финансовата криза през 1997-1998 г., но са я задълбочили, обвивайки освен това политиката си в пълна секретност. Щиглиц директно заяви, че това е една арогантна политика, дело на застаряващи икономисти, които са “треторазрядни студенти от първоразрядни университети”.
За чест на МВФ фондът не спести признаването на част от споменатите проблеми в доклада си за световното икономическо развитие през ХХ век. Според този доклад изминалото столетие е било свидетел на невиждан икономически възход, като производството на стоки и услуги е надхвърлило цялото общо производство от зората на човечеството до 1900 г. Същевременно пропастта между бедните и богатите региони драматично се е разширила, измерена в БВП на глава от населението - към днешна дата този показател в Африка е по-нисък от БВП на глава от населението, който са имали богатите държави през 1900 г.
В същия доклад експертите на МВФ разделят изминалото столетие на четири основни периода - епохата на златния стандарт, времето на двете световни войни и Голямата депресия, икономическият бум през 1950-1973 г. и периодът на глобализация. Периодът на глобализация, т.е. съвременните финансови пазари, се отличава с “взаимноизгодната размяна между нетните спестители и потребителите на капитали в условията на растящ брой икономически агенти върху все по-големи територии, допринасяйки по този начин за оптималното използване на капиталите и максимализирането на световното производство”. И въпреки това икономистите от фонда с носталгия споменават годините между 1950 и 1973 г., когато световното производство растеше на година средно с 2.9 процента, измерено в БВП на глава от населението. Подозрително е умилението, с което експертите на МВФ твърдят, че това се е дължало на системата от фиксирани валутни курсове и широкия контрол върху капиталовите потоци - политика, която бе плод на срещата в Бретън ууд, след която се родиха и Световната банка и МВФ.

Въпрос без отговор

Все пак хората начело на МВФ признават, че фиксиран валутен курс, независима национална монетарна политика и неограничено движение на световните капитали са три несъвместими неща. Тогава въпросът е кое от трите трябва да се прилага като политика в условията на глобална икономика. А това е въпрос и за бъдещето на МВФ и Световната банка изобщо.
Аргументът в полза на либерализиране на капиталовите потоци е, че по този начин пазарите стават по-ефективни и позволяват на свободните парични потоци да отиват там, където от тях има нужда. Или позволяват на страни с ниски местни доходи да намират средства за инвестиции. От друга страна, след като контролът над чуждите капиталови потоци започна да се либерализира в началото на 80-те, светът стана свидетел на поредица от финансови кризи, предизвикани от комбинацията на лоша управленска политика и недоверие в местните валути.
И МВФ, и Световната банка са съгласни, че приоритетът на тяхната бъдеща дейност е да се борят с бедността и със заличаването на пропастта между бедни и богати в световен мащаб. Такива намерения бяха заявени и на срещата във Вашингтон. От друга страна, националните правителства не могат да развиват успешни програми за развитие и редистрибуция на доходите, ако са в положението на заложници на капризните глобални финансови пазари. Решението на проблема е да се създават максимум местни възможности, да се създаде среда, в която страните да развиват свои собствени финансови институции, които да подпомагат пазарните икономики. Тази идея не е нова - предлагана е от много световноизвестни икономисти... извън Световната банка и МВФ. Жалката истина е, че и на тази среща на двете най-големи световни институции никой не посмя да защити една подобна политика. Може би Джоузеф Щиглиц в крайна сметка ще се окаже прав, че МВФ и Световната банка са топло местенце, където несретни икономисти се опитват да вземат изпита по управление на икономиката - изпит, на който са били скъсани още в университета.
А иначе президентът на Световната банка Джеймс Улфенсън твърди, че всичките 10 хиляди служители на банката, начело с него самия, работят за решаването именно на проблемите, срещу които протестираха младежите във Вашингтон. Годината не е 1960 и да протестираш срещу глобализацията не е като да протестираш срещу войната във Виетнам. Със същия успех може да се проведе демонстрация срещу това, че човешките същества имат навика да се възпроизвеждат. “Мечтата ни е свят без бедност” - това е логото на Интернет-страницата на Световната банка. Улфенсън със сигурност се е освободил от личната си бедност, големият въпрос е дали той и хората около него имат ресурса да сторят същото и със световната икономика.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове