Дългият път до "белия списък"

Безкрайни опашки пред чуждите посолства, куп всевъзможни документи и изисквания и голяма доза унижение - звучи като позабравена сцена от близкото ни минало, но за сърби, македонци, босненци и албанци подобни шенгенски емоции все още са неделима част от всекидневието.

Обещанията от страна на Брюксел за премахване на визовия режим или поне облекчаването му датират още от края на войните в бивша Югославия, но на практика районът продължава да е "визовото гето" на Европа. А това е спънка и за нормалните транспортни, икономически и всякакви връзки на останалите държави от Югоизточна Европа, които вече са в ЕС, включително България. Историите за визови премеждия са достатъчни за многотомно издание и коя от коя по-абсурдни. Като тази на сръбския журналист Деян Анастасиевич, който преди пет години въпреки поканата, подписана лично от върховния представител на ЕС за външната политика Хавиер Солана, бил на косъм да не получи шенгенска виза за участие в конференция в Брюксел. Нелепият аргумент за отказа гласял, че поканата е невалидна, тъй като г-н Солана не е белгийски гражданин, а "ЕС не е белгийска фирма". Тази история може да ви се стори просто забавна, ако не знаете, че става дума за един от най-авторитетните журналисти в Сърбия и че в крайна сметка получил виза, но чак след като заплашил чиновниците в белгийското посолство, че ще разкаже цялата бюрократична сага в медиите.