През Желязната завеса
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

През Желязната завеса

Семейство Кайзер малко преди да поемат към Австрия и свободата през лятото на 1989 г.

През Желязната завеса

След два неуспешни опита, източногерманска двойка се спасява на Запад с помощта на австриец, излязъл в отуск, за да превежда бежанци

8286 прочитания

Семейство Кайзер малко преди да поемат към Австрия и свободата през лятото на 1989 г.

© Личен архив


"Те стреляха по нас", казва ми по телефона бившата гражданка на ГДР Анет Кайзер. Двайсет години след случилото се в гласа й още се долавят нотки на недоумение и ужас. В началото на август 1989 г. Анет, сегашният й съпруг Ролф и тогава двегодишната им дъщеря Жулиет заминават за Унгария - уж на почивка, но с твърдото намерение да избягат на Запад, към Австрия. "По (немския телевизионен канал – бел. ред.) ZDF видяхме съобщения, че Горбачов е посмекчил нещата и решихме да избягаме", обяснява Анет.

Тримата успяват да получат визи за Унгария и пристигат със самолет в Будапеща, откъдето първо действително се отправят към брега на унгарското езеро Балатон за 14-дневна почивка. Още през май 1989 г. унгарските власти започват да демонтират граничните съоръжения към Австрия. Това окуражава много източногерманци да опитат да се доберат до свободата именно през тази граница. До началото на ноември, когато пада Берлинската стена, около 50 000 от тях наистина успяват.

Късметът се усмихва

на Анет и Ролф Кайзер едва след третия им опит в края на август 1989 г. "Първия път тръгнахме по здрач, но се загубихме", разказва Анет. Намират ги унгарски войници и ги връщат обратно. Тримата бегълци прекарват нощта в ареста, но след като записват личните им данни за протокола, унгарците ги пускат. Анет и Ролф веднага отново тръгват към границата с Австрия. В унгарския град Шопрон се качват на автомобила на непознат австриец, който се съгласява да закара оттатък. На път към граничната бразда пак ги пресреща унгарски патрул. Ролф тръгва да бяга. Хуква и Анет с двегодишната си дъщеричка в ръце. "И тогава те стреляха по нас", спомня си тя. В уплахата си младата жена се препъва върху камък, пада в храсталака край пътя и си къса сухожилията. Войниците ги застигат и пак ги връщат. Налага се Анет да остане няколко дни в болница, където оперират наранения й крак. "В болницата всички бяха много мили. Един офицер дойде и каза, че ако подам официално оплакване срещу войниците, които стреляха по нас, ще ме оставят в болницата. Иначе трябва да ме екстрадират обратно в ГДР", разказва Анет. Тя, разбира се, подава оплакването. Междувременно Ролф търси възможности за бягство. Някакъв мъж му предлага да преведе тримата през границата срещу 1000 западногермански марки на човек. Сумата обаче е непосилна за младата двойка. Тогава Ролф случайно попада на Мартин Канич, австриец, който се върти из Шопрон и безвъзмездно предлага помощта си на източногеманци, търсещи начин да се доберат до Австрия.

"Говорих с главния лекар и той каза, че ще ме пусне да изляза от болницата. Беше много сговорчив. Едва по-късно разбрах, че господин Канич бил подкупил болничния персонал с шнапс и цигари, за да ме изпишат", казва Анет. Ролф и Канич посрещат нея и дъщеря й с кола пред болницата и младата източногерманска двойка за трети път поема към австрийско-унгарската граница. "Знаехме, че този път просто трябва да успеем. Иначе унгарците щяха да ни предадат на "Щази", а те щяха да ни разделят и хвърлят в затвора. Тогава вероятно никога повече нямаше да видим дъщеря си", гласът на Анет трепери. През лятото на 1989 г. тя е само на 24 години, а бъдещият й съпруг Ролф е 33-годишен. Третият им опит за бягство обаче е успешен. "Австрийските граничари бяха изрязали отвор в оградата и аз с гипсирания крак успях без проблем да мина през него... После бяхме на свобода. Бомбастично чувство!", реди Анет с нескрито вълнение, въпреки, че не за първи път разказва историята.

Но защо това упорство да избягат? Мотивът на Анет и Ролф да рискуват своя и живота на дъщеря си, за да отидат на свобода е... самата свобода. "Просто не бяхме свободни. Където и да поискаш да отидеш – трябваше виза. Освен това в ГДР също имаше безработица", казва Анет и разправя за значителните разлики от по няколкостотин марки в заплатите на хората, които са членували в Партията, и на онези, които не са – въпреки еднаквата работа. А "Щази" е била навсякъде. Едно събитие, което обаче, изглежда, е преляло капката на търпението е преживяване по време на общинските избори по-рано същата година. Майка й заболява сериозно и се налага спешно да влезе в болница точно в изборния ден. Цялото семейство на Анет естествено остава в болницата, притеснено за здравето на жената. Привечер партийни активисти идват у дома им да ги смъмрят защо още не са гласували. "Казах им, че има време – нали урните още са отворени. Ще ида. Баща ми обаче се ядоса и заяви, че няма да гласува. Но аз исках и занапред да ми дават визи за почивка в чужбина и отидох", казва Анет. Въпреки това на следващия ден получава официално мъмрене в работата, защото последна се наредила да пусне бюлетина.

Днес Анет и Ролф отново живеят на бивша източногерманска територия. Завърнали са се в родното си място край Кемниц – бившия град Карл Маркс в Саксония. Анет се грижи за малък семеен пансион, "При краварника". Ролф работи в съседна Австрия. Дъщеря им Жулиет, вече на 22 години, не си спомня

Драматичното бягство

през Унгария. Но добре знае цялата история от разказите на своите родители, които поддържат редовна връзка и с австрийските си спасители – Мартин Канич и съпругата му Бертилде.

"Анет и Ролф Кайзер бяха в къщи само една нощ. Тя беше с ранен крак. Казаха, че са искали да идат на свобода и че у дома вече просто не са знаели на кого могат да се доверят и на кого – не", Бертилде Канич веднага си спомня за източногеманската двойка. Двамата не са единствените, на които съпругът й е помогнал да избягат от Унгария в Австрия. "Мисля, че преведе около 400 души. Те често оставаха в къщи за по една или няколко нощи. Веднъж у дома имаше 28души", разказва Бертилде и бърза да добави, че двамата с Мартин никога не са вземали пари за това, което правят. "Чувала съм, че някои семейства, при които оставаха бежанци, са получавали пари от общината за нощувките, но ние винаги сме правели всичко безвъзмездно", казва тя. Защо? Бертилде мисли известно време и после признава, че няма представа: "Мъжът ми просто беше такъв човек – гледаше на всеки да помогне. През онова лято, веднъж, както си седяхме в къщи и обядвахме, той скочи от масата, грабна си паспорта и заяви: "Знам, че в Унгария има много хора, които искат да преминат отсам." Веднага след това излезе." От този момент Мартин Канич започва редовно да пътува до Унгария, където събира кандидат-бежанци, най-често в един унгарски къмпинг или в местна кръчма до границата. Организира групи от по 10-15 човека и вечер около 18 ч. ги превежда оттатък. "Те не могат открито да кажат, че искат да избягат, но аз по очите им познавам", обяснявал на жена си. Фирмата, в която Мартин работел тогава, проявила разбиране към неговото необичайно занимание и му дала специален отпуск, за да може спокойно да помага на бежанците. Срещите с някои от тях са оставили незаличима следа в съзнанието на Бертилде. "Един път у нас бяха отседнали няколко човека. Имаше и едно 3-годишно момиченце. След като вечеряха, дадох им компот за десерт и понеже го изядоха бързо, казах, че ще ида до мазето да донеса още няколко буркана. Детето остана много учудено как така имам още буркани с компот. В ГДР явно всички продукти са били ограничени и тя не можеше да си представи как някой може да има повече от един буркан", разказва възрастната жена.

Повечето източногерманци, на които семейство Канич помага да избягат на Запад през лятото на 1989 г., са образовани хора. Сред тях има много зъболекари, а веднъж в групата е една детска лекарка. Разказвали как в ГДР непрекъснато са били следени, как на децата им не позволявали да следват онова, което искат. "В началото бяха свестни хора, но накрая започнаха да минават много младежи, които изобщо не знаеха защо бягат. Първото нещо, което казваха на мъжа ми като дойдеха тук, беше, че искат цигари и да идат на дискотека", казва Бертилде. Понякога пред къщата на семейство Канич в австрийското село Мьорбиш, което е само на около 1.5 км от унгарската граница, се появявали непознати автомобили и оставали с часове на улицата. Бертилде и Мартин обаче никога не са изпитвали страх или несигурност заради това, че помагат на източногермански бежанци. Не ги плашели и страховитите разкази на същите тези бежанци за вездесъщата "Щази". Тогава историите им се стрували някак нереални. Много по-късно, след края на студената война, Бертилде и Мартин започнали да четат повече за "Щази" и осъзнали сериозността на нещата. А през онова лято никой не се е опитвал да спре благотворителния трафик на хора на семейство Канич. Само веднъж, в края на август или в началото на септември, унгарски полицаи хващат Мартин с няколко източногерманци. Хвърлят го за една нощ в затвора. "Сигурна съм, че тогава някой го издаде", отсича Бертилде. Мартин получава едногодишна забрана да пътува до Унгария.

Преживелиците от лятото на 1989 г. обаче разпалват страстта на семейство Канич да помага. Скоро след падането на Берлинската стена двамата започнали да пътуват до Румъния и да носят дрехи и храна на деца от домове за сираци. "Това продължи 2-3 години. После започна войната в Югославия и с мъжа ми събирахме стари прозорци, които да караме към Югославия. Там заради войната много хора нямаха прозорци на къщите си и ние им носехме. Дори и без стъкла да бяха, те можеха поне да опънат найлон по рамката и да са на топло. Това беше през януари и февруари", разказва Бертилде. Тя ще излезе в пенсия този октомври, след няколко десетилетия работа като готвачка и чистачка в местна детска градина. Мартин се пенсионирал още през 2008 г. и чакал нея, за да тръгнат на обиколка из Германия и да навестят на хората, на които преди 20 години са помогнали да избягат на Запад. Явно не им е било писано да направят това пътуване заедно. Мартин Канич си отива от тоя свят миналата година, едва 59-годишен. Бертилде Канич обаче може би ще посети Германия - сама. След дълга пауза добавя: "А това лято бях на море в България. Много ми хареса и искам да ида пак!"

Чекпойнт Изток-Запад

Тази година Европа отбелязва юбилея от едно от най-значимите събития историята си - падането на Желязната завеса. Преди две десетилетия то сложи край на политическото и идеологическо противопоставяне между източната и западната част на континента, който оттогава пое нелекия път към обединението си. "Капитал" подготви поредица за 20-годишнината от промените, в които се разказват личните истории и преживяванията на хора от двете страни на Желязната завеса преди, по време и след граничната 1989 г. Това е вторият от общо четири текста.

"Те стреляха по нас", казва ми по телефона бившата гражданка на ГДР Анет Кайзер. Двайсет години след случилото се в гласа й още се долавят нотки на недоумение и ужас. В началото на август 1989 г. Анет, сегашният й съпруг Ролф и тогава двегодишната им дъщеря Жулиет заминават за Унгария - уж на почивка, но с твърдото намерение да избягат на Запад, към Австрия. "По (немския телевизионен канал – бел. ред.) ZDF видяхме съобщения, че Горбачов е посмекчил нещата и решихме да избягаме", обяснява Анет.

Тримата успяват да получат визи за Унгария и пристигат със самолет в Будапеща, откъдето първо действително се отправят към брега на унгарското езеро Балатон за 14-дневна почивка. Още през май 1989 г. унгарските власти започват да демонтират граничните съоръжения към Австрия. Това окуражава много източногерманци да опитат да се доберат до свободата именно през тази граница. До началото на ноември, когато пада Берлинската стена, около 50 000 от тях наистина успяват.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

17 коментара
  • 1
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    Бас ловя семейство Кайзер и сега е недоволно от живота и едва свързва двата края......

  • 2
    alexdim2 avatar :-|
    alexdim2

    Трябва да си много тъпо ченге и/или техен слуга, за да напишеш това, Боби ли си, не те знам. Явно не можеш да схванеш, че са зле именно заради идиодския експеримент, провалил съдбите на милиони хора, за сметка на шепа крадци от "избраната" класа.

  • 3
    jelezen avatar :-|
    jelezen

    Невероятна история с добър край. Понякога забравяме за ония години. Не могат да разберат историята онези, които не живяли тогава, или не са били в съзнание.

  • 4
    Avatar :-|
    .....

    да, доста хора бяха прострелвани на границата, само защото искаха да живеят по-различно.някои загиваха на място.заловените пък пращаха в затвора, и след това не можеха да работят и живеят като другите.имаше такава епоха.а в момента най-официално градим капитализъм.въобще-какъв беше смисълът на всичко това?защо се избивахме, в крайна сметка?защо допуснахме проливане на невинна кръв?

  • 5
    Avatar :-|
    Zaphodbbx

    "Мисля, че преведе около 400 души. Те често оставаха в къщи за по една или няколко нощи. Веднъж у дома имаше 28души" Е, няма какво повече да се каже, шапка им свалям! Унгарците между другото през лятото на 89та пускаха източните немци да бягат в Австрия без проблеми. Номерът беше да се класираш за изходна ГДР виза да почиваш на Балатон. Чехите пък оставиха източните немци да прескочат оградата на посолството на Западна Германия в Прага и после им организираха влак през бившата ГДР към Западна Германия (влакът беше голям майтап между другото, мина през ГДР заключен като сейф, да не се качи някой - едва ли някой би слязъл)

  • 6
    Avatar :-|
    А пък ние

    Ние стреляхме по бегълците. Има ли нужда да се питаме защо 20 години по-късно сме най-зле?

  • 7
    Avatar :-(
    Х

    Сравнявайки различни подобни разкази с този, излиза че унгарските граничари в сравнение с българските са се държали много по- различно с немските бежанци.

  • 8
    Avatar :-|
    T

    Няма по-гнусно от комунист, надявам се нашите деца никога да не изпитат уродливия характер на комунистическата клика. За съжаление в БГ все още има много заблудени хорица, които на всеки 4 години пускат червената бюлетина за крадците и децата на онези сатрапи от преди 20 години...

  • 10
    plamenj avatar :-|
    alderweireld

    Мда, жалко - Мартин е заслужавал да направи това 'пътуване на живота си'.

    И една забележка - няма такова нещо като "град Карл Маркс", градът се казваше Карлмарксщад.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK