Мечтата, която не умира

"Момче, ти не изглежда да си работил и ден през живота си", работникът от масачузетска фабрика, на който най-малкият от братята Кенеди бърза да стисне ръката в първата си кампания за Сената през 1962 г., саркастично го измерва от главата до петите. Но после допълва: "И не си изгубил нищо!"

Анекдотът, разказан веднъж пред журналисти от самия Едуард (Тед) Кенеди, като че ли най-точно описва противоречията в публичния образ на сенатора, който почина тази седмица на 77 години от злокачествен мозъчен тумор. За едни той бе разглезен патриций без особени качества, озовал се в политиката с парите на баща си и популярността на братята си, отговорен за смъртта на една млада жена и въпреки това не лежал и ден в затвора. За други Тед Кенеди се опита да направи възможно най-доброто с богатството, властта и връзките на семейството си. Кариерата му не бе бляскава като на по-големите му братя – Джо, най-възрастният, умира като герой във Втората световна война; Джон става президент, а Робърт – министър на правосъдието. Но може би точно неговата дългогодишна работа в Сената незабележимо промени Америка повече, отколкото предишните Кенеди, взети заедно.

Всъщност не само в общественото съзнание съществуват две противоречиви представи за сенатора, в реалността също сякаш има две различни личности с името Едуард Мур Кенеди. Единият е разглезен плейбой с алкохолен проблем, толкова несериозен, че дори собственият му брат Джон не е сигурен в качествата му. Другият е Тед Кенеди, сенатският лъв, който в последните четири десетилетия е участвал в създаването на почти всички социални закони, отявлен противник на войната във Виетнам (започната от президента Кенеди), политикът, извел Мстислав Ростропович от СССР, спал в дома на Дезмънд Туту по време на апартейда, отказал се от крайните си позиции за Северна Ирландия и посредничил за мира, отявлен противник на войната в Ирак от самото начало.

В многобройните архивни интервюта със сенатор Кенеди, излъчвани от телевизиите неспирно в последните дни, едно нещо прави впечатление - колко често той използва думата разочарование. Неговият живот също до известен момент е разочарование, Тед публично

Падна най-ниско от братята Кенеди

През юлската нощ на 1969 г. след парти на остров Чапакуидик колата му се подхлъзва и пада от моста, сенаторът изплува, но спътничката му Мери Джо Копечни – не. Кенеди не съобщава веднага за случилото се на полицията и впоследствие е осъден за бягство от мястото на катастрофата на два месеца условно, които никога не излежава. Съмненията и до днес са, че Копечни е можело да бъде спасена и това убива кандидатурата му за президентския пост. Освободен окончателно през 1980 г. от семейната амбиция още един Кенеди да влезе в Белия дом, той бавно и полека продължи идеите на Джон и Робърт. Речта, с която сенаторът публично се отказа от президентството, влезе в историята с фразата "Мечтата никога няма да умре".

Тед е единственият от братята Кенеди, когото американците видяха да остарява. Когато новината за заболяването му за пръв път бе огласена, моята ирландско-американска свекърва увеличаваше до оглушителна степен звука на телевизора при всеки репортаж по темата: "Толкова много трагедии в това семейство!" Кенеди са американци от ирландски произход, направили милиони в новата си родина. Поне до 60-те години на миналия век ирландските имигранти таят недоверие и горчивина, че протестантският англо-саксонски елит на Америка никога няма да ги допусне до реалната власт. Патриархът на семейството Джоузеф П. Кенеди, въпреки че се издига до председател на Комисията за ценни книжа и фондови борси (SЕC) и посланик в Лондон, а синът му стана президент на САЩ, постоянно вижда във всяка спънка в своята и в кариерите на децата си "техния заговор". Каузите за граждански права на братята Кенеди, за много критици поза на богати либерали от Бостън, всъщност имат в основата си дълбок психологически реваншизъм и усещането да си аутсайдер.

Джон изпраща в Конгреса законодателството за край на сегрегацията и дискриминацията, без да доживее до обсъждането му. Робърт е говорител на афроамериканците, емигрантите и бедните, но никога не успява да реализира големи промени. Тед обаче гласува за края на сегрегацията през 1964 г., прави политическите сделки за законите срещу дискриминацията на хората с увреждания и за здравно осигуряване за деца от бедни семейства, намери пари за мащабно подпомагане на борбата с рака и СПИН, реформира партийното и предизборното финансиране и докрай търсеше консенсус за мащабна промяна в имиграционното законодателство. Свалянето на избирателната възраст в САЩ от 21 на 18 години през 1970 г. също е негово дело като акт срещу войната във Виетнам, където умират млади американци без право на глас.

В името на резултата

Тед Кенеди дори седна и работи месеци наред с недолюбвания Джордж У. Буш, за да реформира американските училища през 2001 г. Една от последните му знакови прояви бе решаващата подкрепа за Барак Обама срещу Хилъри Клинтън в борбата за президентската номинация на Демократическата партия. А горещо обсъжданата в последните седмици здравна реформа бе дългогодишен негов проект. За едни Тед Кенеди е политик от изчезващия вид на готовите да водят диалог с другия идеологически лагер, за други прословутите му надпартийни сделки са поредният пример за политическия опортюнизъм на семейство Кенеди. В крайна сметка това, което остава, са прокараните закони. Животът на Тед Кенеди е пример за това колко много упоритост, време, нерви и компромиси са нужни, за да се превърнат мечтите в конкретни политически актове.

Братята Кенеди, които вече окончателно влязоха в историята, са метафора за противоречията на самата Америка - идеализмът на Джон, който вдъхнови едно поколение, но и наивно затъна в блатото Виетнам; желанието да даде шанс на всеки, но в настървението си да настрои мнозинството срещу себе си на Боби; способността да падне много ниско и да се поправи като Тед. По пътя те всичките залитнаха лошо с алкохол, секс и прекалени амбиции, но мечтата продължи да живее.