Най-важната среща на света

Или защо Копенхаген 2009 и Мексико 2010 ще са двете стъпки към нова икономическа и социална революция

Няма план Б - зелената революция идва<br />
Няма план Б - зелената революция идва<br />    ©  Reuters
Няма план Б - зелената революция идва<br />
Няма план Б - зелената революция идва<br />    ©  Reuters

"Хората мислят, че това е среща за намаляване на вредните емисии. Не е. Това е среща, на която да се научим да споделяме ресурси. Ще ни се налага все повече в бъдеще." Думите са на проф. Кейтрин Ричардсън, която е един от водещите научни гласове по темата за климатичните промени (виж интервюто с нея тук).

И изглеждат верни - в последните две седмици светът се събра в датската столица Копенхаген, признавайки, че само заедно може да се справи с измененията в климата. Представители на 192 държави пристигнаха в Дания, за да търсят изход от проблем, който всички те без изключение вече признават за заплаха. Самият мащаб на подобно начинание го обрече на трудни и ужасно бавни преговори. По времето, когато четете това, срещата в Копенхаген ще е завършила (последната й фаза е малко след редакционното приключване на "Капитал"), но само часове преди нейния край никой не беше сигурен какъв точно ще е той. От една страна, общата опасност тласка все по-настойчиво напред нуждата от глобално споразумение. От друга, постигането на обвързващ договор между толкова участници се оказа трудна задача въпреки огромните очаквания. Критиците твърдят, че политическа декларация би била провал за Копенхаген. Но всичко около форума говори, че промяната вече е започнала.

Попарени надежди

COP15 (както е официалното название на срещата), започна с огромна доза оптимизъм. Надеждите се крепяха на няколко неща - законът за ограничаване на вредните емисии, който САЩ предстои да приемат, обявената официално цел на Китай за намаляване на въглеродния интензитет с 45% до 2020 г., щедрите ангажименти на другите основни замърсители ЕС и Япония и искреното убеждение, че когато 120 лидери, натоварени с отговорността да взимат окончателни решения, се съберат в една и съща зала, непостигането на споразумение би било драматичен провал за всички. Желанието за значим резултат беше толкова явно и пулсиращо в датската столица, че можеше да се усети навсякъде - от политиците, през протестиращите активисти, до обикновените хора. "Ако сега, с целия този натиск и при всички пари, хвърлени за организирането на този форум, не се договорят, кога друг път ще могат да го направят", вдига рамене 60-годишната Лиза, която работи на алтернативната среща за активисти "Климафорум". "Успехът тук е критично важен за закона в Сената. Движим се със скорост, каквато не е имало от десетилетие", заяви и американският сенатор Джон Кери, който беше един от многото, дошли в дните преди кулминацията COP15.

Този заразителен оптимизъм бе попарен още в началото с неадекватната организация, в която Дания и ООН взаимно си прехвърляха топката за хилядите делегати, журналисти и активисти, които чакаха с часове на опашки, за да влязат в "Бела център". Това се оказа тъжен предвестник на реалността на многостранните преговори с толкова много участници, които бяха блокирани многократно по различни причини (виж инфографиката).

Копенхаген - Мексико

Още със започването на преговорите беше ясно, че най-големите замърсители, Китай и САЩ, ще държат съдбата на евентуално споразумение в ръцете си. Когато през 1997 г. се договаряше първото глобално климатично споразумение - Протоколът от Киото, Китай дори не беше в топ 5 на световната карта с парникови емисии. Въпреки че останалите основни играчи тогава ратифицираха договора, САЩ така и не пожелаха да станат част от него. Човекът, който отговаря в ООН за постигането на нов договор - Иво де Боер, обеща да не се допусне повторение на този провал.

Тъй като САЩ не са страна по Киото, а развиващите се страни държат на протокола, който не ги ангажира с нищо, още от началото преговорите се разделиха в два паралелно движещи се процеса - един, в който се обсъждаше Киото, и друг, в който се дебатираше ново споразумение. Това беше не само неудобно, тъй като преговарящите в повечето случаи трябваше да тичат между две срещи и да бавят напредъка и на двете, но и направи съгласието още по-трудно. В първия процес развиващите се страни от Г-77 и Китай искаха от развитите държави повече съкращения на емисии, за да се спази обещаната цел от максимум 2 градуса покачване на температурата до 2050 г.

Във втория процес пък САЩ искаха от Китай и Индия също да поемат ангажименти и да подложат изпълнението им на независим международен одит. Както каза един американски конгресмен, "ако светът ще постига споразумение, трябва всеки да е наясно кой какво обявява и дали го постига". Пекин и Делхи отхвърлиха този вариант. Двете страни искат необвързващи цели, претендирайки, че не биха могли да носят същата отговорност като западните държави, и обвиниха САЩ, че слагат твърде малко на масата. "Как да кажем на хората си, че ще плащат за чужди грешки", попита в разговор с "Капитал" Ракеш Мехта от правителството на индийската столица Делхи. "Ние искаме да намалим емисиите си, но оставете ни да направим това сами, не може да искат от нас цели, без да ни дадат технологията и парите. След няколко години сами ще се съгласим на задължителни мерки. Дори декларация ще бъде знак, че имаме желание за това."

В невъзможност да разрешат тези два ключови проблема преговорите се завъртяха около технически подробности. Консултациите често свършваха почти на другата сутрин, а документацията всекидневно нарастваше с огромно количество страници, изпълнени с нови скоби, в които се криеха различията на двата лагера. Три неща съвсем отчетливо липсваха - лидерство, взаимно доверие и време. Някъде в началото на втората седмица започна да става ясно, че очакваният нов обвързващ глобален договор няма да се случи тук и остава за догодина в Мексико.

Развитите държави се опитаха да компенсират с пари - Япония обеща 15 млрд. в следващите три години, ако бъде постигнато споразумение. САЩ в лицето на Хилари Клинтън пък се ангажираха при същото условие да помагат за събирането на вече договорените 100 млрд. годишно след 2012 г., които ще са необходими за смекчаване на ефектите от климатичните промени в развиващите се страни. До последния момент резултатът от преговорите висеше някъде между обикновена политическа декларация и споразумение под мандата на конвенцията за климатичните промени на ООН, което би било стъпка преди окончателен обвързващ документ (очаквайте информация от изхода на форума на www.capital.bg).

Отвъд политиката

Резултатът от копенхагенското стълпотворение е важен. Но дебатът дали ще има споразумение тук или в Мексико догодина, донякъде засенчва истинското очакване. То не е в постигането на идеален текст, защото който и да е най-малък общ знаменател за 192 държави никога няма да покрие всички очаквания. "Идеален изход би бил 45% съкращение на емисиите до 2020 г. и 95% до 2050 г.", коментира Паван Сухдеф от програмата на ООН за околна среда (UNEP). "Дори тогава обаче това са само знаците по пътя, това не е колата, в която ще се движим." Каквато и да е глобалната рамка за нисковъглероден растеж, ще постави началото на нова технологична революция, която ще отключи напрегнато състезание между държавите. Тя ще превърне "зеленото" от просто модерно в държавна политика. По време на COP15, Ал Гор даде пример как това се е случило с озоновата дупка и споразумението за забрана на аерозолите в Монреал. "Помня как Монреал бе критикуван заради твърде слабите си цели. Но само след 3 години, когато правителства и бизнес бяха видели какви алтернативи има, те сами започнаха да искат по-високи критерии."

Повратните точки вече се случват на по-ниски нива, каза пред "Капитал" ръководителят на аналитичното звено в HSBC Ник Робинс. Той смята, че процесът ще прилича на онзи в телекомуникациите и интернет през 90-те, като заради неочаквано бързия растеж светът ще постигне поставените цели по-рано от очакваното и на по-ниска цена. Изследванията на UNEP сочат, че при наличието на регулаторна схема за инвестиции в нисковъглеродните сектори всеки долар публична инвестиция може да привлече до 15 долара частни такива, по този начин изплащайки необходимите десетки милиарди годишно за преход и справяне с последиците от климатичните промени. Огромно количество бизнес представители участваха активно на срещата в Копенхаген. Мащабни проекти вече са в ход - Munich Rе например планира Desertec Concept, който ще създаде обширни полета със слънчеви панели в пустините на Северна Африка и ще ги свърже с Европа. Световната банка създава интернет портал, на който търсещите финансиране на проекти, свързани с климатичните промени, ще могат да откриват необходимата им информация и да се свързват с други предприемачи. Хората, към които ще са насочени парите за адаптация, пък вече работят по собственото си спасение. "Милиони хора в крайбрежните райони на Бангладеш вече вдигат къщите си с метър-два и не чакат идването на някакви митични пари", казва Атия Рахман от бангладешка неправителствена организация. Огромна трансформация вече тече - от най-ниското ниво нагоре. Въпросът не е дали, а кога ще стигне върха.