Какво спъва ЕС

Думите Европа и криза оформиха неразделно словосъчетание в последната година. Какви са видимите и по-дълбоките причини за това?

Външна политика

През 2007 г. европейските лидери приеха декларация, с която си обещаха да превърнат ЕС в "сила, с която светът ще се съобразява". Две години по-късно и не толкова тържествено елитът на континента прие Договора от Лисабон и се видя на ръба на този нов световен ред, в който Европа говори с един глас и се държи като суперсила, равностойна с Китай и САЩ. Една бърза среща през декември 2009 г. в малка стая в датската столица Копенхаген сложи край на тази илюзия. На нея американският президент седна на една маса с лидерите на Китай, Бразилия, Индия и ЮАР и договори за един час документ, който да обедини позициите на нови и стари замърсители относно контрола над вредните емисии. Споразумението не предизвика особен възторг и надали ще остане като особено успешно в историята, но то съдържаше един важен извод за Европа: САЩ и новите сили в света не разглеждат участието на ЕС като жизненоважно дори по проблеми, в които съюзът твърди, че е глобален лидер, като климатичните промени.

Това разминаване между начина, по който политиците в ЕС виждат себе си и начина, по който ги разглеждат другите, не е случайно или еднократно. Вместо с общ глас например ЕС се сдоби с още хора, борещи се да говорят от негово име и вече са цели пет - председатели на ЕК, Европейския съвет, Европейския парламент, върховен представител за външната политика и лидерът на страната - ротационен председател на  съюза. Докато те спореха кой да седне по-близо до американския президент при посещението му в Мадрид миналия май например, Барак Обама просто отказа да дойде - недвусмислен сигнал за важността, която САЩ придават на тази нова организация на ЕС.

Поведението на американците е разбираемо - за пръв път от векове насам Азия започва да се превръща във важен полюс и тъй като САЩ никога не са забравяли, че се намират между два континента, е нормално да обръщат повече внимание на онзи от тях, който набира скорост. Но Европа има проблем и с приятелски настроени партньори като САЩ и Турция (която все още не знае дали ЕС я иска или не) и с икономически конкуренти като Китай. В диалога с Пекин например тези размесени, слаби европейски гласове, които често звучат поотделно, се губят. Китайците не пропуснаха също да откажат редовна среща с ЕС.  Недоверието не е само вън - през август  "Евробарометър" посочи, че едва 14% от европейските граждани вярват, че ЕС е "гарант за икономическия им просперитет в ерата на глобализацията", а само 22% смятат съюза за "средство за по-силно европейско присъствие в света".

Лисабонският договор създаде професионална дипломатическа служба под контрола на директно избран от лидерите представител с достатъчно правомощия, за да кове общи позиции между страните членки. Тя обаче бе поета от британския политик от среден ранг Катрин Аштън и попадна в битката между Брюксел и страните членки. Изграждането й още не е завършило и вече закъснява с няколко месеца от определения срок. Наскоро дори Херман ван Ромпой, новият председател на Европейския съвет, призна, че "ЕС има стратегически партньори,  но няма стратегия".

Вътрешна политика

Последният "Евробарометър" показа изненадваща тенденция - 71% от европейците смятат, че в Европа са нужни сериозни реформи към по-практични социални  и икономически модели, дори ако това означава, че настоящото поколение трябва да направи някои жертви. Поставете това срещу изказването на водещия политик в съюза в момента - германския канцлер Ангела Меркел. Тя наскоро в прав текст каза, че "не трябва да се предаваме пред натиска на глобализацията, а да запазим социалния си модел".

Дори гражданите да са готови на реформи, политиците им не могат да предложат нито визия, нито алтернатива, да не говорим за някакво спокойствие. ЕС днес страда от хроничен недостиг на политически талант.

Дългогодишните радатели на евроинтеграцията си спомнят с носталгия времената, когато нейни двигатели бяха смели и единомислещи  политици като Шарл де Гол и Конрад Аденауер, Хелмут Кол и Франсоа Митеран и когато Жак Делор превърна Еврокомисията в равностоен партньор на страните членки. Наследниците им днес трудно постигат общи позиции по твърде много теми - от това дали да затворят въздушното пространство при изригване на исландски вулкан, през това как  да решават нарастващия си проблем с нелегалните имигранти, та дори до това как да спасят общата си валута.

Причината за тази липса на единомислие е, че ЕС все по-често  изглежда не като обединяващ проект, а като удобна жертва за европейските политици, които твърде лесно пренебрегват общите си цели (чието отстояване изисква доза смелост) в  името на национални политически съображения. Франция например преди година направи сериозна крачка към протекционизъм на автомобилната си индустрия в разрез с правилата на общия пазар. Германия, Италия, Унгария и България пък многократно "забравят" общоевропейския стремеж за диверсификация на енергийните източници, в името на здраво обвързващи сделки с "Газпром". "След Делор никой не искаше втора такава фигура - усилията бяха насочени против нея, не за нейното намиране", казва Иван Кръстев. "Правителствата искат да имат един Брюксел, който да могат да обвиняват, когато им е удобно и през който да прокарват своите трудни решения."

Изчерпан изглежда и апетитът за политическата култура на ЕС, базирана на консенсус и компромис. Причината за това напоследък станаха парите (виж текста за икономиката), но между столиците и лидерите все по-често хвърчат тежки думи - Франция срещу ЕК, Румъния и Люксембург по ромския казус; работната група на Ван Ромпой срещу Комисията за лидерското място в реформата на икономическото управление; Берлин срещу Атина по кризата с гръцкия дефицит; Словакия срещу спасяването на Гърция; Саркози срещу Меркел по почти всички теми...  Европейските срещи на върха все по-често са поле на битки в неприятна атмосфера или безсмислени, протяжни разговори, които рядко водят до амбициозни и конструктивни решения.

Обществено мнение

ЕС е създаден с една абсолютна цел - мир в Европа. Това е основен смисъл на съюза през първите десетилетия от  съществуването му. Тази цел обаче се изчерпа - конфликт между европейските държави изглежда немислим от края на студената война насам. Оттогава съюзът не е намерил друга толкова силна ценност за съществуването си, което води до бавното му обезценяване в очите на европейските граждани. Кризата на доверието в ЕС се проявява най-ярко  на изборите за Европарламент, където активността достига ново дъно с всеки вот - от 61.9% през 1979 г. до 43% през 2009 г. Днес едва 49% от европейците смятат  членството в ЕС за нещо добро, а 58% нямат доверие в европейските институции, показа изследване на "Евробарометър" през август.

Причината за растящото обществено недоверие до голяма степен е в самия ЕС. От 2000 г. насам той инвестира най-значителен политически и финансов капитал в два типа инициативи. Едните бяха посрещнати с много подозрение от гласоподавателите (като провалената европейска конституция), а другите не дават добавена стойност за решаването на най-видимите проблеми като безработицата и икономическия ръст (например провалената Лисабонска стратегия). Когато дойде кризата, се оказа, че не е инвестирано достатъчно и в друг поддържащ стълб - правилата на общата валута. "Европа за пореден път ни изигра", реагира най-четения немски вестник "Билд" на решението за спасяване на Гърция. По същото време стотици хиляди скандираха в Атина срещу  ЕС и тежките реформи, които иска от Гърция. Тези бойни викове звучат привлекателно за все повече европейци. В комбинация със статистиката това обяснява защо ЕС изглежда по-бюрократичен и отдалечен от хората, в чието име съществува. Кризата също допринесе. Изследване на German Marshall Fund миналата седмица показа, че едва 40% от българите например смятат, че ЕС е полезен за икономиката на страната им.

Криза

Икономическата криза подкопа самите основи на Европейския съюз, защото постави под въпрос някои фундаментални митове. Първият беше, че можеш да събереш механично различни икономики, с различни данъчни режими, различни темпове на растеж и различни нива на заплащане в общ валутен съюз и да очакваш, че той ще съществува безпроблемно. Идеята на създателите на еврото да конвергират икономиките е добра, но всъщност това спомогна за подчертаване на различията им, когато фалшивите дрехи (в случая статистиката на Гърция) паднаха.

Вторият мит е идеята, че еврозоната е съюз, в който никоя от държавите не може да фалира, тъй като ще бъде спасена. Гърция бе на път да докаже невъзможното, след като годините на безхаберие в Атина и затваряне на очите в Брюксел почукаха на вратата със сметката. В крайна сметка след дълги и срамни разговори между Гърция, Германия и останалите членки на ЕС бе съставен фонд за бързо реагиране, който да спасява държавите от фалит, но цялата процедура и всички дискусии покрай нея оставиха неприятен вкус в устата, който ще се помни както от 27-те, така и от всички пазари. "Пристанът евро" на практика се изпари - проучването на German Marshall Fund отчете, че еврото е загубило подкрепата на мнозинството в повечето страни от  еврозоната, включително в Германия и Франция. Негативно към общата валута вече освен британците са настроени и  53% от поляците и 42% от българите.

Заедно с тази си отиде и друга илюзия - че Южна и Северна Европа се движат заедно. Кризата създаде реален риск от "Европа на две скорости". Икономическата прогноза на ЕК от септември показва дългосрочния риск от тази тенденция - Германия и Холандия отново растат, но южните членки като Испания и Италия продължават да са в рецесия. Страни като Португалия, Гърция и Ирландия пък отново се оказаха там, където започнаха - в периферията. Там си останаха и някои от новите страни членки, сред които и България, които засега изглеждат обречени да търсят своя нов модел на растеж, без да разчитат на особена солидарност.

Демография

Демографските изследвания прогнозират в такива дълги интервали от време, че винаги трябва да се приемат подозрително. Но знаците за Европа са твърде много и твърде еднакви, за да бъдат пропуснати. Всяка година в съюза над 2 млн. души минават границата от 60 години, а населението в работна възраст намалява. Тези две тенденции през 2040 г. ще доведат до отнемане на над 1% от икономическия ръст всяка година, а през 2060 г. съотношението пенсионери-работещи ще е само едно към две.

Това е съчетано с нежеланието на мнозина в Европа да работят над 60 години. В момента едва около половината от хората работят след тази възраст, а на места като Гърция и Франция желанието за вдигане на пенсионната възраст взривява улиците безотказно. Естествено повечето пенсионери ще искат повече социални услуги, пенсии, здравеопазване. "Може би е по-лесно да се приеме една обща европейска пенсионна възраст, вместо да се водят 27 отделни битки", казва Томас Клау от Европейския съвет за външна политика. Това е едно възможно решение на проблема, до което европейските лидери предстои да стигнат.

Обратната страна на страха за бъдещето е отношението към имигрантите. Възприемащи се като хомогенни, повечето европейски държави изпитват неприязън към чужденците. Дори те да успеят да се интегрират и да работят нещо, което да им носи достатъчно доходи, това не може да им гарантира пълна сигурност - престъпленията, свързани с расизъм или омраза, се увеличават непрекъснато. Същото се отнася до партиите, пропагандиращи антиимигрантски настроения. Последната такава взе места в парламента на Швеция - доскоро пример за страна с добра интеграция на имигранти от цял свят.

Това може да се окаже сериозен проблем, когато Европа започне да се състезава за талантите в света не само с вечния магнит САЩ, но и с изгряващи сили като Бразилия и Китай.

Икономика

Общият европейски пазар е най-голямата икономика в света в момента. Освен това ЕС е най-големият вносител и износител в света. Проблемът тук е в това дали старите икономики в ЕС ще смогнат да поддържат обичайното ниво на жизнен стандарт и социална защита, а новите - да го достигнат в бъдеще. След драмите с еврото внезапният страх от задлъжняване и мащабното навлизане на държавата в икономиката ЕС ще има нужда от време, за да започне да расте. Освен това съюзът изостава в друга, много важна област - иновациите.

ЕС инвестира малко в развойна и изследователска дейност още от средата на 90-те. Новите страни членки не допринесоха за промяна в тази насока и съюзът остава далеч под Япония и САЩ. Китай тази година надмина усреднените стойности на ЕС по този показател, като все още е зад някои от най-развитите държави като Австрия, Дания и Финландия, но бързо ги настига. Гигантите от Азия като цяло - Китай, Япония и Южна Корея, увеличават непрекъснато средствата, отделяни от бизнеса и правителството за този вид инвестиции, тъй като те носят най-бърз ръст. Една от целите на Лисабонската стратегия (която не се оказа особено успешна) бе именно да увеличи тези пари. ЕС вече изостана зад Китай по износ на високотехнологични продукти. Европейската комисия освен това заключи преди време, че европейската научна и развойна дейност има много по-малък икономически ефект от тази в САЩ. С други думи, Европа има проблем с пробивите в нови високотехнологични индустрии - именно областта, в която трябва да се работи, за да се върне добрият икономически ръст.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


4 коментара
  • 1
    franz avatar :-|
    LvM

    ЕС се спъва сам себе си, тъй като в преследване на собствения си фетиш към властта брюкселските бюрократи забравиха каква е идеята на цялото мероприятие - премахване на спънките за търговията между държавите. Всичко друго - мир, икономически растеж, технически прогрес и т.н. са производни на първото. Съюзът бавно се изражда в един огромен ЦК, който се занимава основно с преразпределение на все по-голяма от доходите на гражданите (изразходвайки доволна част от тях за себе си, разбира се), а "зелените" болшевики спъват развитието на индустрията с безполезни и дори контрапродуктивни наредби за опазване на околната среда. Фрийдрих фон Хайек пише в предговора към книгата си "The Road To Serfdom", че ако идеалът на комунистите от началото на ХХ-ти век е национализация на производствените мощности, то към средата на века вече се ориентират към преразпределение на доходите, като по-малко деструктивна форма на социализъм, която им позволява да запазят властта по-дълго.

    Не че е някакъв нов феномен, стремежът да властваш над другите явно е вроден на определен процент от населението, но трябва да се изобличава при всеки удобен случай. Пропагандната машина няма да млъкне, но помнете, че държавният (или в случая наддържавният) интервенционизъм никога не е донесъл нищо положително за по-голямата част от населението. Той винаги облагодетелства малки групи, близки до властта, които на свой ред връщат услугата на действащите или бившите властващи, например чрез "комисионни" за "консултантска дейност".

  • 2
    donio avatar :-|
    donio

    Много добрастатия очертаваща реално образа и бъдещето на ЕС.Жалко,че той тръгва за никъде ,а като си се отправил натам всички пътища са добри.

  • 3
    stanislav_yankov avatar :-|
    Станислав Янков

    http://polit-analizi.blogspot.com/2010/09/blog-post_24.html

    Ако европейските лидери искат да ме принудят да се пенсионирам в тази дупка България след смъртта - НЕ, МЕРСИ! Аз съм за разпускане на Евросъюза като неефективна структура!

  • 4
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    "...... политиците им не могат да предложат нито визия, нито алтернатива, да не говорим за някакво спокойствие ..... "
    ---------------------------------------
    Могат и да не могат, политиците, но ще трябва щото в съвременният свят не можеш да "излезеш" от глобалните проблеми......
    И да стоиш настрана, да се снишаваш, докато премине бурята...... тя просто се усилва..... не преминава.....


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход