Балканизацията на Южна Америка

Дори Дилма Вана Русеф да стане президент на Бразилия, България няма да обяви почивен ден. Въпреки минимедийната истерия около "нашето момиче, което ще управлява страната на самбата", празненствата в Дома на сатирата в Габрово бледнеят пред решението на кенийското правителство преди две години да обяви за почивен денят след победата на Барак Обама в президентските избори в САЩ. Най-много избирането на Русеф да сближи "двата карнавални града Рио де Жанейро и Габрово", както смята Николай Сираков, кметът на града, от който произхожда бащата на бразилския политик. Бразилия не е САЩ, а и България все пак не е Кения.

Влизането на Русеф в "Двореца на зората" - официалната резиденция на бразилските президенти, ще допълни редичката от южноамерикански политици с фамилии, завършващи на офф или ич, които в последните десет години изгряха на политическия небосклон в региона. Преди нея президент на Аржентина беше Нестор Киршнер-Остоич, политик с далечен хърватски произход, който в момента играе ролята на "първи джентълмен на републиката", след като съпругата му Кристина зае през 2007 г. овакантения от него пост. По този повод преди десетина години в Хърватия се вдигна медийна пушилка, пред която българската бледнее.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив.

Макар че само две южноамерикански страни могат да се похвалят с държавни глави с произход от Югоизточна Европа, в политическия пейзаж на региона има много повече от тях. Докато венецуелският каудильо Уго Чавес подкрепяше Русеф, срещу него в Каракас огън и жупел сипеше Теодоро Петкоф. През 2006 г. Петкоф  се отказа от президентската надпревара в полза на кандидат с по-големи шансове за успех, но списваният от него вестник Tal Cual ("Как да е") е един от най-силните медийни оръжия срещу чавизма. В Боливия пък най-влиятелният опозиционер срещу популизма на Ево Моралес е Бранко Маринкович. Провинция Чако в Аржентина отдавна е балканизирана - губернатор между 1983-1987 г. е Флоренсио Тенев, докато в момента губернатор е Хорхе Капитанич (който за кратко е бил и премиер на страната), а заместникът му се казва Хуан Василев Иванофф. В Чили, където има голяма хърватска колония, в последните години винаги има по някой министър с -ич във фамилията.

По принцип фактът, че политици с емигрантски произход заемат върховете на политика в Южна Америка, не е новина, а и голяма част от тях имат само бегли връзки с далечната си прародина. "В крайна сметка един от най-популярните бразилски президенти е Жуселину Кубичек ди Оливейра, чиято майка е от чешки произход. Етническият произход има много малко значение за нас", твърди Пауло Сотеро, директор на бразилския институт в Woodrow Wilson Center във Вашингтон. В нито една страна от Южна Америка далечният произход не се превръща в политически въпрос, така както стана в САЩ с кенийския баща на Барак Обама или пък със семейните корени на френския президент Никола Саркози. "Ние сме много отворени", казва Хуан Андрес Равел, автор на сатиричното онлайн предаване El Chigüire Bipolar. Равел нямаше и никаква представа, че един от любимите му политици -  Теодоро Петкоф ("той ти крещи, но знаеш, че те обича") има нещо общо с България. След кратка лекция за етническите корени на Петкоф венецуелският хуморист пита дали и Антанас Мокус е от български произход. Мокус, който всъщност е с литовски корени, е кмет на Богота и беше основен претендент за президентския пост в Колумбия.

А защо на юг



Натрупването на съвпадения естествено не означава наличието на някаква тенденция или ясна причина. Все пак появата на толкова много политици от балкански произход в Южна Америка в последните десетина години има своето обяснение.

Първото и най-тривиалното е изоставането на Югоизточна Европа в процеса на индустриализацията. Страните, които до края на XIX век като България са били част от западащата Отоманска империя, започват да произвеждат имигранти доста по-късно. Големите вълни от имиграция тръгват едва след края на Първата световна война. Така в момента в политиката навлизат децата на онези балканци, които преди повече от деветдесет години са решили да сменят полукълбото. Преди това в политиката на Южна Америка доминират политиците с произход от Южна Европа или Германия (по-специално в Чили).

Втората причина е един закон. След края на Първата световна война в САЩ приемат Извънредния закон за имиграцията. Истерията в САЩ по онова време много напомня за ситуацията в момента в Западна Европа, където нарастват антиимигрантските настроения. Законът от 1921 г. ограничава приема на чужденци до 3% от съответната чуждестранна диаспора в САЩ към 1910 г. През 1924 г. квотата пада на 2%. По този начин гражданите на страни като България, които до този момент са имали много малка имиграция, биват изхвърлени от приема в САЩ. Освен ако не могат да докажат, че са я унгарци, я гърци. За гражданите на Австро-Унгария пък САЩ е изцяло затворена. И имиграцията поема на юг.

Левите десни

Имиграционните истории обясняват не само избора на място за заселване, но дори и политическите убеждения.

И Русеф, и Петкоф са леви политици с екстремистко минало – нещо нормално по времето на военната хунта в Бразилия и диктатурата Маркос Хименес във Венецуела. И двамата са лежали в затвора, като Петкоф спокойно може да мине за южноамериканския граф Монте Кристо. Но пък парадоксално на пръв поглед венецуелският каудильо Уго Чавес подкрепи Русеф за изборите, докато в същото време се опитва да спре вестника на Петкоф.

Русеф е част от съпротивата срещу военния режим в Бразилия, а през 1970 г. е арестувана след дързък обир в резиденцията на губернатора на Сао Пауло. Прекарва известно време в затвора, където е подложена на жестоки мъчения, за които по-късно казва, че са калили характера й. Бившата троцкистка по-късно се превръща в прагматичен политик и дължи кариерата си на имиджа на некорумпируем играч в екипа на Лула.

Петкоф първо е в съпротивата срещу Хименс, след това хваща джунглата заради Ромуло Бетанкур, а после става член на комунистическата партия. Неспокойният му дух не спира и недоволен от умерената политика на местните комунисти става един от основателите на Движение към социализма (MAS), считано, че има просъветски уклон. Докато търси най-чистата форма на комунизма, Петкоф се прочува с успешното си бягство през 1963 г. от военна болница, използвайки въже от чаршафи, а през 1967 г. - от затвора Сан Корлос по прокопан от него и съкилийника му 60-метров подземен тунел.

Освен естествената съпротива срещу режимите в двете страни през 60-те г., лявата ориентация се дължи и на семейната история. Родителите им напускат България след Първата световна война отчасти по икономически, но и по политически причини. Петър Русев е бил член на комунистическата партия, макар че в интервю за в. "Труд" синът му от първия му брак Любен Русев казва, че баща му по-скоро се е опитвал да избяга от фалита.

Киршнер-Остоич също има по-скоро ляво минало, но Сотеро казва, че ролята на хърватските имигранти в Аржентина е далеч по-сложна. По неговите думи през 70-те г. хърватите са бил част от ударните отряди на военната хунта, които са тероризирали всеки считан, че е противник на военните или пък че има леви убеждения. Най-вероятно това се дължи на имиграционната вълна от Хърватия след Втората световна война, когото много от усташите бягат от страната, преследвани от комунистите.

Русеф и Петкоф имат бурна революционна младост, но доста трезво политическо настояще. Дилма Русеф, вярна на своя ментор Лула, заяви преди изборите, че ще следва неговата политика на ограничена намеса на държавата в икономиката. Макар че наскоро тя каза как един от основните й успехи е увеличаването на държавния дял в петролната компания "Петробрас". Петкоф пък е министър на планирането в средата на 90-те години и макар като представител на Движението към социализъм често е обвиняван, че е водил неолибрална политика. Левият бунтар наблюдава изпълнението на икономическата програма "Дневен ред за Венецуела", която успява да ограничи хроничната инфлация в страната.

Истинското имиграционно гърне

Често САЩ са определяни като гърне, което претопява всякакви народности и раси. Политическите биографии на много политици в Южна Америка обаче показват, че има и по-ефективни съдове. Бързото израстване на имигрантите в Южна Америка има поне няколко причини. Според Сотеро политическата и социалната сцена в региона е много по-динамична, отколкото например в САЩ. Поредицата от революции, преврати и хунти може и да са дърпали континента назад, но пък са попречили на установяването на затворен политически елит, което пречи на навлизането на нови играчи на политическата сцена. Което прави възможно и "българка" да управлява 190 млн. бразилци.