Пустинни бури

Народното недоволство най-накрая се изля срещу режимите в арабския свят, застинал политически и икономически от десетилетия

Те чакаха дълго време да усетят своята сила и да намерят своя глас.
Те чакаха дълго време да усетят своята сила и да намерят своя глас.
Те чакаха дълго време да усетят своята сила и да намерят своя глас.    ©  Reuters
Те чакаха дълго време да усетят своята сила и да намерят своя глас.    ©  Reuters

Кое обединява арабските държави повече от всичко друго? Не, не е петролът, нито омразата към Израел. Сред 22-те членки на Арабската лига има и много богати, и много бедни държави; такива с много конфликти като Йемен и Ирак, и такива, които никога не са били във война, като Саудитска Арабия. Да се намери общ знаменател за толкова многолика група, която се простира от Атлантическия до Индийския океан, през Африка до Близкия изток, е трудно. Едно нещо обаче сплотява тези държави повече от всичко останало: от 22-те само три са отчасти функциониращи демокрации, като една от тях е окупираната Палестина, а другите две са Ливан и Ирак.

Арабският свят не е привърженик на политическата свобода и никога не е бил. Там, където има династии, те са несменяеми, а там, където начело има политици, ситуацията е дори по-трагична. Хосни Мубарак с неговите 30 години на власт е надживял двама саудитски крале. Суданецът Омар ал Башир управлява 21 години, Али Салех в Йемен също има три десетилетия на власт, а рекордьор е Муамар Кадафи в Либия със своите над 40. Башар Асад пък преди десет години наследи баща си Хафез начело на Сирия - династично прехвърляне, което е цел и на останалите авторитарни управници наоколо.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове