А после какво?

Наскоро пред кадетите от военната академия "Уест пойнт" американският министър на отбраната Робърт Гейтс заяви, че ако някой бъдещ негов наследник някога препоръча на Белия дом изпращането на значителни сили някъде в Азия, Близкия изток или Африка,  той "ще трябва да се прегледа". Повечето наблюдатели коментираха думите на Гейтс като знак за умората от едно десетилетие войни, струвало на САЩ много човешки животи и милиарди долари. Изказването обаче крие и допълнителен подтекст - че времето на класическите военни интервенции е минало и трябва да бъдат намерени нови по-гъвкави механизми за решаването на световни кризи.

Малко след речта на Робърт Гейтс събитията в Либия наложиха от двете страни на Атлантическия океан точно този дебат. Кадрите на тийнейджъри по барикадите срещу армията на Муамар Кадафи и клетвите на полковника да остане на власт до последната капка кръв, без значение неговата или на народа му, предизвикаха призиви за намесата на иначе недолюбвания, но неотменим световен полицай. Така събитията разделиха Америка на два лагера. Едната фракция настоява за интервенция не само защото кръвопролитията са неприемливи, но и защото пасивността може да бъде изтълкувана като знак за упадъка на американската сила и влияние. Другата начело точно с министъра на отбраната смята, че дори такива ограничени мерки като налагането на зона, забранена за полети за проправителствените части, неизменно ще доведе до ескалиране на американското участие и нова военна авантюра с неизвестен край. Както предполага изказването му в "Уест пойнт", Гейтс явно смята подобно развитие за грешка, ако не и открита лудост.