Едва прикритото нежелание на администрацията на Обама да се ангажира с Либия породи серия от анализи дали не настъпва фундаментален завой в американската политика. Сп. Economist дори публикува статия за

"Иракския синдром"

който явно кара САЩ да избягва военни операции в общества, страдащи от етническо, религиозно и кланово разделение. "Не мисля, че в сегашното нежелание на САЩ за намеса т. нар. иракски синдром играе роля", обяснява пред "Капитал" Мика Зенко, експерт по решаване на международни конфликти в Council on Foreign Relations. Според него сегашната позиция на Вашингтон не представлява фундаментална промяна в американската политика. "Ние имахме известен национален интерес за интервенция в Ирак, но в случая с Либия той е минимален. Не случайно по-малко от 12% от американците подкрепят военна намеса", допълва  Зенко.

Либия е задният двор на Европа и обяснимо Франция и Великобритания лобират за активна намеса. За Вашингтон след края на терористичната и ядрената програма на Муамар Кадафи обаче страната е само в периферията на националния интерес. Едва 5.27% от либийския експорт на нефтени продукти стига до американския пазар. САЩ дори не са сред първите пет търговски партньори на джамахирията. Кадафи пък никога не е играл важна роля като Хосни Мубарак в прокарването на интересите на Вашингтон в региона.

Макар и да изглежда като лесно осъществима и ефикасна, предлаганата от Лондон и Париж забранa за полети за проправитествените сили също носи серия от рискове. Както заяви министър Гейтс пред американския Конгрес, създаването на подобна зона започва с атака срещу либийската военновъздушна отбрана, т.е. де факто обявяване на война. Дори, както висши американски военни твърдят пред в.NYTimes, противовъздушните съоръжения да не представляват проблем за US Air Force, Белият дом е загрижен как ще бъде възприета по света третата поредна американска атака към мюсюлманска държава в рамките на едно десетилетие.

Още повече че създаването на такава зона само по себе си не е

Панацея за кризата

"Това е половинчата мярка и няма голямо значение за битките на земя", обяснява Мика Зенко, "Кадафи не използва военновъздушните си сили в пълния им капацитет срещу въстаниците. Ако сериозно искаме да им помогнем, няма нужда да се занимаваме със зоната, защото тя не решава истински ситуацията на земя", категоричен е експертът. Още повече че предишният опит с подобни забрани за полети не е особено обнадеждаващ – избиването на 8000 босненски мюсюлмани от сръбски части в Сребреница през 1995 г. се случи точно под подобен натовски въздушен чадър. Зоната в Северен Ирак пък съществуваше цели 12 години и погълна няколко милиарда долара, но така и не свали Саддам Хюсейн от власт.

Анализ на Вашингтонския институт за близкоизточна политика сочи освен това, че въздушните атаки срещу въстаниците в Либия реално не са особено ефикасни и координирани. Това говори, че пилотите или не са добре тренирани, или не желаят да изпълнят заповедите за агресивни действия. Въздушните атаки на силите на Кадафи имат повече психологически, отколкото реален боен ефект, заключава анализът. Бомбардировките на либийската артилерия са тези, които нанасят големите поражения и обръщат баланса в полза на проправителствените бойци.

Предложенията пилотите на САЩ и НАТО не само да разрушат пистите и възпрат полетите на проправителствените изтребители, но и движенията на хеликоптери и военна техника на земя, със сигурност ще има по-голям ефект. Това обаче изисква постоянни въздушни патрули и масивна бомбардировка на либийските радарни и противовъздушни установки. Подобни мерки неизменно носят риск за сваляне на американски и натовски пилоти, ескалиране на ситуацията и в крайна сметка въвличане на Запада в либийската гражданска война. Нещо, за което нито Вашингтон, нито европейските партньори са готови. Затъването в поредния продължителен конфликт с неизвестен край пък ще навреди много повече на американското влияние на света, отколкото имиджа на суперсила, временно страдаща от "иракски синдром".

Бурните спорове за или против зоната, забранена за полети, всъщност прикриват по-големия проблем пред САЩ като световен полицай и международната общност като цяло – липсата на стратегия и нови идеи за решаване на подобни кризи. Както обобщи колумнистът на в.Washington Post Джордж Ф. Уил, дебатът в момента напомня на онзи в Япония преди атаката срещу Пърл Харбър дали изтребителите им могат да разрушат американския тихоокеански флот. "Могат, цитира колумнистът отговора на адмирал Исороку Ямамото. А после какво?" По същия начин Западът дебатира в момента "за" и "против" конкретна мярка вместо върху цялостна стратегия за решаване на сложната ситуация.

Развитието на военните технологии в последните десетилетия създаде опасната илюзия, че решаването на кризи може да стане бързо, лесно и с почти хирургическа точност от въздуха. Показателно за настоящата ситуация в Либия е, че разговорът веднага се завъртя около чисто военната и високотехнологична мярка за налагане зона, забранена за полети. Други възможни инструменти като заглушаване на либийските военни и цивилни радиочестоти, снабдяване на бунтовниците с разузнавателна информация, обединяване на вътрешната опозиция и сплотяване на международния дипломатически натиск спрямо Кадафи получиха значително по-малко внимание. Нито една от тези мерки не гарантира края на упадъчния режим. Но за разлика от зоната, забранена за полети, те поне не създават измамната илюзия, че кризата може да бъде решена бързо и лесно.