Домашно насилие
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Домашно насилие

Те не успяха да задържат силите на Кадафи. Дали ще успеят да свалят режима с въздушната подкрепа на ООН?

Домашно насилие

В Либия и Бахрейн, народното недоволство се сблъска с военна сила.

Огнян Георгиев
6170 прочитания

Те не успяха да задържат силите на Кадафи. Дали ще успеят да свалят режима с въздушната подкрепа на ООН?

© reuters


Преди две седмици заплахата на Муамар Кадафи да унищожи бунтовниците срещу режима му уличка по уличка (zenga, zenga) звучеше по-скоро комично и дори се превърна в музикален хит. Днес звучи злокобно. Човекът, чиито плакати бяха изстъргани от стените в либийските градове и който беше почти обграден в последния си бастион в Триполи, сега е на прага на Бенгази - сърцето на революцията, която заплаши 40-годишния му режим.

Пак тази седмица саудитски войски и части на ОАЕ влязоха в Бахрейн, за да помогнат на местния монарх да се справи с протестите, които така и не стихнаха (виж текста). В Йемен, силите за сигурност на Али Салех стават все по-безогледни в използването на сила срещу демонстрантите. След като революциите в Тунис и Египет отнесоха двама от арабските диктатори, на други места вълната на народно недоволство се разби в стената от военна бруталност. Арабската пролет се превърна в нещо средно между Прага от 1968 г. и Ирак от 1991 г.

Това изправи останалия свят пред дилема - дали да помогне на онези, които протестират по улиците, или да остави събитията да се развиват и да се прави, че не забелязва насилието. В Либия въпреки огромното колебание и най-вече заради все по-драстичните действия на Кадафи се стигна до първия вариант. В Бахрейн, където най-големият производител на петрол, Саудитска Арабия, е ключов играч, външната намеса е в точно обратната посока. Оплетените в мръсни връзки на влияние и лицемерие в Близкия изток тази седмица се опънаха до скъсване и показаха старото лице на региона, позабравено след Тунис и Египет. 

От почти победа до почти поражение

Беше разтърсващо и злокобно да се наблюдава центърът на Бенгази, пълен от край до край с хора, размахващи знамена, и да се слуша ехтящата над площада реч на Кадафи, в която той обеща на града: "идваме и няма да има милост". В някаква внезапна надпревара с времето на другия край на света Съветът за сигурност на ООН решаваше дали да бомбардира частите на либийския диктатор и така да му попречи да се разправи със стотиците хиляди жители на втория по големина град в страната. Заклещени между отчаянието и надеждата, онези, които започнаха революцията, нямат друг избор, освен да чакат. Защо се стигна дотук, когато изглеждаше, че бръщолевещият и изненадан Кадафи е на косъм да падне?

Като начало, защото полковникът не се поколеба да прибегне до всичко, което имаше. Артилерия, танкове, самолети и хеликоптери бяха хвърлени срещу бунтовниците, много от които бяха с набързо скалъпено въоръжение. Не е особено изненадващо, че дори недобре тренираните армейски части на Кадафи имат по-добра подготовка и организация от групите ентусиазирани младежи с автомати и РПГ-та, които пристигаха на джипове в зоните на сражение без стратегия или тактика. След като не успяха да превземат родния град на диктатора - Сирт, революционерите се оказаха разкъсани: докато въоръжените части от Триполи се разправяха с градовете в Западна Либия като Зауия, от Сирт на изток тръгнаха други войници (виж графиката).

Повечето очевидци твърдят, че бунтовниците са нямали организация и ръководители, като са водели боевете си хаотично
Фотограф: reuters

"Кадафи имаше стратегия: изчакай, прегрупирай се, оцени способностите на бунтовниците и апетита на Запада да им помогне. И не беше разочарован - въздушната му мощ беше решаваща като символичен знак, че властта му е същата като преди", коментира за "Капитал" Рандж Алаадин - старши експерт от Next Century Foundation, която изследва конфликти в Близкия изток. Набързо сформираният национален съвет, който трябваше да координира революцията, очевидно не успя да комуникира добре нито с онези на фронтовата линия, нито с хората в Бенгази, както потвърди за "Капитал" жител на града. Армейските части в Източна Либия също не се присъединиха организирано към бунтовниците.

На прага на Бенгази

Всичко това спомогна за бързото настъпление на частите на режима. Само за няколко дни те достигнаха Адждабия - последният град преди Бенгази и контролната точка на източното крайбрежие. Тук обаче идват проблемите за Кадафи. Той и синът му Сейф ал Ислам обещаха Бенгази да падне до петък. Това беше съмнително дори преди намесата на ООН: в града има близо 800 хил. души и много от тях вече имат оръжие. Дори да не са способни да организират военна защита, те могат да водят улични боеве с армията на Кадафи. Това се случва дни наред дори в по-малки места като Мисурата и Адждабия и би било още по-дълго и кърваво в Бенгази, още повече че частите от Сирт са твърде далеч от базата си и могат да бъдат атакувани в тила.

"Кадафи всъщност знае, че ще има зона, забранена за полети, и бърза да превземе максимално територия, преди налагането й, за да е в по-добра позиция за преговори", смята Абделгадер от Бенгази, който говори с "Капитал" дни преди гласуването в съвета. Той е оптимист: "Ако ситуацията беше "ние срещу него", той вероятно щеше да спечели Но той е срещу либийския народ, ние просто трябва да махнем военната обсада около градовете и контролът му ще се разпадне."

Този оптимизъм се споделя от Института за стратегическия изследвания в Лондон, чийто експерт и бивш британски военен Бен Бари смята, че продължителните битки ще са от полза за революционерите. Според него те ще натрупат достатъчно опит и организация, за да се справят с армейските части, верни на Кадафи, а елитните сили на режима са концентрирани в Триполи, откъдето не могат да напуснат, защото ще изгубят контрола над столицата. Алаадин е по-скептичен: "Бунтът, изглежда, загуби инерцията си. Ще трябва значителна интервенция отвън, за да я възобновят", каза той малко преди гласуването в ООН.

С (не)малко помощ

В този контекст идва решението на Съвета за сигурност. Изплашени (и смирени) от негативния си опит в Ирак и без апетит за още военни операции, западните страни дълго отбягваха въпроса. На съвета на ЕС дори се стигна до скандали, след като Франция и Великобритания не успяха да убедят останалите в положителния ефект от намесата. В НАТО ключовият играч - Турция, беше гласно против, а съседен Египет също отказа да участва. Съгласието на Арабската лига и Съвета на държавите от Персийския залив обаче станаха основата, на която Париж и Лондон успяха да убедят съвета да действа и да приеме резолюция, която не само да затвори въздушното пространство, но и да защити "с всички необходими средства" цивилното население. 

Въпреки всички опасения и неясноти това решение спасява Бенгази от въздушни атаки и от клане. Няма никакво съмнение, че ако влязат в града, силите на Кадафи ще организират масови убийства на революционери. Добър пример е Ирак през 1991 г., когато светът остави Саддам Хюсейн да се мобилизира срещу въстанията на кюрди и шиити и да ги помете. Но има не по-малко брутални примери от миналото на самия Кадафи - клането в затвора "Абу Салим" през 1996 г. например, когато режимът избива 1200 свои противници. Абделгадер твърди, че убийства стават и в момента в западния град Зауия например, където въстанието бе потушено на 11 март.

Тактика, а не стратегия?

Проблемът поне засега, изглежда, е, че решението е тактика, без да е ясно дали има стратегия. Ако самият Кадафи не реши да се оттегли, или вътрешният му кръг не претърпи имплозия, това няма да доведе до автоматичното падане на режима. Саддам Хюсеин оцеля повече от десетилетие след налагането на забранителни зони над Ирак. Какво става, ако режимът реши да прибегне до примирие, както призовава резолюцията, и остави нещата, каквито са в момента? Либийският външен министър вече побърза да обяви такова часове след резолюцията, подхранвайки съмненията, че режимът е имал подобен план от самото начало. Дори да спасят Бенгази, чуждите сили не могат да възобновят пламъка на либийската революция, ако тя сама не успее.

Освен краткосрочни има и дългосрочни проблеми. Муамар Кадафи е доказал способността си да отмъщава вътре и вън от границите на страната си и ако му бъде позволено да консолидира отново властта си, това ще бъде кошмар не само за революционерите в страната му, но и за страните, които ги подкрепят. Логиката на санкциите ще забрани на Европа да върши какъвто и да било бизнес с Либия и ще превърне страната в едно голямо мрачно петно от другата страна на Средиземно море, този път без шанс за сближаване. Либия в момента изглежда на най-опасния си кръстопът - между кратка и кървава трагедия и дълга, безнадеждна агония.

Пражката пролет на Бахрейн

В Близкия изток тези дни лицемерието е по-често срещано от петрола. Западните държави се опитват да подкрепят едни революции и упорито гледат настрани, когато други биват потискани. Иран протестира срещу потушаването на протести, след като унищожи със сила своите преди две години и повтори същото миналия месец.

Но надали има по-шизофренично поведение от това на арабските държави от Персийския залив. Саудитска Арабия, Катар, Оман и ОАЕ подкрепиха действията на ООН срещу режима на Муамар Кадафи и дори предложиха помощ, докато в същото време саудитски войски пресякоха протока и влязоха в Бахрейн, за да "помогнат" на монарха там да се справи с протестите, които така и не угаснаха през последните седмици. Тази "помощ" твърде много прилича на онази, която социалистическите държави предоставиха на Чехословакия по време на Пражката пролет, още повече че саудитците явно са поставили ултиматум на властите в Бахрейн да овладеят ситуацията или да приемат влизането на чужди войски.

Докато бахрейнската опозиция и шиитската общност на острова протестираха и пишеха писма до ООН за инвазия на чужди войници срещу гражданско движение, крал Хамад бин Халифа разпръсна за пореден път със сила демонстрантите, арестува опозиционни водачи и наложи за три месеца военно положение. Това приключи дори беглите опити за "национален диалог", какъвто властта претендираше да води. "Амнести интернешънъл" твърди в свой доклад, че силите за сигурност са ползвали истински куршуми, прекомерна сила и дори са затворили болници, за да попречат на ранените да се лекуват. САЩ и ООН протестираха срещу това и предупредиха Бахрейн, че "върви по грешен път", но нищо повече.

Причината без съмнение е Саудитска Арабия. "Саудитците искат кралят да остане и да изпратят послание на всички в Залива, че са реалната сила там. Това е символично - подкрепят думите си с действия. Това е ново и твърде притеснително", коментира за "Капитал" Тоби Матисен - изследовател на Саудитска Арабия от Лондонския университет. Рияд се притеснява, тъй като саудитските и бахрейнските шиити са тясно свързани, женят се помежду си и мигрират непрекъснато, а политическите групи имат клонове в двете страни. "Страховете обаче са прекалени, казва Матисен. В Бахрейн протести се случват непрекъснато, саудитците нямат тази история."

Освен това, да държиш 60% от населението вечно изолирано и без икономически възможности, не е дългосрочна рецепта за мир. Независимо какво правят с протестиращите сега, промяна в Бахрейн ще трябва да има. Но военните действия на арабските съседи ще имат и друга опасна последица - ще активизират шиитската сила Иран. "Техеран няма как да им даде материална подкрепа и да направи нещо сериозно, защото ще предизвика война веднага, а никой не иска това, смята Матисен. Иран обаче не се фокусираше върху Залива много напоследък. Опасното сега е, че ще види това като голяма провокация и ще погледне отново натам."

Автор: Инна Павлова
Лоша рецепта за мир: чужди войски, за да спрат протестите.
Фотограф: Str

Преди две седмици заплахата на Муамар Кадафи да унищожи бунтовниците срещу режима му уличка по уличка (zenga, zenga) звучеше по-скоро комично и дори се превърна в музикален хит. Днес звучи злокобно. Човекът, чиито плакати бяха изстъргани от стените в либийските градове и който беше почти обграден в последния си бастион в Триполи, сега е на прага на Бенгази - сърцето на революцията, която заплаши 40-годишния му режим.

Пак тази седмица саудитски войски и части на ОАЕ влязоха в Бахрейн, за да помогнат на местния монарх да се справи с протестите, които така и не стихнаха (виж текста). В Йемен, силите за сигурност на Али Салех стават все по-безогледни в използването на сила срещу демонстрантите. След като революциите в Тунис и Египет отнесоха двама от арабските диктатори, на други места вълната на народно недоволство се разби в стената от военна бруталност. Арабската пролет се превърна в нещо средно между Прага от 1968 г. и Ирак от 1991 г.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

6 коментара
  • 1
    jj avatar :-|
    J.J.

    И отново опираме до интересите на САЩ и Запада, като цяло. Реално, не хората са на първо място, каквото и да кажем. Повечето от нас мислят първо за петрола и газа: това е истината, колкото и неприятна да е. Въпрос на време е хората там, обаче, да го осъзнаят... Нужно е цялостно преосмисляне на ситуацията: дали заради единия петрол и газ, на които обаче се основава цялата ни икономика, си заслужаваме да обричаме на диктаторски режими всички тези хора. Моето лично мнение, в следствие на контакти с млади хора от този регион е, че там вече има достатъчно мислещи и образовани хора, които са готови да изградят нов тип демократични арабски държави. Вижда се, обаче, че само с протести на някои места няма да стане. Срамно бавната реакция на Запада и продължаването на подкрепата за тоталитарни режими в региона доказват колко неправилни сигнали дава Запада. Това, което трябваше да стане е веднага оттегляне на подкрепата за всички тоталитарни правителства в региона (всички знаем кои са) и започване на инициативи за помощ на населението. А пряка военна намеса би била най-неправилна в случая, въпреки че явно ще е нужна. Може би трябваше Египет да поеме по-голяма роля в всичко това, но при арабите има и вътрешни конфликти (египтяните и либийците не се обичат много много...). Дано ЕС най-накрая изрази ясна позиция и ако се наложи да се намеси пряко с въздушни удари или каквото друго се налага, колкото и непопулярна би била и в Европа и в самите страни, защото иначе целия регион ще стане по-нестабилен от когато и да е било.

  • 2
    pavlin0511 avatar :-|
    pavlin0511

    А от къде тези така наречени младежи бунтовници се сдобиха с РПГ та, самолети, оръжия и боеприпаси и въобще кой ги финансира. Такива мащабни военни действия не се водят от безработни и отчаяни млади хора. Освен това къде в коя нормална държава ако има въоръжена съпротива срещу законно избрано правителство няма да се употреби сила. Друг е въпросът до колко е демократично правителството в Либия но тези въпроси не трябва да се решават с оръжие.

  • 3
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    До коментар [#1] от "J.J.":точно хората са на първо място в сметките на протестантските демосрати, Либия при Кадафи е едва ли не най-развитата страна на Африка, хората и живеят по добре от нас българите в България, работят им множество чужденци и обърни внимание тези чужденци с охота работят в Либия щото им плащат добре....
    Това на нищо не прилича, вместо либийците, като обикновени африканци, да работят на бледоликите, те видиш ли живот си живеят.... не може така повече... не може Либия да продава по малко петрол от Нигерия и в същото време икономически да е на 100 места преди Нигерия, преди България (какво нахалство) и даже преди Турция най-голямата страна в НАТО с най мощна армия след САЩ!?!?
    Къде е тръгнал Кадафето бос из лука???
    Това просто не е честно, всите африканци слугуват, либийците чорбаджии......

  • 4
    koe47523012 avatar :-|
    WOI

    И на мен ми мина през ума Пражката пролет докато гледах репортажи от саудитската инвазия на Бахрейн и изродщините срещу цивилните демонстранти през седмицата (които много показателно съвпаднаха със световната медийна паника около Фукушима Даиичи). Кофтито е, че никой нищо няма да направи. Вярно, Хилари отвори половин уста да изрази "загрижеността на САЩ от насилието в Бахрейн" и да "призове властите към диалог", но само два часа по-късно звънеше на Рияд да ги кандърдисва да се включат в акцията срещу Кадафи. Жалко, много жалко!

    http://www.youtube.com/watch?v=_we3qxzWUWw

  • 5
    ariman_info avatar :-?
    Ariman

    До коментар [#3] от "boby1945":

    Просто не знаеш колко си прав!

  • 6
    pesheff avatar :-P
    Пешката

    Либия = може военна намеса заради насилие срещу цивилни граждани
    Бахрейн = не може?
    С Арабия = не може?
    Защо бе Сарко си така двуличен - или защото има една базичка там у бахрейн?


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK