На фона на традиционно особените и лишени от топлота отношения между Великобритания и Европа разривът не би трябвало да е голяма изненада. Но все пак остана впечатлението, че дори самият Камерън не го е очаквал. А различният прочит на събитията на Албиона и на континента е прекрасна илюстрация колко гъста мъгла се е спуснала над Ламанша.

В Европа отказът на Камерън да се присъедини към предлаганите поправки в Лисабонския договор на ЕС, тъй като останалите 26 държави начело с Германия и Франция пренебрегнаха желанието му за отстъпки за британската финансова индустрия, беше разтълкуван еднозначно. "Никой не разбра какво иска Камерън, никой. Ние обсъждахме големи неща, спасяването на еврото, а той говореше за дреболии", казва пред в. Financial Times неназован дипломат от държава, считана за естествен съюзник на Лондон. Френският президент Никола Саркози обвини британския премиер, че се държи като "инатливо хлапе", а германският канцлер Ангела Меркел беше хладно лаконична: "Наистина не вярвам, че Дейвид Камерън дори беше с нас на масата." Една от най-унищожителните забележки дойде от бившия белгийски премиер и настоящ лидер на групата на либералите в Европейския парламент Ги Верховстад. "Камерън ще стигне до заключението, че направи гафа на живота си. В политиката има едно златно правило - тръгваш си само ако си сигурен, че другите ще те последват. И когато си поканен на една маса, то е или като гост или като част от менюто."

От другата страна на Ламанша преобладаващата реакция беше силни аплодисменти, а  евроскептичното лоби в редиците на Консервативната партия на премиера изпадна в екстаз. След нервното недоволство на коалиционните си партньори самият нарочен за булдог Камерън се въздържа от ликуване и дори заяви в парламента, че мястото на Великобритания е в Европа. Само че не е ясно какво точно ще бъде това място предвид опасенията, че с един рязък жест премиерът е пуснал в канала близо четири десетилетия на сближаване на двата противоположни бряга на Ламанша. И дори да го е направил неволно, това не променя много нещата.

"Не мисля, че Камерън искаше умишлено да предизвика ненужен разрив с Европа. Просто беше ужасно грешна преценка на британската дипломация", казва пред "Капитал" Ник Уитни, анализатор от лондонския офис на Европейския съвет по външна политика (ЕСВП). И както отбелязва сп. Economist, това, което направи Дейвид Камерън, не се нарича упражняване на вето, а просто губене. Той не успя да блокира каквото и да било - Меркел, Саркози и останалите от еврозоната под една или друга форма ще продължат към по-дълбокия фискален съюз, който искат. Към тях вероятно ще се присъединят и голяма част от останалите страни, които са извън еврото (включително България). Нещо повече, несръчният дипломатически гамбит на Камерън може да застраши точно това, което се опитваше да предпази - британската финансова индустрия, която формира 10% от БВП на страната и дава работа на 1.6 млн. души. На практика премиерът прахоса огромен политически капитал и не получи нищо в замяна. "Това е катастрофа на всички фронтове... Правителството отиде в Брюксел да защити лондонското сити, което е фантастично. Но не успя да го направи", казва Джон Кридлънд, генерален директор на работодателската организация CBI. Точно обратното - шансът ЕС да приеме данък върху финансовите транзакции и други потенциално неприятни за Лондон финансови регулации е далеч по-голям, ако Великобритания е в коридора, докато останалите 26 взимат решения.

"Вероятно Камерън ще се опита да стопи ледовете, да направи помирителни жестове и да изгради отново мостове към ЕС. Той разбира, че не е добре за британските интереси да превърне във врагове всички в Европа и да изложи на риск от разпад собствената си управляваща коалиция", казва Ник Уитни от ЕСВП.

Според анализатора от ЕСВП сегашното фиаско е показало много ясно едно нещо - че за огромното мнозинство от британците ЕС е просто бизнес и търговия и нищо повече. "А с тази нагласа е много трудно да градиш приятелства. За съжаление във Великобритания доминира този едностранчив поглед към Европа - за нас тя започва и свършва с общия пазар. Това е пътят към изолацията и може би в крайна сметка към излизането от ЕС", смята Уитни. Натам води и засилващият се евроскептицизъм на Острова. Него британският експерт от ЕСВП обяснява основно с два фактора. "Първо, ние управлявахме света и тъй като сме много носталгични хора, още искаме да го управляваме. Европа е всекидневното доказателство за разпада на империята и загубата на нашата мощ. И второ, имаме тази ужасна преса, която година след година след година влива отрова в главите на британците. Не разбирам защо вестниците толкова много мразят Европа, но най-критичните към нея са и най-четените."

Дори и дните на Великобритания в ЕС да не са преброени, страната ще открие, че ще й е много трудно в една все по-враждебна среда да намира съюзници, за да защитава ситито, да пази бюджетната си отстъпка и да се брани от европейската свръхбюрокрация и прекомерните регулации. А вариантът да стане нещо като Швейцария с ядрени оръжия или Норвегия без петрол - тоест страна, която не е в ЕС, но е част от европейското икономическо пространство и си избира политики, към които да се присъедини, може да се окаже невъзможен. Не само заради останалия неприятен вкус от напускането на съюза, но и защото такава рамка ще се окаже тясна за британската тежест и амбиции.

Това би било тъжно и за Европа и особено за лагера на по-либералните и пропазарно настроени страни в него, чийто естествен лидер е Великобритания. Ако тя си тръгне, ЕС ще изгуби и един защитник на Европейската комисия и останалите общи институции, които помагат на малките страни да прокарват интересите си. Без Лондон ще отслабне и поривът на ЕС да се разширява и да гледа на глобализацията като на игра, от която всички печелят. 

<#text>

Дано, но надали

Британската драма съвсем не е най-неприятното нещо, произлязло от последната среща на върха. По-лошото е, че и след нея ЕС не изглежда по-сплотен и готов да спаси еврото. Да, след лондонското вето останалите решиха да продължат напред и да направят междуправителствено споразумение, с което да въведат фискален пакт. Но не само не е ясно в каква юридическа форма може да бъде облечен той, а и кои държави ще се включат в него. Чехия, Швеция и Унгария, които обещаха да си помислят и да се консултират с парламентите си, преди да подпишат каквото и да било, може да се окажат от страната на Великобритания. Ирландия, която е в еврозоната, има съмнения как би могла да прокара пакта без референдум. Дори във Франция социалистът Франсоа Оланд, който според сегашните нагласи ще спечели президентските избори през пролетта, обяви, че ще преразгледа споразумението, за да вкара в него възможността за еврооблигации и по-активна роля на ЕЦБ.

Ако - и това е голямо "ако" - новият договор бъде приет и заработи, кризата в еврозоната няма да свърши автоматично. Най-малкото защото фискалните окови няма как да върнат конкурентността на закъсалите икономики, нито да гарантират растеж - магическата съставка, без която спиралата от дълг и рецесия няма как да бъде прекъсната. Същевременно нерадостната перспектива за глоби, наказания и дисциплиниращи процедури не е балансирана от солидарни подсладители като някаква форма на общи облигации и по-голяма помощ от ЕЦБ.

Продължава да липсва и другият основен елемент - достатъчно голям спасителен фонд, който да издигне защитна стена около застрашените държави. Ангажиментът за увеличаване с 200 млрд. евро на вноските в МВФ, за да може той да помага на Европа, вече започва да изглежда все по-пожелателен. Бундесбанк например, която би трябвало да допринесе с 45 млрд. евро, обяви, че всеки нов заем трябва да мине през германския парламент и зависи от това дали други държави в и извън еврозоната също участват. САЩ и Канада вече се изказаха хладно за вероятността да спасяват страни като Италия и Испания.

Както твърди Джордж Оруел, британската лудост струва скъпо. Но цената на европейската ще е още по-висока.