Ердоган и голямата игра

"Те са част от семейния ни кръг." Думите са на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и се отнасят за фамилията Асад, която управлява Сирия от десетилетия. Произнесени са преди по-малко от две години, но звучат като от друга епоха. В 15-те месеца от началото на бунтовете в Сирия тя се превърна от най-добрия приятел на Турция в съсед от ада. А президентът Башар ал Асад е не само най-голямото главоболие за Ердоган, но и най-голямото предизвикателство за амбициозната му външна политика.

До съвсем скоро първият дипломат на Турция Ахмед Давутоглу твърдеше уверено, че благодарение на "общото османско минало и общата религия" страната му притежава някакво изключително и едва ли не предопределено познание за Близкия изток. Но сирийската криза показа, че докато Западът страда от липса на идеи какво да се прави, и Турция не се ориентира по-добре. Претендентът за регионален лидер бе принуден да мине в ситуация на изчакване и недоумение как да реагира на следващия "неприятен инцидент" от типа на свалянето на турски самолет от Сирия, стрелба на сирийски войници по хора на турска територия или поредната вълна бежанци през общата граница.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Така Арабската пролет показа границите на амбициите на Анкара. Турската дипломация, която до неотдавна сякаш помиташе всичко по пътя си, сега изглежда неефективна, а на моменти дори наивна. Или както се изрази Стивън Лараби от RAND Corporation пред "Капитал":  "Настъпи краят на романтичния период в турската външна политика."

Pax Ottomanica

Рестартът на турската дипломация започна с идването на власт на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (АКП) на Ердоган през 2003 г. Новото управление се еманципира от САЩ и Европа и черпи вдъхновение от славното минало на Османската империя и исляма. Централната идея на архитекта на новата турска дипломация Давутоглу е политиката на "нулеви проблеми" със съседите. Която от самото начало звучи трудно изпълнима предвид факта, че непосредственото и близко обкръжение на Турция включва страни като Иран, Сирия, Ирак и Русия.



В същността си доктрината на Давутоглу влиза в сблъсък с основите на кемализма, при който религията се явява заплаха за светския характер на държавата, а на османското минало се гледа най вече през призмата на упадъка на империята. Тръгват доскоро немислими процеси. "Множество табута на кемалистката държава бяха разчупени. Започна разговор за арменския геноцид и проблема с кюрдите", посочва пред "Капитал" анализаторът от International Crisis Group Хю Поуп. И това при положение че само десетилетие преди това за официална Турция кюрди просто не са съществували.

Във външната политика курсът на сближаване доведе до значително подобряване на отношенията с всички съседи. Най-силно бе отварянето към Близкия изток и особено Сирия, като Ердоган демонстрира приятелски връзки с Башар ал Асад, семействата им прекарват заедно
прекарват ваканциите си, а те двамата публично се обръщат един към друг с "братко".

Тази политика бързо придоби популярност като неоосманизъм. "Трябва да се подчертае, че самите турци се дистанцират от този термин", казва пред "Капитал" Марина Воротнюк, научен сътрудник в Центъра за международни изследвания към университета в Одеса "И. Мечников". Според нея турската страна не харесва това определение, защото то предполага неравнопоставеност.

Воротнюк добавя, че в момента в Турция има нещо уникално – управляващата партия на Ердоган и опозицията имат принципно съгласие за воденето на външната политика. Според Фади Хакура от британския аналитичен център Chatham House това е нормално, тъй като отварянето на Турция към Близкия изток е естествено следствие от края на студената война. "Всяко правителство би действало по сходен начин при такива обстоятелства", казва Хакура пред "Капитал". И прави сравнение с поведението на Франция спрямо либийския диктатор Муамар Кадафи преди Арабската пролет.

"Грешката на Турция беше прекаленото сближаване със съответните режими. Не беше спазена здравословна дистанция", отбелязва анализаторът от Chatham House. Същевременно според него самата идея за специфично познание на региона е била по-скоро пожелателна, тъй като от 20-те години на миналия век страната по същество е била изолирана от събитията там.

Доказателство е ситуацията, в която Турция изпадна с избухването на Арабската пролет. Тогава тя подобно на Европа и САЩ не бе наясно на чия страна да застане. Показателен е случаят със Сирия, където половин година след началото на протестите Ердоган безрезервно подкрепяше Асад и безуспешно се опитваше да му внуши нуждата от реформи. После рязко обяви, че "времето на потисниците е отминало" и Анкара се превърна в най-твърдия поддръжник на бунтовниците.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Близкоизточната шахматна дъска"