Ердоган и голямата игра

Ердоган се опита да направи нещо, което далеч надхвърля възможностите му

Ердоган и голямата игра

Кризата в Сирия показа границите на турските външнополитически амбиции

Марин Душев
11333 прочитания

Ердоган се опита да направи нещо, което далеч надхвърля възможностите му

© reuters


"Те са част от семейния ни кръг." Думите са на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и се отнасят за фамилията Асад, която управлява Сирия от десетилетия. Произнесени са преди по-малко от две години, но звучат като от друга епоха. В 15-те месеца от началото на бунтовете в Сирия тя се превърна от най-добрия приятел на Турция в съсед от ада. А президентът Башар ал Асад е не само най-голямото главоболие за Ердоган, но и най-голямото предизвикателство за амбициозната му външна политика.

До съвсем скоро първият дипломат на Турция Ахмед Давутоглу твърдеше уверено, че благодарение на "общото османско минало и общата религия" страната му притежава някакво изключително и едва ли не предопределено познание за Близкия изток. Но сирийската криза показа, че докато Западът страда от липса на идеи какво да се прави, и Турция не се ориентира по-добре. Претендентът за регионален лидер бе принуден да мине в ситуация на изчакване и недоумение как да реагира на следващия "неприятен инцидент" от типа на свалянето на турски самолет от Сирия, стрелба на сирийски войници по хора на турска територия или поредната вълна бежанци през общата граница.

Така Арабската пролет показа границите на амбициите на Анкара. Турската дипломация, която до неотдавна сякаш помиташе всичко по пътя си, сега изглежда неефективна, а на моменти дори наивна. Или както се изрази Стивън Лараби от RAND Corporation пред "Капитал":  "Настъпи краят на романтичния период в турската външна политика."

Pax Ottomanica

Рестартът на турската дипломация започна с идването на власт на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (АКП) на Ердоган през 2003 г. Новото управление се еманципира от САЩ и Европа и черпи вдъхновение от славното минало на Османската империя и исляма. Централната идея на архитекта на новата турска дипломация Давутоглу е политиката на "нулеви проблеми" със съседите. Която от самото начало звучи трудно изпълнима предвид факта, че непосредственото и близко обкръжение на Турция включва страни като Иран, Сирия, Ирак и Русия.

В същността си доктрината на Давутоглу влиза в сблъсък с основите на кемализма, при който религията се явява заплаха за светския характер на държавата, а на османското минало се гледа най вече през призмата на упадъка на империята. Тръгват доскоро немислими процеси. "Множество табута на кемалистката държава бяха разчупени. Започна разговор за арменския геноцид и проблема с кюрдите", посочва пред "Капитал" анализаторът от International Crisis Group Хю Поуп. И това при положение че само десетилетие преди това за официална Турция кюрди просто не са съществували.

Във външната политика курсът на сближаване доведе до значително подобряване на отношенията с всички съседи. Най-силно бе отварянето към Близкия изток и особено Сирия, като Ердоган демонстрира приятелски връзки с Башар ал Асад, семействата им прекарват заедно

прекарват ваканциите си, а те двамата публично се обръщат един към друг с "братко".

Тази политика бързо придоби популярност като неоосманизъм. "Трябва да се подчертае, че самите турци се дистанцират от този термин", казва пред "Капитал" Марина Воротнюк, научен сътрудник в Центъра за международни изследвания към университета в Одеса "И. Мечников". Според нея турската страна не харесва това определение, защото то предполага неравнопоставеност.

Воротнюк добавя, че в момента в Турция има нещо уникално – управляващата партия на Ердоган и опозицията имат принципно съгласие за воденето на външната политика. Според Фади Хакура от британския аналитичен център Chatham House това е нормално, тъй като отварянето на Турция към Близкия изток е естествено следствие от края на студената война. "Всяко правителство би действало по сходен начин при такива обстоятелства", казва Хакура пред "Капитал". И прави сравнение с поведението на Франция спрямо либийския диктатор Муамар Кадафи преди Арабската пролет.

"Грешката на Турция беше прекаленото сближаване със съответните режими. Не беше спазена здравословна дистанция", отбелязва анализаторът от Chatham House. Същевременно според него самата идея за специфично познание на региона е била по-скоро пожелателна, тъй като от 20-те години на миналия век страната по същество е била изолирана от събитията там.

Доказателство е ситуацията, в която Турция изпадна с избухването на Арабската пролет. Тогава тя подобно на Европа и САЩ не бе наясно на чия страна да застане. Показателен е случаят със Сирия, където половин година след началото на протестите Ердоган безрезервно подкрепяше Асад и безуспешно се опитваше да му внуши нуждата от реформи. После рязко обяви, че "времето на потисниците е отминало" и Анкара се превърна в най-твърдия поддръжник на бунтовниците.

Близкоизточната шахматна дъска

Неуспехът на Ердоган да повлияе на събитията бе прикрит с обиколка на столиците на революциите и произнасяне на пламенни речи, в които с изтъкване на ислямската солидарност и общото минало започна да прокарва тезата за Турция като модел за бъдещето на арабския свят. Според Хакура: "Турция не би могла да бъде пример за подражание, тъй като самата тя страда от твърде тежки проблеми и е далеч от състояние на стабилност." Одед Енан, изследовател в Института за изследване на националната сигурност в Тел Авив, се съмнява и в смисъла от наблягането на исляма и историята. Но казва пред "Капитал", че макар "към момента обстоятелствата да не са в полза на Анкара, все още е твърде рано да се даде окончателна оценка".

Според Енан основното е, че нещата съвсем не зависят от Турция, а по-скоро от развитията вътре в самите арабски държави, където Иран и Саудитска арабия имат повече влияние. Или както обобщава Хакура: "Сега не може да се говори за стратегия, а по-скоро за реагиране на обстоятелствата. Турската външна политика вече не е проактивна." И добавя, че голямата игра в региона е по оста Иран – САЩ – Израел, а ролята на Турция е на второстепенен актьор.

Като част от политиката си на "нулеви проблеми" Ердоган затопли отношенията с Техеран. Анкара си осигури енергийни доставки и увеличаване на стокообмена и същевременно се прояви като посредник - успешен или по-скоро не -  в опитите за разрешаване на проблемите с иранската ядрена програма. За да докаже своята искреност в идеите за "братството между мюсюлманите", Ердоган наскоро дори стана първия лидер на сунитска страна, молил се в шиитски храм.

Всичко това няма как да промени факта, че естественото състояние на отношенията между Турция и Иран е по-скоро противопоставяне или съревнование. Затова и според Одед Енан "засиленото партньорство от последните години е по-скоро за пред публиката". Поуп очаква "раздалечаване между Турция и Иран в бъдеще", а според Хакура то вече е започнало, защото в Сирия Анкара открито е срещу действията на Техеран. До какво обаче би довело това е трудно да се предвиди, тъй като, от една страна, двете държави имат взаимен интерес от търговията и освен това се различават по инструментите, с които разполагат. Иран например има дълъг опит в използването на тероризъм, а Турция - по-скоро в несправянето с подобни заплахи, но за сметка на това разполага с по-модерна армия. Но както казва Лараби: "Не може да се очаква Турция да предприеме действия срещу Иран. Поне не и сама. Обратното е още по-малко вероятно."

В близкоизточния пъзел и особено в Сирия важна роля играе и Русия, която последователно подкрепя режима на Асад, като блокира инициативи в ООН и му доставя оборудване. "Отношенията на Турция с Русия изживяват упадък и все повече ще наподобяват тези с Иран. Демонстрираните доскоро близост и топли чувства между Владимир Путин и Ердоган се заменят с недоверие", отбелязва Хакура.

"На пръв поглед лидерите на двете държави се опитват да показват колко добре върви всичко между тях", казва Воротнюк. Но има немалко различия – търговски проблеми, разнопосочни мнения по сирийската криза, разполагането на елементи от американската ПРО на турска територия. Според украинската анализаторка двете страни правят опити да изглаждат различията си, защото и Анкара и Москва имат полза една от друга. За Русия Турция в по-далечен план може да е нещо като троянски кон в НАТО. А Турция предвид замръзналите преговори с ЕС вижда Русия като алтернатива за партньорство и развитие.

Стари и нови приятели

Покачването на напрежението между Турция и Сирия покрай инцидента със сваления самолет в края на юни донесе на Ердоган похвали от Запада за неговата "сдържаност и изключително разумно поведение". То е породено до немалка степен от осъзнаването, че ситуацията в Близкия изток значително надхвърля силите на Турция. Освен това за пръв път от доста време насам интересите на Анкара в региона съвпадат до голяма степен с тези на Вашингтон. Във време, когато американският президент Барак Обама търси активен съюзник в района, Ердоган избра да се превърне в новия стар най-добър приятел на САЩ.

От всичко това е логично да се заключи, че "цялата история с неоосманизма беше грешка", както казва Хю Поуп. Защото Турция се опита да постигне нещо, което далеч надхвърля възможностите й. Същевременно макар очакваните резултати да не са постигнати, все пак страната проникна в региони, в които доскоро отсъстваше, и започна да набира "мека сила".

А и макар опитът за консолидация на бившето османско пространство да се оказа неуспешен, самото говорене за подобна политика в известен смисъл промени средата, посочва Николай Слатински, съветник по националната сигурност на бившия президент Георги Първанов. Според Фади Хакура, ако Турция се справи със сериозните си вътрешни предизвикателства – забавянето на икономиката, която доскоро растеше с китайски темпове, все още крехката демокрация в страната след усмиряването на военните и все така взривоопасния кюрдски проблем, маршът на Ердоган може да продължи.

По темата работи и Красимир Янков

"Те са част от семейния ни кръг." Думите са на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и се отнасят за фамилията Асад, която управлява Сирия от десетилетия. Произнесени са преди по-малко от две години, но звучат като от друга епоха. В 15-те месеца от началото на бунтовете в Сирия тя се превърна от най-добрия приятел на Турция в съсед от ада. А президентът Башар ал Асад е не само най-голямото главоболие за Ердоган, но и най-голямото предизвикателство за амбициозната му външна политика.

До съвсем скоро първият дипломат на Турция Ахмед Давутоглу твърдеше уверено, че благодарение на "общото османско минало и общата религия" страната му притежава някакво изключително и едва ли не предопределено познание за Близкия изток. Но сирийската криза показа, че докато Западът страда от липса на идеи какво да се прави, и Турция не се ориентира по-добре. Претендентът за регионален лидер бе принуден да мине в ситуация на изчакване и недоумение как да реагира на следващия "неприятен инцидент" от типа на свалянето на турски самолет от Сирия, стрелба на сирийски войници по хора на турска територия или поредната вълна бежанци през общата граница.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


21 коментара
  • 1
    daskal1 avatar :-|
    daskal1

    Да се надяваме че Наил Фергюсон от Харвард не е прав пишейки за опастността за Запада от нео-отоманизма като идеология на съвременна Турция - виж http://www.thedailybeast.com/newsweek/2011/06/19/turkey-the-mideast-s-next-dilemma.html

  • 2
    seniorbb avatar :-|
    джендър NATO generals

    Империята козината си мени, нравът-никога!

  • 3
    mapto avatar :-|
    mapto

    На мен лично това ми изглежда като израстването на Турция: от една страна те се еманципират като общество, надраствайки табутата с отречената идентичност на Ататюрк, от друга изглежда са минали безвъзвратно времената, когато реално могат да се върнат към религиозна държава.

  • 4
    gospodin avatar :-|
    Г-н D

    Факт е, че Турция е регионална сила. Цялата държава е единна в отстояването на външните си интереси и никого не интересува дали някой ще ги тълкува като неоосмански, имперски и т.н.
    Ще припомня един много показателен пример - за началото на изострените отношения с дотогавашния стратегически партньор Израел. По време на последното изостряне на израелско-палестинските отношения по частна турска телевизия върви сериал. В един от епизодите показват как войник с израелска униформа стреля срещу палестинче и го убива. Израелското външно министерство изпраща нота до турското правителство по този повод и извиква турския посланик в Тел Авив във МВнР за обяснение. Посланикът е приет от зам.-министър и му е предложен стол видимо по-нисък от този на зам.-министърът. Посланикът протестира, качва се на самолета и се връща в родината си.

  • 5
    misho73 avatar :-|
    misho73

    1. След дълго увъртане, Саркози каза на Турция че няма да влиза в ЕС, което рабира се стана ясно 2-3 години преди това. За всички вече е ясно че ЕС няма да приеме мюсулманска страна, поне в следващите 20г.
    2. След падането на съветския блок, тежестта на Турция в очите на САЩ/НАТО олекна. С приемането на БГ, Румъния и Албания, Турция не е това което беше. Влизането на БГ и Румния в ЕС съвсем наклони везните. А и руснаците затвърдиха северната граница на кавказкото си влияние и за момента черноморския регион не е предмет на спор.
    3. Турция се почувства изоставена и отхвърлена и потърси нов път за национална доктрина - политически и икономически.
    4. Времената се промениха и акциите на кюрдите нараснаха, и за в бъдеще тяхното неглижиране ще е все по-трудно. От друга страна, самата Турция е разделена на провинциална-религиозна и светска-градска части. На Турция ще ѝ трябват едни 30-40 години за хомогенизация.
    5. Региона - арабската пролет, макар и предвидима по логиката на количествени натрупвания -> качествени изменения, пак изненада мнозина, в т.ч. Турция. Сега всички гледат към Египет и никой не се сеща за Турция. Мурси даде сериозна заявка за значително присъствие, а без съмнение, лидер на 80-милионен Египет и то от Мюсюлмански братя е в пъти по-влиятелен от неопределена Турция (Ислям-НАТО-ЕС и други не особено съвместими неща).
    6. Израел се изнервя от перспективата Иран да сглоби А. Разглежда въпроса не като приятел на САЩ а като пуйка, около която точат нож. Контекста и търпимостта са други. В темата Иран, Китай има съвсем други идеи. Русия както винаги лапа мухи и се опитва да пее на два гласа, несполучливо, както винаги.
    На този фон, Неоосманизма имаше някакъв привиден потенциал. Но тази заявка за самостоятелна и независима от САЩ/ЕС/НАТО политика беше дълбоко осъдена и Франция и САЩ тактично намекнаха с дебати по темата Арменски геноцид, Турция не схвана намека и реши да упорства. Проблема на неоосманизма се състои главно в това, че самата Турция е провинция (работилницата на ЕС, 85% стокообмен) и няма какво да предложи, освен това няма културна платформа която да развее - близкоизточната демокрация е ниска топка и лесно осъществима самостоятелно, без участието на Турция. Освен това, Турция има проблем с интерпретацията на упадъка на империята, по подобие на Русия с измисления им комунизъм, който се оказа ужасна за провинциите платформа. В тези условия, Трция рано или късно ще се върне там където е в последните 100 години - на края на Европа и плана за бляскав рестарт се отлага. Не искам да обиждам съседите, но не са готови за лидерство, има още чорбасъ да изядат, да си обръснат мустаците и да покажат на света някакви Кюрди, които имат поне сносни права. Добра стъпка е да престанат да правят безумни филми. Така че изненада няма - просто Турция. Ако се държат прилично със съседите си, запазят добри темпове на икономическо развитие и успеят да откъснат исляма от мечтите за ятагани и световна слава, имат някакъв шанс. В противен случай, рано или късно ще им се наложи да бъдат демократизирани, в най-лошия случай със загуба на територии. Проблема по този път е че имат голямо младо население, което е болезнено чувствително на темата "защо не ние измислихме електричеството и Лунната соната, та нали сме толкова велики" и т.н. Младежи, искат и те да бъдат уважавани, а базата изостава от желанията. Сигурно не е комфортно в свят на ислямофобия и обща ислямска изостаналост, да се опитваш да градиш идентичност, но такива са реалностите.

  • 6
    misho73 avatar :-|
    misho73

    До коментар [#4] от "Г-н D.":

    И да и не. Силата на Турция произхожда от САЩ, главно, докато е съпосочна. Ако Турция не беше в НАТО, щеше да е още една Сирия. Колкото до Израел - не си прави илюзии, за тях Турция е нищо, поне по 3 причини - имат си силна икономика, имат ядрено оръжие и решимостта да го приложат, и знаят че стане ли нещо, САЩ безрезервно ще заемат тяхна страна. Опита на Турция с гемията с хуманитарната помощ за Палестина показа реалността. Просто израелските командоси им набиха канчетата, с което на практика удариха як шамар на Турция. Не мисли че сигналът не е бил разчетен. Турция, помрънка и след месец-два, забрави случая, защото еврейското лоби в САЩ е могъщ противник, с който до момента никой не се е справил. Подценяването на Израел е груба грешка - просто те няма какво да губят, а още Сун Дзъ е казал че такъв противник е много лош противник. Който посегне на Израел ще чете библейски притчи за огън и жупел, особено ако конфликта е мащабен и с танкове не върви. Няма как - голямото бум е крайното решение и е за отчаяни, а Израел е.

  • 7
    kumalisa avatar :-|
    kumalisa

    Въобще не съм съгласен с тази статия. Убеден съм, че инстинктът на Турция след т.н. "инцидент" със Сирия е бил да изпрати самолетите и да приключи със сирийските радари на границата, но Щатите не са ги пуснали, тъй като последните очевидно се опитват да избегнат кажи-речи на всяка цена една външна намеса в Сирия. От друга страна, ако цената стане твърде висока - най-вероятно ще ги прегазят - но Обама, за разлика от останалите американски президенти в края на 90-те и началото на този век, очевидно не е стандартен военнолюбив американски президент.

    От друга страна, тия шитове за "възстановяване на Отоманската империя" и бла бла са точно това - шитове и (чужда) реторика. Просто Турция е най-голямата регионална сила в района, имат втората по големина армия в НАТО и имат нужната политическа стабилност за да се възползват от това - де факто все неща, от които ВСЯКА държава би се възползвала.

    Така че нека да оставим чуждите разсъждения преписани от външни източници в статията на Капитал и да помислим сами - говори се, че много помагало на мозъка...

  • 8
    vadin avatar :-?
    Novakov

    Знаете ли че днес у нас се раждат много повече момчета?
    - Никога до сега не е било така.- са думите на акушерката, която изражда и моят син. От 12 родилки в отделението само 3 момиченца.
    Преди пет години, когато се роди дъщеря ми, имаше лек превес за момичетата, което е нормално.

    Старите хора казват, че е на война.
    Пък и изчезването на парите вещае преразпределянето на средства в посока постигането на различни от досегашните цели.
    Дано не е така! Макар, че ние реално сме в такава, след като икономиката ни не работи?

  • 9
    2.5 avatar :-P
    2.5

    До коментар [#6] от "misho73":
    [quote#6:"misho73"]И да и не.[/quote]
    ще си позволя да ви цитирам.
    Силата на Израел произхожда от същото място, откъдето произхожда силата на Турция. Примерът с турската гемия показва докъде се стига със солови акции - рискуваш да се опариш. САЩ арбитрират в близкия изток и слагат по нещо в паницата на всеки, на тази софра. Колкото до наличната решимост на Израел да приложи ядрено оръжие, сигурен съм че за тях това би бил краят и те го знаят много добре. Затова използват "Голямото Бу" само за това, за което е възможно - плашат гаргите. Защото опитат ли нещо друго, няма само да се опарят. Този алъш вериш е само за най-големите батковци, на тяхната софра всеки гледа в паницата на другия.

  • 10
    daskal1 avatar :-|
    daskal1

    Нека да поясня за любителите на минуси и умствен мързел. Найл Фергюсън е шотландец, професор по история в Харвард, специализиращ в областта на колониалните империи, сега работещ с Хенри Кисинджер по въпроси свързани с международната политика. В статията си за опасността от съвременен вариант на отоманизма за Европа той припомня едно изказване на Ердоган като кмет на Истанбул
    In his early career as mayor of Istanbul, Erdogan was imprisoned for publicly reciting these lines by an early-20th-century Pan-Turkish poet: “The mosques are our barracks, the domes our helmets, the minarets our bayonets, and the faithful our soldiers.” His ambition, it seems clear, is to return to the pre-Atatürk era, when Turkey was not only militantly Muslim but also a regional superpower.
    Става въпрос за идеологията на съвременния ислямизъм, един от петте принципи на който в връщане на земите взети от неверниците. Не е въпрос за примитивно мислене, например заграбване чрез война, а с икиномически, демографски, и идеологически средства. Само един глас в дискусията, нищо повече


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход