Свободата боли

През 2012 г. средната заплата на Дауд Шуджейри, учител по английски език в провинциален иракски град, е 1600 американски долара. Дауд си позволява веднъж в годината да пътува и през 2012 г. дори посети мач на любимия си отбор "Барселона". Като учител с висока квалификация той има висока заплата. Преподавателите по физическо възпитание например получават около 1200 долара.

Още един факт - бюджетът на Ирак за 2013 г. е сред най-големите измежду арабските държави, като за една година е пораснал с 18%. Това обаче продължава да е страна на контрасти: от уредения и бързо развиващ се кюрдски Север до области, в които няма ток през цялото денонощие.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Тази статия не може, а и не иска да даде отговори на всички въпроси, свързани с последните 10 години от историята на Ирак. Тя не е апология на сегашното правителство в Багдад или обвинителна реч срещу окупационните войски, а опит за равносметка както на надеждите, така и на болките, които съпътстваха изграждането на свободен Ирак.

Падането на Багдад

Когато в края на март 2003 г. стана ясно, че т.нар. Коалиция на желаещите ще нападне Ирак, си мислех, че за пореден път Саддам (в арабския свят е прието обръщението на малко име – бел. авт.) ще бъде оставен да тормози народа си. Че отново ще се изсипят много бомби върху главите на баба ми и чичовците ми, отново ще пострада цивилното население, отново шиитите ще се вдигнат на бунт и отново той ще бъде потушен от останалите в резерв елитни части, както стана през 1991 г.



И изведнъж на 9 април 2003 г. чудото стана. Багдад падна. Кадрите на крана, който сваля статуята на Саддам на един от централните площади в иракската столица, обиколиха света. Веднага след това дойде и неизбежният въпрос какво ще се случи оттук нататък.

Едва ден по-късно Иракският национален музей беше плячкосан. Не просто ограбен, не просто разбит, а плячкосан. Първите признаци на "свободата" бяха болезнени. Артефакти на възраст 7000 години от Ур, Урук, Вавилон, свидетелстващи за началото на човешката цивилизация, изчезнаха завинаги в нечии частни колекции и по черните пазари на антики. Спомням си кадрите как едни служители на музея се опитват да спрат нападателите, а други просто плачат.

Справедливостта

В края на април 2003 г. Хаузата (най-важната религиозна институция за шиитите) призова "Идете в Кербала!". Този призив беше приет от близо 7 млн. богомолци, които се отправиха към града, за да отбележат Арбаийн – Четиридесет дни от убийството на техния трети имам Хусейн през 680 г. Гледката по телевизията беше потресаваща и хипнотизираща – 7 милиона души, почти всички облечени в черно, плачеха за своя отдавна погубен водач. И очакваха справедливост. Когато разговаряхме със семейството ни в Ирак в онези дни, те се надяваха скоро Саддам и останалите кръвопийци от неговото обкръжение да бъдат намерени и осъдени. Никой от моите роднини не спомена просто убийството на "виновниците". За тях беше немислимо да няма съд, да не тържествува истината на този свят като отражение на онази, отвъдната.

В края на 2003 г. дойде голямата новина. Саддам е заловен жив! На 14 декември 2003 г. целият иракски народ разбра, че той се е крил като уплашено животно в землянка. След продължило близо 3 години дело за престъпления срещу човечеството Саддам Хюсеин беше осъден на смърт чрез обесване. Присъдата бе изпълнена в последния ден на 2006 г. Признавам си, че в този ден бях радостен. Народ, който от 1980 г. живее във война и страх от собственото си правителство, се нуждае от уверение, че има справедливост и тя се въздава на този свят.

В едно от коментарните предавания, които баща ми следеше по някоя от иракските телевизии, някъде в края на 2003 г. пуснаха неизлъчван запис на разговор на партиен функционер с Али Хасан ал Маджид, наричан още Химическия Али (режимът е следял всеки и всичко и е записвал всички разговори, особено тези на "своите"). В този запис, когато другият събеседник посочва числото 200 хил. убити при операции на иракската армия в Северен Ирак с химическо оръжие през 1988 г., Али отговаря леко ядосано: "Е, чак пък 200 хил. не са! Най-много 150 хил. да бяха, ама хайде да не издребняваме." През 2010 г. Химическия Али бе обесен, след като е осъден за престъпления срещу човечеството.

• 1
• 2
• 3
• Следваща страница » "Разделението"