Какво се случва в най-многочисления град на Америка и нейна безспорна неофициална културна и икономическа столица се смята за индикатор на настроенията в страната. Или поне на тези, свързани с най-активната и космополитна прослойка в САЩ. Повечето по-важни политически развития водят началото си или са били първо тествани тук - от активното включване на малцинствата в управлението до милиардери, готови директно с чековите си книжки да прокарват идеите си за развитието на страната. Ако се вярва на разкритията на журналистите Мат Апузо и Адам Голдмън, дори параноичните програми за следене на комуникациите вътре и извън САЩ имат своя прототип в действащия на ръба на закона и трезвия разум разузнавателен отдел на нюйоркската полиция, следящ едва ли не всеки мюсюлманин в града. Така че вглеждането в случващото се в Голямата ябълка може би ще даде добра идея за трансформацията, през която минават американските общество и политика.    

Краят на един страшен призрак

В Ню Йорк броят на регистрираните демократи надвишава този на републиканците с повече от 6 към 1. На национални избори градът винаги гласува за демократите (с цели 81% за Барак Обама през 2012 г.). Въпреки това в последните 22 години бе управляван от републиканци – първо Руди Джулиани, а после Майкъл Блумбърг (той стана независим само в последния си мандат).

Обяснението за този парадокс се крие в големия проблем с престъпността, заради който през 70-те и 80-те години градът съперничеше по убийства и нападения на столиците на Третия свят. Силовата политика първо на демократа Ед Кох, а после на републиканеца Руди Джулиани сложи край на много от страховете на обикновените нюйоркчани. След това ударите на 11 септември 2001 г. засилиха тенденцията с допълнителен фокус върху антитероризма при Блумбърг.

Преди Ди Блазио да изгрее на хоризонта, близо цяла година друг демократ с интересна съдба бе смятан за сигурния победител във вътрешнопартийния вот и в същинските избори за кмет. Доскорошният председател на градския съвет Кристин Куин обещаваше да стане първата жена и първа открита лесбийка на този пост. Основният й коз бяха годините близко политическо сътрудничество с Блумбърг и обещанието да продължи неговата линия. Дори офисът на кампанията й, случайно или не, се намираше на ул. "Визи" в Долен Манхатън, точно до новопостроената Кула на свободата и мемориала за 9/11. Така дори чисто географски Куин подчертаваше връзката си с двете доминиращи теми на Блумбърг – сигурността и про-Уолстрийт политиката.

Но Блазио, изглежда, усети, че махалото е готово да се люшне в другата посока. Особено щом престъпността от години сериозно спада. Затова крайностите на полицейски програми като т.няр. stop and frisk (спиране и пребъркване на минувачите за наркотици и оръжие, насочена най-вече към афроамерикански и латино младежи) дойде в повече на много граждани. Яростните критики на Блазио уцелиха настроението и накараха хората да обърнат внимание на другите му идеи. Нюйоркчани не са твърдо срещу досегашната политика, но голяма част от тях усещат, че тя е оставила вакуум при другите важни проблеми.

Дори предупредителната статия на шефа на полицията Рей Кели в деня на вътрешнопартийните избори във вестник NY Post избирателите да не забравят 9/11 не успя да обърне настроението. Действително един вътрешнопартиен вот трудно може да бъде обявен за политическа революция. Триумфът на Блазио обаче показа, че в Америка вече се надига вълна срещу прекаленото залитане към полицейски мерки и ограничаването на личните свободи.

Мнозинството на малцинствата

Това, което озадачава много наблюдатели, е как един на пръв поглед тривиален кандидат (бял мъж на средна възраст с дипломи от престижни американски университети и без много управленски опит) се оказа водач в надпреварата в най-колоритната кампания в историята на Ню Йорк. Останалите претенденти в демократическия лагер например включваха Куин (жена и открита лесбийка), Бил Томпсън (афроамериканец), Джон Лиу (от азиатски произход) и забъркания в онлайн секс скандали бивш конгресмен Антъни Уинър (който е и евреин, омъжен за мюсюлманка). Въпреки това жените, малцинствата и гей общността масово припознаха Блазио за своя политик.

Особено тежък бе ударът за Куин, която въпреки историческата си кандидатура за кмет на Ню Йорк се оказа едва трета след вота. "Всички сега разправят как Кристин чак накрая се сети да използва политически пола и сексуалността си. Абсолютно не е вярно – та тя имаше събрания още през пролетта пред Stonewall Inn (барът, около който започват размириците през 1969 г., дали началото на модерното гей движение)", възбудено обяснява пред "Капитал" 25-годишната Мелиса, която като бе сред изтъняващия брой привърженици, събрали се на митингите под наслов "Жените за Куин" в последните дни преди вота.

В едни избори, в които малцинствените кандидатите се оказаха мнозинството, само принадлежността към някогашна маргинална група, изглежда, е недостатъчна. Наличието на толкова много различни съдби и произходи отне и силата на любими медийни определения като "единственият", "първи" и "исторически" и насочи интереса към идеите (или липсата на такива). Най-точна в анализа си бе колумнистът Аманда Маркоут, която написа в онлайн изданието Slate.com, че само желанието за правене на история вече не е достатъчен повод за избирателите да дадат гласа си. Тя посочи ред случаи, в които, въпреки че е жена, Куин далеч не се е застъпвала за женските интереси. Или както защити вота си за Блазио актрисата Сюзън Сарандън: "Не можеш просто за гласуваш за вагината си."

Известният социолог Джон Зогби, който, докато вървеше вотът в Ню Йорк, представи най-новата си книга First Globals за младото поколение американци, дори видя в случващото се важна тенденция. "Тези от нас, които израснахме по време на борбите за граждански права, казвахме, че когато афроамериканци бъдат избрани на важни постове, всичко ще се промени. И когато най-накрая имаше черни кметове, те се оказаха също толкова корумпирани, колкото белите. Казвахме, ако изберем жени, само вижте какво ще стане. Наистина имаше промени, но не кой знае какви", обяснява той пред "Капитал". И допълва, че новите поколения, израсли с примери на високи постове, заети от малцинства, вече са по-скептични. За тях са по-важни не етикетите, а прокарваната политика. И това е нещо, което има потенциала да разбие досегашния американски социо-политически модел.

Метрополии в революция

Въпреки появилите се опасения Блазио далеч не е радикален социалист, който ще секвестира милиардите на Уолстрийт (най-малкото защото има сериозни донори там). Дори атаките му срещу Блумбърг са основно за това, че не е стигнал достатъчно далеч с велосипедните алеи, парковете и по-добра инфраструктура. И най-важното -  че досегашният кмет гледаше на растящото неравенство между бедни и богати като на естествен процес. Докато Блазио обещава да е по-активен кмет и с това явно уцели настроенията сред избирателите. 

Новото разбиране за ролята на градоначалника всъщност кореспондира и с това, което изследователите Брус Кац и Дженифър Брадли от Brookings Institute наричат "метрополната революция". Накратко идеята им, описана в едноименната книга, предизвикала огромен интерес това лято, е, че уморени от политическата блокада във Вашингтон, американските градове поемат в свои ръце съдбата си. Администрацията по места вече не чака пари и идеи отгоре (които така или иначе няма да дойдат), а е инициатор на промените.

Същото важи и в глобален мащаб. Метрополии като Ню Йорк, Лондон, Шанхай и Сидни вече се състезават един с друг за привличането на икономическите, обществени и културни ресурси и не чакат тромавите и често обвързани с други интереси национални правителства.

Затова може би има има логика най-многочисленият американски град да се влюби в политик, който на пръв поглед не изглежда в унисон с настроенията в държавата като цяло. Но усеща и артикулира добре проблемите на Ню Йорк.