Що се отнася до хората, които идват, без да са бежанци или имат други законови основания, това е въпрос, който трябва да бъде решен заедно от страните в ЕС и в сътрудничество с държавите, от които идват и където трябва да бъдат върнати. Точно това прави ЕС с т. нар. партньорство за мобилност, това е цялостна система, която се опитва да обхване всички тези елементи на имиграцията.

Определяте се като реалист. Какво бихте казали на хората, които са разочаровани от Арабската пролет? Дали е, защото от самото начало имаше нереалистични очаквания какво може да постигне тя?

Може би ние, политиците и медиите, когато приветстваме тези революции, създаваме впечатлението, че промените ще се случат за няколко седмици. Но вие тук, в България, а също и ние в Испания, знаем добре, че преходът отнема време. В моята страна той започна през 1975 г., когато ген. Франко почина, и днес, десетилетия по-късно, се казва, че в някои сфери преходът още не е приключил.

В арабските държави има допълнителни усложнения - икономическите трудности, нивото на неграмотност, социалните предизвикателства, ролята на религията. Всичко това не прави нещата по-лесни. Не сме наивни, знаем, че е нужно време.

Ако вземем за пример Тунис, там има много добра конституция, която е почти завършена, предстоят избори и съм убеден, че те ще са свободни и ще има демократични институции. В Тунис сега се води национален диалог - той е сложен, ще бъде трудно и ще отнеме време, преди да се постигне съгласие. Но съм сигурен, че ще успеят, въпреки скорошните терористични атаки, които целят да бойкотират този диалог. И ако един ден е възможно в Тунис, ще бъде възможно и в други държави.

Да, Тунис винаги е бил най-голямата надежда. Но Египет изглежда като най-голямото разочарование, а това е страната, която задава тона на целия регион. Оптимист ли сте и за Египет и как може да бъде преодоляна дълбоката поляризация там?

В Египет има два много сериозни проблема - поляризацията и икономиката. Половината население продължава да живее в крайна бедност, социалният контекст е труден. И страната сега трябва да се справи с това, което се случи през юли, когато бе свален президентът Мохамед Мурси. Ситуацията е много сложна, няма бързо и лесно решение. Египет разполага с пътна карта за помиряване, за връщане към демократична система и включване на всички политически партии. Това е правилната формула. Но всеки ден виждаме демонстрации, сблъсъци, и е трудно да си представим как ще се стигне до тази пътна карта.

Египет наистина е ключова държава и каквото се случва там, има ефект върху целия регион. ЕС влага сериозни усилия, върховният представител по външната политика Катрин Аштън пътува до Кайро много пъти.

Какво може да направи ЕС в Либия, за да не се превърне тя в провалена държава?

В Либия на практика преходът не е от диктатура към демокрация, а от липса на държава към изграждане на такава. Но съм убеден, че ще тръгне по правилния път. Въпреки нестабилността и терористичните атаки там има много хора, които ми казват едно и също - имаме големи проблеми, но няма да се върнем към война, стига ни толкова, ще направим всичко възможно, за да се преборим с трудностите и да изградим тази нова демократична държава. Те имат подкрепата на международната общност. Но трябва да сме търпеливи, не е възможно нещата да се оправят за няколко седмици или месеци.

Каква е ролята на ЕС, как би могъл да помогне?

ЕС носи специална отговорност и е ключов партньор на тези страни. Ние формираме 80% от тунизийската икономика, 30% от египетската, основен клиент сме и за Либия. Близо 80% от инвеститорите в региона идват от Европа, туристите също са основно от европейските държави. Ние сме и най-важният им политически партньор. В Египет сме в уникална позиция, Катрин Аштън и аз като специален представител сме единствените, които можем да говорим с всички страни.

Това е наша отговорност и ние я приемаме, защото вероятно други международни играчи нямат същата позиция. ЕС прави много не само на ниво европейски институции, но и чрез Европейската инвестиционна банка, Европейската банка за възстановяване и развитие, отделните страни членки. България също допринася -  има българско училище за политика в Тунис, правите програма за обучаване на либийски войници, новият ръководител на делегацията на ЕС в Либия е българката Наталия Апостолова. 

Говорите за политическа подкрепа, но икономическата е най-силният инструмент, който има ЕС, и всеобщото мнение е, че не го използва достатъчно. Например не дава на държавите от региона свободен достъп до пазарите си и както писа наскоро сп. Economist, докато отказва да купува домати от Египет, ще трябва да приема имигранти оттам.

Нашата икономическа помощ в региона не е толкова решаваща, колкото вероятно си мислите. Един пример - страна като Катар е дала повече от 3 млрд. евро в последната година и половина, Саудитска Арабия има програма за повече от 5 млрд. евро. Ние не можем да се състезаваме с тези суми. Европа е в икономическа криза и няма как да даваме милиарди.

Икономическото сътрудничество с арабските страни е ключово, но не толкова от гледна точка на финансовите ресурси. Основното е, че от Европа идват инвеститори и туристи и това са хората, които ще създадат работни места в страните от региона. Това е най-важното нещо, от което те имат нужда - не финансови ресурси или икономическа подкрепа, а работни места. В този смисъл не европейските институции, а европейските инвеститори и туристи държат ключа към истинското развитие на тези икономики.

Разбира се, трябва да работим и за ново поколение споразумения за свободна търговия. Защото наистина няма да е честно да казваме, че затваряме границите си за хората от региона и в същото време не даваме възможности на техните страни да изпращат в Европа нито работници, нито продукцията си. Не може да предлагаме решения, които са вътрешно противоречиви.

Ако ние не се отворим за това, което произвежда тяхното селско стопанство, тунизийците, египтяните и останалите няма да имат възможности в собствените си държави и ще трябва да потърсят нов живот другаде. Ако им помогнем да развият икономиките си, хората ще остават там, никой не избира да напусне семейството и страната си, ако има работа и може да остане.