Нелсън Мандела - отвъд живота, отвъд смъртта
Покойният вече първи чернокож президент на ЮАР стана обединител на една нация, символ на свободата и пример за демократ в целия свят
Нелсън Ролихлахла Мандела, който остава в сърцата на милиони южноафриканци с името Мадиба, дадено му в неговия клан – се присъедини към своите предци, както казваме в Африка. Най-добре е така да се изразя, защото този човек, роден през юли 1918, в последните месеци на Първата Световна война и починал на 5 декември 2013 г., в нашия загадъчен свят на кризи, овладя напълно модерното мислене и все пак си остана вкоренен в традициите на Африка.
Мандела е човекът, когото всички си мислеха, че познават, особено много южноафриканци, които се чувстваха свободни да се обръщат към него с клановото му име, макар че това не се смята за много приемливо, освен ако не си в близки родствени връзки или съюз със съответния клан.
Тихият демократ
Тази фамилиарност не идва от мястото му в историята като първия демократично избран президент на Южна Африка, нито от националното помирение, което той въплъщава. Тя дойде през всичките тези години, в които като държавен глава и ръководител на правителството, той излъчваше бащински чар, имаше огромен инстинкт за топли междуличностни контакти, който не можеш да научиш, дори да прочетеш хиляди книги със съвети за успех в обществото. Мандела също така очевидно изпитваше добродушна наслада в компанията на деца. Той имаше редкия талант на голям слушател, а в личен разговор можеше да вложи много смисъл в няколко къси, тихо изговорени думи. Бомбастичните изказвания не бяха в стила му.
Не беше и в стила му да възприеме стереотипа на африканския лидер - "Вождът". Мандела самостоятелно взе решение да се ограничи до един мандат като президент, лишавайки се от втория мандат, който конституцията му позволяваше, а избирателите биха му подарили с най-голяма радост и ентусиазъм.
Това решение да остане на власт само четири години, изпрати мощен сигнал за визията на една нова Южна Африка, в която Конституцията, върховенството на закона и новородения демократичен дух трябва винаги да останат неопетнени.
И все пак, в представите на хората в Южна Африка и по света, той е приел именно този образ - на Светец и Баща.
Помнят ли се думите му днес, доста години след като президентското му управление приключи през юни 1999 г.?
Аз, като политически журналист който отразяваше неговия мандат, мога да цитирам тези думи, които чух много пъти, на различни места в Южна Африка и в чужбина, и макар че ги чувах толкова често, всеки път оставах очарован да видя въздействието им върху публиката: "Южна Африка има много, много добри хора - и черни, и бели".
Простичко послание, но огромна крачка встрани от риска от отчуждение и демонизация, който дремеше под повърхността в онези опияняващи дни на прехода. Мандела беше пример и икона на помирението.
Политик отвътре и отвън
Но Мандела не беше светец, неговата добронамереност не беше безгранична, той не беше някакъв безплътен свещеник, божествено откъснат от политиката. Следвахме го в онзи ден, в който той напусна затвора след 27 години зад решетките, за да го чуем как казва от балкона на кметството на Кейп Таун, че времето за край на въоръжената борба няма да дойде, преди апартейдът да бъде победен. За мнозина тогава това беше шок, но всъщност показваше липсата на доверие към започващите преговори и предупреждението, че единствената възможност за новата държава ще бъде необременена с нищо демокрация. Същият този човек обаче по време на сблъсъци между собствената му партия и зулусите призова "хвърлете оръжията и мачететата си в морето".
Боксьор-аматьор през 50-те, учещ право и подготвящ се за преврат, Мандела е човек с твърд и силен характер. Федерик де Клерк (последният президент на ЮАР от ерата на апартейда - б.р.) , негов партньор в прехода, наложен от обстоятелствата, често страдаше от острия език на Мандела – и публично, и в частни разговори. Това се вижда ясно на общата им снимка при получаването на Нобеловата награда за мир. Има си причина Де Клерк изглежда толкова мрачен и без усмивка.
Присъствах на пресконференцията, когато Мандела поиска и не успя да убеди твърдолинейния бивш президент от времето на апартейда П. В. Бота, да сътрудничи на Комисията за истината и помирението**. Те стояха един до друг на дивана, Бота вилнееше и сочеше с пръст и предупреждаваше "да не събудят на тигъра, който дреме у всеки африканер", а Мандела не помръдваше, лицето му беше застинало като каменна маска. Дълбокият му гняв беше видим, но овладян.
"Аз съм лоялен и дисциплиниран член на Африканския национален конгрес", казваше често той и беше за пример с тези качества на лоялност и дисциплина. Друг е въпросът дали други са следвали този пример или не.
Тогавашния американски президент Бил Клинтън често му звънеше за съвет, сегашният президент на САЩ Барак Обама го смята за герой, но Мандела символизираше независимостта на Южна Африка във външната политика и не се смущаваше да нарича американската помощ за новата Южна Африка "фъстъчки" - лично чух го да казва на една маса в президентската резиденция в Кейптаун. Той не пропусна и сантименталните прегръдки с Кастро и Кадафи, макар че тези двама диктатори бяха напълно дискредитирани и бяха предатели на човешкия и демократичен дух, носен от Мандела.
В политически план, южноафриканците спорят за наследството му, и ще продължат да го правят и в бъдеще. Либералната опозиция наскоро започна кампания за представяне на Мандела като част от по-широка борба за свобода, която не се ограничава до Африканския национален конгрес (АНК). АНК пък твърдят, че Мандела им принадлежи.
Повече от всички, Южна Африка смята, че Мандела й принадлежи, но с удоволствие споделя него и наследството му със света. Той принадлежеше на Южна Африка, но Южна Африка не беше негова собственост, той беше силен управник, но не и диктатор, харесваше му да играе ролята си, докато тогавашният му заместник, Табо Мбеки, всъщност вършеше практическата работа по управлението на държавата.
Филмът "Несломим" с Морган Фриймън в главната роля го описва добре, особено онзи емоционален момент, когато преди 18 години, Мандела облече фанелката на националния отбор по ръгби, за да ги подкрепи за една победа, която изглеждаше невъзможна. Филмът обаче не е акуратен, представяйки личната асистентка на Мандела като чернокожа. Всъщност този пост заемаше бяла жена.
Мандела е човек, който имаше едновременно смелостта да води въоръжената борба срещу апартейда и смелостта да поведе мира. Той ставаше на разсъмване и сам си оправяше леглото, а когато се запознаваше с някого, винаги скромно си казваше името – сякаш хората нямаха представа кой е.
Той е вдъхновил цели томове книги и ще го прави още много време.
Сега е при предците си. При такива обстоятелства, в един от нашите езици - Зулу - ние трябва да кажем, през сълзи (останали без баща, плачем сами): Hamba Kahle: Върви с мир.
* Клайв Левиев-Сойър работи като журналист повече от 30 години в ЮАР и отразява работата на парламента и правителството по времето на Мандела. Сега той живее в София и е главен редактор на sofiaglobe.com
**Комисията за истината и помирението работи в продължение на две години след 1996. Тя беше създадена с акт на Парламента на ЮАР и се състоеше от независими членове, които изслушваха на свидетелски разкази за Апартейда – и на извършители, и на жертви – с цел да излезе на светло цялата истина за крещящите нарушения на човешките права по времето на Апартейда.
