Фобиите на британците

Дали някой във Великобритания си спомня славните дни, когато името "България" мотивираше, а не плашеше? През 1999 г., по време на косовската война, премиерът Тони Блеър изнесе реч в София, призовавайки за външна политика, базирана на ценности. Той обкичи речта си с препратки към Уилям Гладстон и неговото възмущение от "българските ужаси" на 1876 г. Не след дълго България и Румъния, които подкрепиха усилията в Косово, започнаха преговори за членство в ЕС.

Само 15 години по-късно, този облик на "cool Britannia" - като адвокат на разширяването на ЕС - изглежда античен. Мнозина в британското правителство, медии и общество са заети да натискат българите и румънците в кутии с надпис "стереотипи" и "предразсъдъци".

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

И управляващите консерватори и опозиционните лейбъристи съжаляват за решението от 2004 г. да пуснат поляците и останалите източноевропейци свободно до работния пазар. Партиите са обединени в усилията си да направят колкото е възможно по-трудно стигането на Албиона за ордите от румънци и българи, които се очакват след 1 януари 2014 г. В изследване на YouGov 42% от британците мислят, че е "много важно" премиерът Дейвид Камерън да ограничи миграцията от ЕС. Със сигурност не е случайно, че същият процент искат Великобритания да напусне ЕС.

Европа и "социалния туризъм"

Правителството в Лондон бърза да прокара през парламента "драконови" ограничения, които спират за три месеца финансовата помощ за новопристигналите европейци, ако те никога не са плащали данъци в страната. Това е евтин популизъм - подчертан от много медии - който се базира на общоприетата заблуда че правилата на ЕС позволяват на хората лесен път към социални помощи.



Всъщност, правилата не позволяват и сега достъпа до помощи в нова държава през първите три месеца. Това се поема от страните, от където идват хората. За да се получат помощи за безработни, мигрантите трябва да допринесат за системата, където се нанасят. Само дългосрочно пребиваващите имат достъп до нея, а за да станат такива, пристигналите трябва да докажат, че са наети или самонаети. Това са правила не само за Острова, но и за ЕС.

И най-важното, вместо да "точат системата", европейските мигранти плащат данъци и осигуровки. Идеята, че заради перфидния Брюксел, бедни румънци и британци ще се промъкнат към британската социална система, е смехотворна.

Обществото смята, че Британия е на ръба на човешка вълна. Но прогнозите на групи като MigrationWatch за 50 хил. българи и румънци всяка година, са пресилени. Ударената от криза южна Европа, а не Балканите, пращат хора на Острова днес. Тези, които искаха да напуснат двете страни за по-добър живот другаде, вече го направиха. Гражданите им имаха достъп до Великобритания от 2007 г. насам. Те можеха да получат разрешително или да са самонаети. 12 месеца по-късно, те имаха нелимитиран достъп до пазара. 2014 г. просто ще е края на разрешителните. Колко още берачи на ягоди могат да дойдат? България и Румъния остаряват бързо, така че този потенциал е още по-малък. 

Българите и румънците - и източна Европа като цяло - непрекъснато се описват от таблоидите като отчаяни тълпи, прииждащи да живеят на гърба на британеца. Политиците правят много малко срещу тези стереотипи, а в случая с торите, дори разпалват огъня. Доказателствата са, че тези хора допринасят за икономиката, а средният британец е доволен да ползва услугите на литовския си майстор или да пофлиртува със словашката сервитьорка.

Защо тогава е драмата?

Отговорът има две части. Първата е, че те са мека и лесна мишена. Да нападаш бели европейци като проблем няма да ти донесе обвинения в расизъм и публично опозорение. Езикът, използван към българи и румънци, не би бил толериран ако беше насочен към други общности, да речем от Азия. Негативната кампания се корени в дълбокото неспокойство, което мнозинството британци имат спрямо имиграцията. Въпреки че за всеки британец е свещено право да стане "експат", вместо "имигрант", навсякъде в Европа и света, чужденци не са добре дошли на Острова - ако не са руски олигарси или шейхове. И въпреки това е забележително, че общественият консенсус в страната отхвърля расизма и изключването, дори и те да се практикуват. Да се надяваме, че българи и румънци ще са облагодетелствани от това.

Втората част от отговора е, че източноевропейците са демонизирани и жертвани заради британската агонизираща връзка с ЕС. Дейвид Камерън е натискан от евроскептиците в собствената му партия и конкурентната Партия на независимостта, които призовават за бърз изход от съюза. Камерън вижда битката срещу Брюксел за повече контрол върху миграцията като полезна - дори да загуби, той ще носи мантията на защитник на националния интерес на евроизборите 2014 и парламентарните догодина.

Да помислим пак

Иронията е в това, че свободното движение на хора е в основата на единния пазар, който Великобритания смята за най-значимия си принос към европейската интеграция. С обещанията си Камерън и вътрешният му министър Тереза Мей всъщност обещават да унищожат наследството на Маргарет Тачър. А единният пазар е жизненоважен за просперитета на Великобритания. Ако ви трябват доказателства, потърсете доклада на Конфедерацията на британската индустрия от октомври 2013 г. "Нашето глобално бъдеще, визията за реформиран ЕС".

Принципът и практиката са свързани: свободното движение на стоки и капитали не може да бъде откачено от свободното движение на хора, ако пазарът ще бъде изравнено поле. Да си избираш само това, което ти харесва от законите на ЕС ги нарушава и разрушава. Става дума и за основни британски принципи и ценности. Обединеното кралство трябва да си напомни (и да му се напомни), че върховенството на закона е фундаментално важно. Дори ако икономическите трудности почти унищожиха либералния дух на Блеър (и Гладстон), има много повече в британците от ксенофобия и вглъбяване в себе си. Време е политическата класа на тази страна да си припомни някои по-добрите аспекти на богатата си традиция. 

* Димитър Бечев е директор на софийския офис на Европейския съвет за външна политика. Статията се появи първо в OpenDemocracy