В арабските страни няма влиятелни елити, които да са алтернатива и на диктаторите, и на ислямистите
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

В арабските страни няма влиятелни елити, които да са алтернатива и на диктаторите, и на ислямистите

В арабските страни няма влиятелни елити, които да са алтернатива и на диктаторите, и на ислямистите

Бъдещето ще зависи от фактори като успеха на моделите в Турция и Тунис и изхода от вътрешномюсюлманската борба за интерпретацията на исляма, казва арабистът Симеон Евстатиев в третата част на поредицата на "Капитал"

11591 прочитания

© Велко Ангелов


Профил:

Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист ислямовед, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ "Св. Климент Охридски", където е ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърска програма "Общество и култура на арабския свят". През последната година (2013–2014 г.) е работил в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии в областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието. Автор и съставител на няколко книги, сред които и монографията "Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото" (изд. "Изток-Запад", 2012).

Интервюто е част от серия разговори с арабиста и специалист по исляма доц. д-р Симеон Евстатиев за явлението "Ислямска държава в Ирак и Леванта", кризата в арабския свят и къде стои България в контекста на глобалната заплаха ИДИЛ. Можете да проследите поредицата онлайн на www.capital.bg.

Свидетели ли сме според вас на колапса на арабската цивилизация? С изключение на архаичните монархии и емирства в Залива и може би Тунис, в останалата част на арабския свят цари хаос.

Сред руините на Близкия изток, опустошителните действия на диктаторските режими и излезлите на преден план крайни ислямистки движения, мнозина наистина виждат знак за края на арабската цивилизация във вида, в който я познавахме досега. Картината е апокалиптична и по парадоксален начин сякаш единодейства с есхатологично ориентираната пропаганда на ИДИЛ, която привлича своите последователи и чрез внушения, подготвящи ги за наближаващия Съден ден. Днес основната част от Близкия изток, тази някогашна люлка на човешката цивилизация, е център на разрухата – непроходимо тресавище, в което всеки дръзнал да потърси изход може да затъне. Мълниеносно вземат връх чудовищното насилие и всекидневните погроми над цели групи от населението – голяма част от обикновените мюсюлмани сунити, християните, шиитите, язидите. Разрушават се цели градове и се заличават грижливо съхранявани през столетията културни паметници и храмове.

Уви, не става дума само за апокалиптичната пропаганда на ИДИЛ, фокусирана около топоса Дабик (избран неслучайно за име и на "официоза", публикуван от формированието на ал-Багдади) въз основа на един хадис, превеждан и преди това от водачи на тази групировка, както и от Айман аз-Зауахири, лидера на Ал-Каида. Става дума за пророческо предание, предупреждаващо, че според ислямския апокалипсис т.нар. малахим – еквивалент на Армагедон в християнската доктрина – ще се случи именно в разположеното нагоре от Алепо малко селище Дабик в Северна Сирия, близо до границата с Турция. Според този хадис, поместен в "Достоверния сборник" на Муслим (поч. 875) се вярва, че решителните битки между мюсюлманите и неверниците, воюващи срещу тях "под 80 знамена", ще се разиграят именно в този район преди накрая мюсюлманите да победят. Така Абу Бакр ал-Багдади обявява по един различен от Фукуяма начин наближаващия "край на историята" – реторика, която е фактор за силна мотивация на новите привърженици и бойци от различни страни, присъединяващи се към джихада. В предсказанието се казва, че именно край Дабик "армията на Медина", сиреч ислямските войски, трябва да победят римляните (или ромеите доколкото тук става дума и за Константинопол). Днешните "римляни" са американците и всички техни съюзници, особено евреите, турците, управляващи Константинопол като "неверници", и много други групи и народи като кюрдите. Няма значение колко автентични и достоверни са изворите на тази романтизирана апокалиптика. По-важното е, че тя има успех, защото се разпространява всекидневно от привържениците на ИДИЛ по цял свят, вълнувайки умовете и сърцата им посредством интернет, включително чрез видеа и хиляди туитове.

Отдавна влиятелни историци като Бърнард Луис говорят за "кризата на исляма", имайки предвид колапса на мюсюлманския свят, през Новото време значително изостанал от Запада, вследствие на което възникват и излизат на преден план движения, поставящи си за цел възраждането на ислямското му величие от миналото. Напоследък някои арабски интелектуалци като Хишам Мелхем на свой ред обявиха края на арабската цивилизация. Крахът на модерните идеологии и политически движения в арабския свят през последното столетие трудно се поддава на обяснение през призмата на някаква единна логика и обща интерпретативна парадигма. Не успя да се наложи трайно нито арабският национализъм в неговите версии на баасистки или насъристки панарабизъм, нито местният национализъм, извеждащ идентичността на отделните арабски народи, като митологизира далечното минало чрез техните древноегипетски, финикийски или вавилонски корени.

Макар различни, двете доскоро най-влиятелни в политическо отношение арабски държави – Египет и Ирак – също имат неясно бъдеще. Въпреки ентусиазма от "Тахрир" и надеждите на Арабската пролет, довели до свалянето на авторитарния режим на Хосни Мубарак, Египет се маргинализира като лидер на арабския свят, а в миналото той винаги е бил или империя, или фактическа миниимперия (като по времето на Мухаммад Али през ХІХ в., когато само номинално е бил част от Османската империя). Ливан е контролиран от проиранската Хизбуллах, Либия преживява разпад на държавността подобно на Ирак. Със своите възгледи и действия Абу Бакр ал-Багдади дирижира реквиема за Арабската пролет – като цяло тя не само не донесе нищо добро на арабските народи, но и значително влоши положението на много от тях. След кратък "демократичен" екскурс (доколкото бяха проведени свободни избори, довели "Мюсюлмански братя" на власт) Египет бързо се завърна към авторитаризма в лицето на пенсионирания генерал ас-Сиси от силите на Мубарак. Единственият засега задържал се на власт, силен в миналото, светски авторитарен режим е този на Башар ал-Асад в Сирия – друга ключова арабска държава. Този режим обаче е не само напълно компрометиран в очите на местното население, но и сред международната общност, като може да разчита все още само на поддръжката на страни като Русия или Иран. Турция, която тепърва ще играе все по-важна роля и в решаването на конфликта с "Ислямска държава", категорично се стреми пък към свалянето на баасисткия режим в Дамаск.

Днес едва ли някой може да предвиди какво точно ще донесе дори близкото бъдеще. В арабските страни няма подготвени либералнодемократични елити с широко обществено влияние, които да бъдат сериозна алтернатива както на авторитарните режими, така и на надигащите се ислямистки сили. Към тази политическа картина, щом говорим за арабската цивилизация, трябва да се добавят и неясните перспективи пред хората на изкуството и културата– било поради все по-изразената салафизация на публичните норми и морал, било поради липсата на достатъчно свобода за художествено изразяване при управлението на авторитарни режими. Секуларистките и ислямистките виждания относно културния живот в арабския свят предпоставят съперничество за привличането на привърженици. Защото изкуството и културата са витални механизми за конструиране на идентичността на индивиди и групи или най-малкото на представи и идеали за тази идентичност.

Водещите при формирането на културните тенденции, динамиката на художествените процеси, развитието на изкуствата и медиите през ХХ в. арабски държави като Египет, Сирия, Ливан или Ирак от няколко години насам се изместват от богатите заливни монархии. Последните са ангажирани в амбициозната кампания да превърнат държавите си в регионални арабски центрове на изкуството и културата, като провеждат биеналета и поощряват мащабни международни проекти от рода на Арт Дубай за културен обмен на високо равнище. Световноизвестни музеи като Лувъра и Гугенхайм планират да открият там свои клонове. Съвременното изкуство обаче често е неудобно и провокативно, а в подобна среда дори самите творци прибягват до автоцензура. В този смисъл изкуството сякаш не е най-удачният инструмент за подобряване на имиджа или за развиване на луксозен туризъм. Но в днешната активност на арабските династии от Залива ясно личи стремежът да бъдат водещи по отношение съхраняването и популяризирането на общоарабското цивилизационно наследство, както и да заемат водеща роля при формирането на съвременните политики за културно развитие.

Изглежда също, че ще продължи една тенденция, с която вече сме свикнали – голяма част от свободомислещите арабски интелектуалци, подобно впрочем на много творци от други части на мюсюлманския свят, намират убежище и възможности за развитие в Западна Европа или Северна Америка. Разочарованият арабски интелектуален елит все повече се оттегля от комплексните и разделителни локални борби в една абстрактна виртуална международна общност (включително чрез емигриране в чужбина) и поради днешната липса на държавна финансова помощ за културна дейност. Благодарение на тези интелектуалци обаче, и най-вече на онези от тях, които все пак ще останат в своите родини, арабската култура ще продължи да се развива – въпреки повсеместната общественополитическа криза. В своето минало арабо-мюсюлманската цивилизация познава и такива периоди, например през Късното средновековие, когато в условията на предвещаващи крах политически кризи се наблюдава разцвет на науките и културата. Съвременните условия, разбира се, са по-различни, но аз все пак има надежда, че изход ще се намери, независимо колко време ще отнеме това. Арабската цивилизация няма да изчезне, но сме свидетели на трудно предвидими преобразувания, от които зависи какъв ще е нейният облик в бъдещето.

"Конфликтите и контрастите между ислямската и западната политическа мисъл се дължат на различното философско, методологично и теоретично минало вместо само на институционални и исторически различия." Това е цитат от докторската дисертация на бившия външен министър и настоящ премиер на Турция Ахмет Давутоглу. Мислима ли е демокрация от западен тип в ислямските общества? Или надеждите на Арабската пролет бяха изначално обречени?

С това свое съждение Давутоглу всъщност обръща внимание върху често пренебрегваното значение на културния фактор в политиката и аз в общи линии съм склонен да се съглася с него. В нормативния ислям и класическата мюсюлманска политическа теория няма и никога не е имало нужда от разграничение между "Божието" и "кесаревото", заложено в християнството още чрез Евангелието. По-късно, с Реформацията и Просвещението в западния християнски свят секуларизмът стъпва именно върху тези евангелски постановки. Те, разбира се, невинаги са били спазвани по такъв начин – достатъчно е да си припомним историята на средновековния католицизъм. И все пак, дори и тогава, в Европа винаги е имало два ясно разграничими типа власт: "светска", обикновено базирана върху обединяването на някакви етнически идентичности, и духовна, която има универсален християнски характер. Макар Свещената Римска империя на Запад да е определяна като феодално-теократична, а нейният владетел да е претендирал за върховната власт в християнския свят, той винаги е зависел от папата, а двамата винаги са имали ясно обособени сфери на власт и авторитет.

Ранното християнство не възниква като свързано с политиката или с изграждането на някаква имперска власт, то е по-скоро тяхна противоположност, дистанцирано е от тях. Ислямът, напротив, се заражда исторически в борба за държавата, а изграждането на универсалната ислямска общност (умма) протича паралелно със строителството на ислямската държава, чрез Халифата бързо превърнала се в империя. Ето защо и при исляма борбата между доброто и злото от самото начало придобива политически, а и военни измерения. Противниците на смятащия се за легитимен ръководител на ислямската държава понякога биват определяни съответно като "врагове на Бога". В този смисъл християнството и ислямът залягат в основата на две сравними по редица признаци, но и дълбоко различни културни парадигми – две "сестрински", но все пак отделни исторически цивилизации. Заедно с други ключови фактори от социалното, икономическото и политическото развитие, тези културни основания също трябва да се имат предвид и в анализите на съвременната ситуация.

Това, разбира се, не означава, че всички мюсюлмански народи имат някаква еднаква културна или религиозна "същност" – есенция, която ги прави изцяло неспособни да живеят в условията на политически плурализъм или разделение на властите. Въпреки заложеното в нормативните религиозни извори на исляма единство между религиозното и политическото начало, още в условията сложно и диференцирано имперско общество в класическата епоха през Средновековието, се въвежда де факто разделение между прерогативите на политическите владетели и религиозните лица – улемите като пазители и тълкуватели на шариата. Това фактическо разделяне на функциите е ясно изразено в историята на големите ислямски империи от Абасидската до Османската, а проблемът с неговото периодично оспорване от движения за възраждане на исляма в миналото и настоящето произтича от това, че то не намира израз в някаква общовалидна религиознолегитимна обосновка с нормативна стойност. Поради това и лесно може да бъде критикувано от фундаменталистите като "отклонение" от "истинския ислям" или греховно "нововъведение", изопачаващо идеята, че само Бог чрез своето низпослано в Корана Слово е върховен сюзерен на ислямската държава, а чрез Закона (шариат) – и източник на законодателството. Затова и отличителна характеристика на нормативния ислям е схващането, че законодателството в уммата приключва със смъртта на пророка Мухаммад през 632 г. Оттук насетне мюсюлманите в различни контексти трябва да прилагат универсалновалидния шариат, като на теория могат само да го тълкуват, но не и да го променят, адаптирайки законодателството към новите реалности. Това създава и постоянно напрежение между норма и факт, при което божествено установените чрез Откровението закони често встъпват в противоречие с историческата практика.

Много от надеждите на Арабската пролет наистина рухнаха, но за това имаше и конкретни причини. След десетилетия на светски политически авторитаризъм, западният начин на обществено устройство, погрешно припознаван с този тип режими поради налагания от тях секуларизъм и насилствените методи на управление, беше дискредитиран в очите на голяма част от близкоизточното население. Модерният период доведе арабите до задънена улица. Диктатори, корупция и непотизъм в политиката, ниски образователни стандарти, безработица, интелектуална парализа, неравностойно разпределение на благата – всичко това бе обвързано с идеята за "неавтентичния западен проект". Това "обвинение" към "Запада" бе добавено към комплексите и травмите от колониалната епоха и парадоксално, тъкмо след деколонизацията, извършена от самите западни държави, прерасна в силно изразено антизападничество – оксидентализъм. Негова най-характерна проява в наши дни е ширещият се в арабския свят антиамериканизъм, подсилван от фактори като неизменната геополитическа подкрепа на САЩ за Израел. Поради този комплекс от причини вътрешният протест срещу светските авторитарни режими се консолидира основно около ислямистки движения, групировки и партии. Те се основават върху идеята, че не някакви "внесени отвън", секуларни политически идеологии и системи, а "ислямът е решението" (ал-ислам хуа ал-халл) – чрез своите визии за социално равенство, справедливост и собствен, исторически доказал се път за постигане на просперитет. Затова беше логично, че вследствие на Арабската пролет, в началото инициирана от либерално настроени кръгове и младежи със светска ориентация, авторитарните управници ще бъдат заменени именно от ислямистки партии.

И все пак, ако опитът на страни като Египет, Сирия или Либия засега е сред най-горчивите плодове на Арабската пролет, а всекидневните зловещи новини около ИДИЛ продължават да преобладават, в арабския свят днес се случва и нещо обнадеждаващо. Тези дни на изборите в Тунис основната светска партия Нидаа Тунис има повече гласове от ислямистката Ан-Нахда (Еннахда). Ентусиазирани тунизийци обсипаха градските улици с въодушевени лозунги под формата на графити от типа "Тунис побеждава! Първата демократична страна в арабското отечество!". Наистина, Тунис е малка страна с дълготрайно и силно френско влияние. Но все пак Тунис си остава и мюсюлманска страна, в която има важни центрове на ислямската религиозност като Аз-Зайтуна. Още след завръщането си от изгнание лидерът на "Ан-Нахда" Рашид Гануши бе заявил, че ще следва турския модел на Ердоган за присъствие на исляма в политиката. Затова и ислямизмът на Гануши може да бъде поставен в кавички, ако го съпоставим с фанатизма и екстремизма на същинския ислямизъм като идеология на ИДИЛ. Днес, изглежда, Тунис има заслуженото право да мечтае не просто да следва модела на Турция, а сам да се превърне в модел за останалите арабски държави. Да не забравяме, че от него тръгна и Арабската пролет, "зазимена" засега в другите краища на арабския свят. Опитът на Тунис не бива да се пренебрегва.

Няма да е лесно. И само бъдещето ще покаже дали Тунис ще залегне в основата на модел и за други арабски страни или ще остане едно изключение, потвърждаващо тезата на мнозина, че демокрация от западен тип е по принцип невъзможна в арабските страни поради фундаменталните и непреодолими културни различия между мюсюлманския свят и Запада. В самия Тунис днес не всичко е еднозначно. Добрата новина за положителното развитие на политическия плурализъм в страната се съчетава и с противоречиви факти като този, че най-големият брой джихадистки бойци, присъединили се към ИДИЛ от региона, идват именно от Тунис, където може би нямат достатъчно поле за изява.

Всички тези събития и тенденции показват, че предстои жестока и решителна вътрешна битка не само за политическото устройство, но и за по-нататъшното място на арабските страни в системата на регионалните и международните отношения, а и в историята като цяло. Окуражителният пример с днешен Тунис, на който се възлагат все повече надежди, подтикна някои изследователи към може би малко прибързани оценки. Особено сред критиците на Реджеп Тайип Ердоган веднага се чуха и мнения, че вече не Турция, а Тунис се очертава като модел за подражание в арабския и целия мюсюлмански свят. Факт е, че и в двете страни обаче политическият процес се развива по оста секуларни партии (обикновено с лява или либерална ориентация) – религиозноориентирани консерватори. Въпреки всички свои вътрешни проблеми и външнополитически колебания единствената мюсюлманска страна, успешно приложила секуларен модел на управление от демократичен тип, засега остава и първата държава с преобладаващо ислямско население, основана върху принципите на секуларизма – Турция.

Ще остане ли още дълго Турция единствената ислямска държава със светско управление? И доколко привлекателен е нейният модел за останалите мюсюлмански държави, особено на фона на авторитарните залитания и външнополитическите провали на Ердоган?

Днешна Турция е наистина сложно функциониращо общество. Оставайки светска държава, тя все повече допуска исляма в публичния живот. По непознат в досегашната й републиканска история начин този процес неизбежно встъпва в противоречие с част от основните принципи на стриктния секуларизъм, наложен от основателя на модерна Турция – Мустафа Кемал Ататюрк. Светската доктрина на създадената от него република неслучайно се нарича laiklik. Понятието е заимствано от френския секуларизъм – лаицизма (laïcité), при който за религията е отредена частната сфера от живота на индивида, а вярата не само е стриктно отделена от политиката, но и не се насърчава нейното афиширане в публичността. Наистина, днес в турското публично пространство, в училищата и на други обществени места все повече изпъкват знаците на ислямската идентичност. Увеличава се броят на забулените момичета и жени, а хиджабът вече е разрешен не само в обществените сгради, а и в училищата. След успешния колосален исторически опит на Ататюрк за изграждането на Турция като модерна република, основана върху идеологията на секуларизма, понастоящем се провежда нов, вероятно съизмерим по своя мащаб, социален експеримент, чрез който Ердоган и управляващият турски политически елит се опитва да примири ислямската религиозна идентичност с една все по-смекчена и по-умерена трактовка на секуларизма.

Всъщност автентичният смисъл на секуларизма е в разграничаването между сферите на религията и политиката, при което религиозните изповедания са отделени от политическото управление, законодателството и органите на държавната власт. Става дума за тип обществено устройство, при което тези две сфери са разделени, но секуларизмът в никакъв случай не е антирелигиозен. Той не е и някаква доктрина на "бездуховността", като каквато често го определят някои мюсюлмани. Това мюсюлманско възприемане на секуларизма обаче има свои собствени основания. Някои мюсюлмани развиват специфични антисекуларистки дискурси, породени от авторитарното и силово налагане на секуларизма в отделни страни с преобладаващо мюсюлманско население. Типичен пример от близкото минало е провежданата в миналото от иранския шах модернизация чрез насилствена вестернизация и налагане на светски обществени порядки. Всички знаем реакцията на мерки от подобен тип – в случая тя доведе до Ислямската революция от 1979 г., превърнала Иран в Ислямска република, каквато е тя и до днес. Не бива да си правим илюзията, че и при създаването на модерна Турция секуларизмът е установен от Ататюрк без прилагането на крути мерки, потушаващи съпротивата на различни групи от населението.

По принцип секуларизмът разграничава сферите на религията и политиката в името на свободата и равенството на всички граждани, но не е някаква абсолютна дихотомия, въвеждаща паралелното съществуване на два напълно различни свята, между които няма и не е възможно никакво съприкосновение. Секуларизмът не насърчава атеизма, но утвърждаването му в мюсюлмански контекст е свързано с възприемането и прокарването от страна на държавата на нерелигиозен светоглед, всячески налаган в публичността – партийната политика, общественото образование, медиите. Тук става дума не просто за секуларизъм от западен тип, а за диспозиция – прегрупиране, при което светската държава не просто е "отделена" от религиозните институции, а изцяло ги контролира.

Модерната турска история е сред най-ярките примери за такъв "активен секуларизъм" от страна на самата държава, който се различава значително от "пасивния секуларизъм" на западни страни като например Съединените щати. Поради тези свои различия от западния секуларизъм, разделението между държава и религия в Турция е било номинално в редица отношения. Така например, въпреки реториката за това разделение, именно държавата плаща заплатите на имамите, които в Турция имат статут на държавни служители и са подчинени на Дирекцията по религиозните дела (Дианет). Учебните планове на публичните училища включват обучение по ислям няколко часа седмично, което е свързано с прилаганата забрана за съществуването на частни религиозни училища. Ето само няколко примера, показващи че в случая не става дума толкова за "разделение" между религията и държавата, колкото за стремеж на държавата да държи исляма под контрол. Тази особеност на кемализма е и една от най-парадоксалните характеристики на турския секуларизъм през целия ХХ в.

Очевидно е, че от началото на новото столетие класическата кемалистка концепция за laiklik вече не е същата – една важна за настоящето и бъдещето на Турция промяна, свързана с управлението на Ердоган, подпомаган от съмишленици като политика интелектуалец Ахмед Давутоглу и други ключови фигури от новия елит около Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Въпросът е дали провежданият от тях колосален социален експеримент ще се задоволи с вече предприетите мерки по допускане на религията в публичния живот или ще задълбочи мерките, въвеждайки ислямизация на държавните институции и политическия живот. Не съм сигурен доколко на този етап има някакви сериозни индикации в тази насока, макар че разполовяването на турското общество чрез изостряне на противоречията между секуларните и религиозноконсервативните групи от населението продължава да става все по-видимо.

Заговори се дори за силно изразен процес по "секуларна емиграция" и "изтичане на мозъци" – все повече и повече високообразовани турски граждани предпочитат да напуснат ислямизиращата се при Ердоган Турция, преселвайки се в Западна Европа или Америка, където обикновено се реализират на престижни професионални позиции. Обърнете внимание, че тук става дума за идеологически, а не социално или икономически мотивирана емиграция. Страната напускат не хора с ниски доходи, намиращи се в социална безизходица, а такива, които вече не се чувстват комфортно в Турция поради засилващия се ислямизационен натиск върху медиите, кариерното развитие и образованието. Все повече към ПСР се отправят обвинения, че насърчава и налага клиентелистки модел, при който заемането на длъжностите в държавната администрация и бизнеса е неофициално обвързано с принадлежността към някоя от поддържащите партията ислямски групи. И все пак, от гледна точка на държавността, до този момент класическият модел на Ататюрк се променя главно по посока допускането на исляма в публичното пространство, а това може да се тълкува и като замяна на "активния секуларизъм" на кемалистите с "пасивен" – все още не е задължително да се разбира като целенасочен пълен отказ от самите принципи на секуларизма.

В турската държава все още има силни процедури и институции, които засега стопират и проявите, които изглеждат като авторитарни залитания. Наистина, критиците на Ердоган, побързали да подчертаят, че Тунис е по-удачен модел от Турция за демократично развитие на мюсюлманска държава, имат своите основания, а за тях Рашид Гануши изглежда далеч по-толерантен и сговорчив от сегашния турски президент, чиито стъпки в отделни моменти бяха тълкувани като желание за подриване на самия турския конституционализъм с цел установяването на управление от авторитарен тип. Разбира се, едно позитивно развитие в Тунис ще даде надежди на мнозина и в самия арабски свят. И все пак трябва да разграничаваме политическата реторика от политическите действия, за да не правим прибързани заключения и необосновани прогнози. Помните, че когато Ердоган, например, беше обиден от туитовете срещу него и поиска еднолично да спре действието на тази социална мрежа в Турция, това негово желание не можа да се реализира, защото бе отменено от Конституционния съд. Разбира се, само бъдещето ще покаже в каква посока ще продължи да се развива турската демокрация.

От днешното развитие на Турция зависи наистина много – както за нейното по нататъшно развитие, така и за всички съседни страни, включително България. Безспорно е, че резултатите от провеждания в страната социален експеримент ще изиграят решаваща роля и за бъдещото на мюсюлманските общества в Близкия изток и навсякъде по света. Досегашната история на тези общества не познава друг реално действал и дълготрайно прилаган модел, при който засилването на ислямската идентичност в обществената сфера да не влиза в противоречие с принципите на демократичната секуларна държава. И макар в официалните си позиции турските политици да подчертават, че имат за цел да решават своите собствени проблеми, а не да превръщат Турция в модел за когото и да било, моето впечатление е, че те самите добре съзнават и тази своя мисия, далеч надхвърляща границите на собствената им държава.

Защо за Турция е толкова трудно да заеме еднозначна позиция по отношение на ИДИЛ?

Неохотата, с която Турция едва наскоро зае по-категорична позиция в подкрепа на международните усилия срещу ИДИЛ под ръководството на САЩ, се дължи не толкова на някакви идеологически фактори, а по-скоро на прагматични политически причини. Струва ми се, че в обяснението на тази турска държавна позиция, а и въобще на външнополитическите действия на Турция през последните години, понятията "неоосманизъм" и "ислямизъм" бяха до известна степен преекспонирани. Всъщност, ако се придържаме към дефиницията на ислямизма, която очертахме в първата част на разговора ни, на този етап само условно може да използваме това понятие по отношение на управляващата в Анкара партия. Тя определено засега не е предприела някакви целенасочени и конкретни стъпки за ислямизация на държавното устройство, законодателството и администрацията, които да преминат върху релсите на шариата. Истина е, че сред някои ислямски групи в Турция все повече се обсъждат въпроси, непривични до скоро за мнозинството турски мюсюлмани, като този за връщането халифата и за необходимостта да бъде проявявана религиозна солидарност по отношение на обявената от ИДИЛ "ислямска държава". Това обаче са дискусии сред отделни общности, а не официална политика на Анкара или ПСР. В този смисъл действията на Ердоган и неговата партия са израз не толкова на чист ислямизъм, колкото на доктрина, която може да определим като "ислямо-консерватизъм". Неговата политическа идеология се опира на религиозната идентичност и я насърчава, подчертавайки и ролята на културното наследство, но няма за цел да отмени основните принципи на секуларизма, въвеждайки шариата като източник на законодателството и държавността.

Трябва да се има предвид цялата съвкупност от фактори, създаващи впечатлението за нееднозначната турска позиция по отношение на ИДИЛ. Една част – около 20 процента според някои социологически проучвания – от самия електорат на Ердоган, изглежда, наистина не смята ИДИЛ за терористична организация. Това обаче не означава автоматично, че всички принадлежащи към тази група подкрепят изцяло всички действия на ръководената от ал-Багдади групировка само поради онова, което си представят като някаква форма на ислямска солидарност. Друг деликатен момент е свързан с това, че хиляди турски граждани се присъединиха към ИДИЛ, а Турция е и страна, от която западните младежи преминават, за да се влеят в редиците на Абу Бакр ал-Багдади. Турция също така е и държава, която наскоро само за няколко дена прие толкова бежанци от Близкия изток и сирийската криза, колкото Западна Европа за няколко години. Имаше и заложническа криза, която Турция успешно разреши, но липсата на прозрачност за начините, по които това стана, хвърлиха на свой ред сянката на съмнение, че е налице тайно съглашателство с ИДИЛ.

Турската реторика по отношение на ИДИЛ също е предпазлива – не само поради нежеланието да се воюва със сунити, което ще развали поне частично образа на днешна Анкара като обединяващ мюсюлманите фактор. Кюрдският проблем, който Ердоган бе на път да разреши успешно след дългогодишни политически усилия, е прагматичната причина, поради която Турция най-вече отказваше да се включи пряко. В съчетание с традиционното съперничество между Турция и Иран, както и с категоричната позиция на Анкара срещу режима на Башар ал-Асад, съвкупността от всички тези фактори създаде колебливия образ на Турция в контекста на започналата война срещу ИДИЛ. Плетеницата от регионални интереси и вътрешнополитически тенденции е толкова сложна, че съвсем доскоро почти всички мои колеги, занимаващи се с проблемите на Близкия изток, бяха категорични, че Анкара няма да допусне кюрдските бойци да преминат през нейната граница, за да се включат в боевете за защитата на гр. Кобани, смазван от воините муджахиди на Абу Бакр ал-Багдади.

Днес тази турска позиция вече е факт и тя идва да ни напомни, че всяка прибързана реакция и генерализация може да бъде подвеждаща, като не отговаря на действителността. Ако в началото Анкара е подкрепяла ИДИЛ, това не е било продиктувано от някаква идеологическа близост между Ердоган и ал-Багдади. В религиозно, а и в политическо отношение турският президент е консерватор, докато ал-Багдади е краен ислямист с ясно изразени фундаменталистки възгледи. Причините за първоначалната подкрепа на Турция за ИДИЛ би могла по-скоро отново да се търсят в прагматичния турски интерес. Групировката на ал-Багдади е схващана като силата, която е била в състояние да се противопостави на бившия иракски ръководител ал-Малики, а след това – да разгроми ефективно и режима на Башар ал-Асад в Сирия. Последното е надежда, която Турция днес, изглежда, трябва постепенно да изостави, за да се включи като съюзник на Запада и член на НАТО по-недвусмислено в действията срещу ИДИЛ, правейки и компромис с досегашната си решителна линия срещу баасисткия режим в Дамаск. Поне временно.

Съществува ли риск според Вас салафитският естаблишмънт в Саудитска Арабия да бъде подменен в умовете на хората от идеологията на ИДИЛ?

Точно това няма как да се случи, защото като цяло става дума за една и съща интерпретация на исляма – уаххабитския салафизъм. Същевременно саудитският салафитски естаблишмънт с основание се чувства много по-застрашен от ИДИЛ, отколкото беше от Ал-Каида, която заедно с бившия й лидер Бин Ладин саудитското кралство категорично осъди. ИДИЛ обаче добави към ефектните "международни успехи" на Ал-Каида бързи и реални териториални завоевания, по ирония на съдбата възползвайки се от първоначалната подкрепа на самата Саудитска Арабия и други държави от региона, имащи за цел да свалят светския авторитарен режим на Башар ал-Асад в Сирия. А тези успехи на ИДИЛ определено встъпват в противоречие с интересите на Саудитска Арабия – както в регионален план, така и от гледна точка на образа й като пазител и разпространител на "истинския ислям". Не бива да забравяме също, че има тънкости и нюанси в отношенията между саудитската династия и различните крила на уаххабитските улеми, които са много сложни и тук е невъзможно да ги разясним дори схематично. Обикновено в случаите, когато интересите и политиката на династията встъпят в противоречие със стриктните салафитски догми, управляващото семейство успява да вземе съгласието на религиозния естаблишмънт, за да легитимира своите действия. Това на свой ред често е сред причините за вътрешносалафитски противоречия около интерпретацията на ислямската доктрина в Саудитска Арабия.

В своята теологическа същност, по въпросите на вероучението (акида), религиозната доктрина на Саудитска Арабия не се различава от тази на ИДИЛ. Сходствата са почти пълни и в повечето религиозноправни аспекти на доктрината, т.е. в областта на ислямската юриспруденция (фикх).

Поради зрелищните видеоклипове и медийният фокус върху ИДИЛ много хора започнаха, например, да мислят, че обезглавяването и разпъването на кръст, както и другите всяващи страх религиозноправни наказания са изключително неин патент. Това не е така: в Саудитска Арабия същите шариатски норми в областта на наказателното право отдавна са рутинна процедура. Разбира се, разграничавайки се от ИДИЛ, саудитските власти подчертават, че те прилагат шариата легитимно, обезглавявайки само осъдени престъпници, а не невинни лица, каквито според тях са заложниците, екзекутирани от ИДИЛ. Тези шариатски правораздавателни практики в саудитското кралство неведнъж са критикувани остро от западни правозащитни организации и интелектуалци, които основателно подчертават, че в случая става дума и за стратегически партньор на САЩ в близкоизточния регион.

Изключение от преобладаващите доктринални сходства правят несъгласията, изразявани по отношение на ИДИЛ и по-конкретно самия Абу Бакр ал-Багдади от саудитски улеми и салафитски учени от други страни, по част от религиозноправните въпроси и конкретно по проблема за халифата и върховната власт в уммата. Повечето салафитски богослови – както саудитските, така и свързаните с Ал-Каида и други салафитски групировки – не признават ИДИЛ и халифския статут на ал-Багдади с аргумента, че провъзгласената от него държава внася разкол между водещите джихад мюсюлмани. По правило халифатът е длъжен да обединява, а не да разединява мюсюлманите. Освен това, твърдят тези опоненти на ал-Багдади, мнозинството мюсюлмани не са положили изискуемата клетва (байа) пред него. Самият ал-Багдади е определян като личност малко известна, а оттук – и с недоказани качества. И накрая, мнозина възприемат лидера на ИДИЛ като прекалено и ненужно жесток, следователно несправедлив владетел, а едно от задължителните качества на халифа е именно справедливостта.

Опонентите на ИДИЛ изтъкват, че наместо да воюва с войските на "неверника" Башар ал-Асад, самопровъзгласилият се от тяхна гледна точка халиф ал-Багдади воюва с различни отряди муджахиди, което води до създаването на лош образ на тези бойци в очите на международната общественост. Други критици на ал-Багдади, сред които и свързаният с Ал-Каида лидер на Фронта "Нусра" в Сирия Мухаммад ал-Джулани си послужиха и с аргумента, че поради войната срещу режима на ал-Асад сега не е точното време за създаването на иначе необходимата ислямска държава. И затова нейното обявяване трябва да се отложи за момента, в който баасисткият режим е напълно разгромен, за да може към сегашните отряди ислямски бойци да се присъединят водещи джихад от различни страни, а не само от региона. В този смисъл несвоевременното и прибързано обявяване на халифата от страна на ал-Багдади се преценява от тези опоненти по-скоро като противоречащо на общия интерес (маслаха) на ислямската общност, отколкото като принасящо й полза. В същото време други "шейхове на джихада" промениха своята позиция срещу ИДИЛ и се присъединиха към ал-Багдади, който на свой ред вече обяви Свободната сирийска армия и всички противници на халифата в "неверие" (куфр) и "вероотстъпничество" (иртидад). За това престъпление се предвижда смъртно наказание, което означава също, че срещу тези врагове може да се води джихад, защото те вече не са мюсюлмани. Виждате, че от доктринална гледна точка тук става дума за тънкости и спорове, гравитиращи около проблеми, свързани с т.нар. общото съгласие (рида) по избора на халиф, с това, кога точно трябва да бъде обявен халифата и съответно – кой трябва да е върховният владетел.

Има ли значение това, че много мюсюлмански организации, включително Организацията "Ислямска конференция", осъждат ИДИЛ?

Както Организацията "Ислямска конференция", възприела вече наименованието Организация за ислямско сътрудничество, така и редица други ислямски институции и групи улеми, осъдиха остро ИДИЛ. Ал-Азхар в Кайро, който е и център на традиционното сунитско религиозно образование, дори прие остра декларация, в която настоя световните медии и правителствата да не употребяват и самото наименование "Ислямска държава" (ИД) по отношение на формированието на Абу Бакр ал-Багдади. Френският външен министър подчерта, че трябва да се избягва използването на самоназванието "Ислямска държава", за да не се "размиват границите между исляма, мюсюлманите и ислямистите". Вашият вестник също се е присъединил към тези призиви, като в опита си да направи такова разграничение настоява за използването на ИДИЛ наместо самоназванието ИД.

Сред мюсюлманските реакции особена популярност доби осъждащата ИДИЛ декларация на 126 религиозни учени от различни страни, включително България. Отделно от тази инициатива, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България публикува своя остра декларация "по повод антихуманните и терористични деяния на т.нар. "Ислямска държава" в Близкия Изток", в която подчерта, че действията й "са абсолютно неприемливи, дълбоко укорими и не се препокриват с принципите на ислямската религия.". Макар и нормативната религиозна стойност на някои от тези реакции да е лесно оспорима от привържениците на противното мнение, тези инициативи са изключително полезни, защото показват на мюсюлманите в различни страни по света, че те по никакъв начин не са длъжни да се съобразяват с религиозните претенции на Абу Бакр ал-Багдади. Дори иначе стриктни в тълкуванията си улеми като известния шейх Юсуф ал-Карадауи, свързан и с "Мюсюлмански братя", осъждат ИДИЛ, макар и не като легитимност на идеята по същество, а от гледна точка на нейната несвоевременност и крайностите (гулу) при практическото й приложение от млади и неопитни хора. От друга страна, декларациите показват и на немюсюлманите, че действията на ИДИЛ предизвикват неодобрение сред голямата част от вярващите мюсюлмани. И в най-силните от тези осъждащи ИДИЛ документи, сред които е декларацията на 126-те, проличава обаче разгарящата се вътрешноислямска борба около интерпретацията на исляма.

Догматически не е лесно Абу Бакр ал-Багдади да бъде оборен с методите, които самият той използва. Неговите критици и опоненти добре съзнават религиозната му ерудиция в прилагането на "правилния салафитски метод" и затова в декларацията на 126-те дори се обръщат към него с почтителното "д-р Ибрахим Аууад ал-Бадри, известен и като Абу Бакр ал-Багдади". Тези религиозни учени разбират, че неговата собствена хипертекстуална методология и буквалистична интерпретация на свой ред може да обори много от изтъкнатите техни аргументи, особено онези, позоваващи се на по-късни ислямски тълкувания, практики и консенсуси между улемите. Ето защо и внимателният прочит на тази декларация сочи, че особено по основни общественозначими теми като тази за джихада, противопоставящите се на ИДИЛ ислямски учени излизат главно с "процедурни" аргументи, а не с доводи, отричащи тази интерпретация на религиозния императив по същество. Затова и самите автори на декларацията подчертават изрично: "Наистина, ясно е, че Вие и вашите бойци сте безстрашни и сте готови да се жертвате в своя стремеж към джихад. Никой честен човек, който следи събитията – приятел или неприятел – би могъл да отрече това. И все пак, джихад без легитимна причина, легитимни цели, легитимен успех, легитимна методология и намерение, не е изобщо джихад, а е по-скоро подстрекателство към война и престъпно действие".

В случая проблемът е, че религиозноправните аргументи на подкрепящите ал-Багдади и ИДИЛ са точно в обратната посока: те смятат всички тези процедури за спазени, а оттук – и джихадът за валиден. И двете страни в спора не отричат легитимността на интерпретацията на джихада като свещена борба срещу неверниците – въпросът е при какви условия тя може да се води. При това 126-те говорят за "нелегитимност" само при джихада срещу мюсюлмани, но пък от гледна точка на Абу Бакр те са "вероотстъпници". При такова общовалидно тълкуване на джихада по отношение на християните и останалите друговерци или "неверници" оборващите ИДИЛ учени могат засега само най-общо да подчертават, че към тях се проявява недопустима за исляма "несправедливост". Уви, идеята за "големия джихад" като духовно самоусъвършенстване се появява значително по-късно – няколко столетия след заложеното в Корана и хадисите негово изначално значение като свещена борба и воюване срещу неверниците. И тук, чрез своя директен прочит и методология, фундаментализмът на ислямистки формирования като ИДИЛ много лесно намира умело подбрани "текстови доказателства" (далил) в полза на своите възгледи и действия.

И все пак, положителните моменти в осъждащите ИДИЛ становища на мюсюлмански учени, включително и в декларацията на 126-те, са много и касят дори самата тема за джихада. Внимание, например, заслужава процедурната постановка, че при определени условия мюсюлманите могат да живеят и без джихад. Декларацията определено е полезна и заслужава да бъде четена и разпространявана като красноречиво свидетелство за почтеността на мнозинството мюсюлмани. От друга страна, тази декларация, както и много други съвременни ислямски текстове, показват драматизма на вътрешната борба за самата душа на исляма. На този етап такива документи не могат да доведат до преосмисляне на ранноислямската постановка за джихада като борба срещу неверниците, налагайки като легитимно за мюсюлманите само или основно разбирането на този религиозен императив като духовно самоусъвършенстване.

Тези въпроси са част от вътрешноислямски дебат, който тепърва предстои, а по редица теми той всъщност отдавна е започнал. Едно нещо личи във всички мюсюлмански декларации, осъждащи ИДИЛ: опитите на фундаменталистите за все по-ожесточено оспорване на голямата ислямска традиция и постигнатия през столетията консенсус между улемите ще има и свой отпор. Предстои да видим какъв точно ще бъде този отпор и до какво в крайна сметка ще доведе тази битка за интерпретацията на исляма, която ние можем само да наблюдаваме с ясното съзнание, че нейният изход зависи от самите мюсюлмани.

Въпросите зададоха:

Светломира Гюрова

Красимир Янков

Зорница Стоилова

Профил:

Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист ислямовед, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ "Св. Климент Охридски", където е ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърска програма "Общество и култура на арабския свят". През последната година (2013–2014 г.) е работил в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии в областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието. Автор и съставител на няколко книги, сред които и монографията "Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото" (изд. "Изток-Запад", 2012).

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

7 коментара
  • 1
    mentor avatar :-|
    Ментор

    естествено, че няма.
    Ислямските държави и мнозинството живеещи в тях са векове назад в развитието си сравнено с останалата част на света. При това положение, за предпочитане разбира се са диктаторите. Въпроса е, защо след като това беше ясно отдавна, цивилизования свят се бори с диктаторите? Те очевидно са най-малкото възможно зло.

  • 2
    kitenik avatar :-|
    Натътрузен десебар, слуга на БСП

    С интерес изчетох поредицата. Авторът очевидно е много навътре в материята и беше много полезно да прочета неговите обяснения.

  • 3
    daskal1 avatar :-|
    daskal1

    Елегантна статия, благодаря. Тунис наистина е интересен пример на филтрирана смес от френско влияние и турско законодателство /администрация. В моите разговори с тунезийски докторанти те посочват и влиянието на икономическия фактор за характера на властта, а именно зависимостта на Тунис от приходите от туризма, главно от Европа, като една от основите на заетостта в страната.

  • 4
    plamenhristov5 avatar :-|
    plamenhristov5

    много добър материал. Благодаря!

  • 5
    ivo21 avatar :-?
    Иво

    Благодаря на екипа на Капитал и най-вече на д-р Симеон Евстатиев за това блестящо и много съдържателно интервю!

    Искам да акцентирам върху 4-та част от интервюто касаеща осъждането на ИД от самите мюсюлмани. Както казва г-н Евстатиев действията на ИД в Ирак и Сирия предизвикаха възмущение не само сред нас християните, но също така и сред мнозинството мюсюлмани по света! Имаше стотици ислямски водачи и духовни лица от целия свят (от САЩ до Индонезия), които категорично осъдиха и заклеймиха действията на самозванеца "халиф" ал-Багдади! Дори в СА - родината на Уахабизма водещият местен религиозен лидер осъди тези психопати и главорези от ИД:

    http://www.theguardian.com/world/2014/sep/17/saudi-clerics-fatwa-declares-terrorism-heinous-crime-sharia-law

    http://wwrn.org/articles/43211/

    Според мен повечето мюсюлмани осъзнават, че ИД е организация на злото, която със своите си действия нарушава собствените има ислямски закони записани в Корана.

  • 6
    sopher avatar :-|
    abdelhaqq

    хохо, "в саудитска арабия същите шариатски норми в областта на наказателното право отдавна са рутинна процедура". да, това е вярно. остава и да се успокоим с това съждение. а защо не се каже например откъде идват тези практики, какво е нормативното им, напълно религиозно и легитимно ислямско основание в текстовете на шериата, т.е. в хадисите и наръчниците по фикх? впрочем, в саудитска арабия не разпъват на кръст, това се прави само след екзекуция, поне ако вярваме на "Амнести интернешънъл". а защо ИД - може да им казваме "ИДИЛ" от ненужна политкоректност, може и "Доматена република от Патагония", ислямското в нея няма да стане по-малко, разпъват християни? да не би защото тези християни са християни, точно и само заради религиозната им, немюсюлманска принадлежност? а между другото, позоваването на "много мюсюлмани, които осъждали ИД" също не доказва, че ИД са "немюсюлмани", напротив. стъпването на общ език - погледнете дори и нелегитимната в очите на ИД международна мюсюлманска декларация, позоваването на обща терминология от едната и другата страна, опитите да се делегитимира, неуспешно, ИД с езика на фикха: всичко това ясно оказва че ИД говори на ясно, универсално разпознаваем мюсюлмански език. между другото, и аргументът, че те "убиват и мюсюлмани", е също немощен: та нали самите ИД, подобно на "Боко Харам" в Нигерия, прибягват до исторически утвърдената практика на такфир, "обвинение в неверие", за да обявят убитите от тях мюсюлмани за неверници и убийството им за позволено? сиреч, дискурсът на разграничаване между мюсюлмани и немюсюлмани в тази практика зазвучава още по-силно, никак не се тушира от практиката на "такфир" спрямо останалите мюсюлмани. и честно казано, не ме интересува, че има "останали мюсюлмани, които не подкрепят тероризма". интересува ни защо тези, които го подкрепят, го подкрепят. е, както признава и самият автор, делегитимирането на ИД вътре в суннитския ислям - я, колко интересно, ИД се оказва *вътре* в суннитския ислям! - е задача, трудно устоима със средствата на фикха. най-малкото защото от страна на ал-Багдади фикхът е също толкова добре, и смея да твърдя, до голяма степен легитимно употребен. сиреч, противно на думите на такива като Камерън и Обама, твърдящи, че ИД "нямали общо с религията", ал-Багдадийското образувание си лъха на ислямска нормативност. за жалост.

  • 7
    popocatepetl avatar :-|
    rotos

    """Но в днешната активност на арабските династии от Залива ясно личи стремежът да бъдат водещи по отношение съхраняването и популяризирането на общоарабското цивилизационно наследство, както и да заемат водеща роля при формирането на съвременните политики за културно развитие."""

    Неколко понятия ми звучат като фантастика:
    " общоарабското цивилизационно наследство";
    " арабско участие във формирането на съвременното културно развитие".

    За каква "цивилизация" и "култура" може да се говори сериозно при тия варвари, които убиват жените си с камъни, защото ходели без бурка? И не само това...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK