Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
7 12 ное 2014, 15:53, 11165 прочитания

В арабските страни няма влиятелни елити, които да са алтернатива и на диктаторите, и на ислямистите

Бъдещето ще зависи от фактори като успеха на моделите в Турция и Тунис и изхода от вътрешномюсюлманската борба за интерпретацията на исляма, казва арабистът Симеон Евстатиев в третата част на поредицата на "Капитал"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg



Профил:

Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист ислямовед, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ "Св. Климент Охридски", където е ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърска програма "Общество и култура на арабския свят". През последната година (2013–2014 г.) е работил в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии в областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието. Автор и съставител на няколко книги, сред които и монографията "Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото" (изд. "Изток-Запад", 2012).
Интервюто е част от серия разговори с арабиста и специалист по исляма доц. д-р Симеон Евстатиев за явлението "Ислямска държава в Ирак и Леванта", кризата в арабския свят и къде стои България в контекста на глобалната заплаха ИДИЛ. Можете да проследите поредицата онлайн на www.capital.bg.

Свидетели ли сме според вас на колапса на арабската цивилизация? С изключение на архаичните монархии и емирства в Залива и може би Тунис, в останалата част на арабския свят цари хаос.


Сред руините на Близкия изток, опустошителните действия на диктаторските режими и излезлите на преден план крайни ислямистки движения, мнозина наистина виждат знак за края на арабската цивилизация във вида, в който я познавахме досега. Картината е апокалиптична и по парадоксален начин сякаш единодейства с есхатологично ориентираната пропаганда на ИДИЛ, която привлича своите последователи и чрез внушения, подготвящи ги за наближаващия Съден ден. Днес основната част от Близкия изток, тази някогашна люлка на човешката цивилизация, е център на разрухата – непроходимо тресавище, в което всеки дръзнал да потърси изход може да затъне. Мълниеносно вземат връх чудовищното насилие и всекидневните погроми над цели групи от населението – голяма част от обикновените мюсюлмани сунити, християните, шиитите, язидите. Разрушават се цели градове и се заличават грижливо съхранявани през столетията културни паметници и храмове.

Уви, не става дума само за апокалиптичната пропаганда на ИДИЛ, фокусирана около топоса Дабик (избран неслучайно за име и на "официоза", публикуван от формированието на ал-Багдади) въз основа на един хадис, превеждан и преди това от водачи на тази групировка, както и от Айман аз-Зауахири, лидера на Ал-Каида. Става дума за пророческо предание, предупреждаващо, че според ислямския апокалипсис т.нар. малахим – еквивалент на Армагедон в християнската доктрина – ще се случи именно в разположеното нагоре от Алепо малко селище Дабик в Северна Сирия, близо до границата с Турция. Според този хадис, поместен в "Достоверния сборник" на Муслим (поч. 875) се вярва, че решителните битки между мюсюлманите и неверниците, воюващи срещу тях "под 80 знамена", ще се разиграят именно в този район преди накрая мюсюлманите да победят. Така Абу Бакр ал-Багдади обявява по един различен от Фукуяма начин наближаващия "край на историята" – реторика, която е фактор за силна мотивация на новите привърженици и бойци от различни страни, присъединяващи се към джихада. В предсказанието се казва, че именно край Дабик "армията на Медина", сиреч ислямските войски, трябва да победят римляните (или ромеите доколкото тук става дума и за Константинопол). Днешните "римляни" са американците и всички техни съюзници, особено евреите, турците, управляващи Константинопол като "неверници", и много други групи и народи като кюрдите. Няма значение колко автентични и достоверни са изворите на тази романтизирана апокалиптика. По-важното е, че тя има успех, защото се разпространява всекидневно от привържениците на ИДИЛ по цял свят, вълнувайки умовете и сърцата им посредством интернет, включително чрез видеа и хиляди туитове.

Отдавна влиятелни историци като Бърнард Луис говорят за "кризата на исляма", имайки предвид колапса на мюсюлманския свят, през Новото време значително изостанал от Запада, вследствие на което възникват и излизат на преден план движения, поставящи си за цел възраждането на ислямското му величие от миналото. Напоследък някои арабски интелектуалци като Хишам Мелхем на свой ред обявиха края на арабската цивилизация. Крахът на модерните идеологии и политически движения в арабския свят през последното столетие трудно се поддава на обяснение през призмата на някаква единна логика и обща интерпретативна парадигма. Не успя да се наложи трайно нито арабският национализъм в неговите версии на баасистки или насъристки панарабизъм, нито местният национализъм, извеждащ идентичността на отделните арабски народи, като митологизира далечното минало чрез техните древноегипетски, финикийски или вавилонски корени.



Макар различни, двете доскоро най-влиятелни в политическо отношение арабски държави – Египет и Ирак – също имат неясно бъдеще. Въпреки ентусиазма от "Тахрир" и надеждите на Арабската пролет, довели до свалянето на авторитарния режим на Хосни Мубарак, Египет се маргинализира като лидер на арабския свят, а в миналото той винаги е бил или империя, или фактическа миниимперия (като по времето на Мухаммад Али през ХІХ в., когато само номинално е бил част от Османската империя). Ливан е контролиран от проиранската Хизбуллах, Либия преживява разпад на държавността подобно на Ирак. Със своите възгледи и действия Абу Бакр ал-Багдади дирижира реквиема за Арабската пролет – като цяло тя не само не донесе нищо добро на арабските народи, но и значително влоши положението на много от тях. След кратък "демократичен" екскурс (доколкото бяха проведени свободни избори, довели "Мюсюлмански братя" на власт) Египет бързо се завърна към авторитаризма в лицето на пенсионирания генерал ас-Сиси от силите на Мубарак. Единственият засега задържал се на власт, силен в миналото, светски авторитарен режим е този на Башар ал-Асад в Сирия – друга ключова арабска държава. Този режим обаче е не само напълно компрометиран в очите на местното население, но и сред международната общност, като може да разчита все още само на поддръжката на страни като Русия или Иран. Турция, която тепърва ще играе все по-важна роля и в решаването на конфликта с "Ислямска държава", категорично се стреми пък към свалянето на баасисткия режим в Дамаск.

Днес едва ли някой може да предвиди какво точно ще донесе дори близкото бъдеще. В арабските страни няма подготвени либералнодемократични елити с широко обществено влияние, които да бъдат сериозна алтернатива както на авторитарните режими, така и на надигащите се ислямистки сили. Към тази политическа картина, щом говорим за арабската цивилизация, трябва да се добавят и неясните перспективи пред хората на изкуството и културата– било поради все по-изразената салафизация на публичните норми и морал, било поради липсата на достатъчно свобода за художествено изразяване при управлението на авторитарни режими. Секуларистките и ислямистките виждания относно културния живот в арабския свят предпоставят съперничество за привличането на привърженици. Защото изкуството и културата са витални механизми за конструиране на идентичността на индивиди и групи или най-малкото на представи и идеали за тази идентичност.

Водещите при формирането на културните тенденции, динамиката на художествените процеси, развитието на изкуствата и медиите през ХХ в. арабски държави като Египет, Сирия, Ливан или Ирак от няколко години насам се изместват от богатите заливни монархии. Последните са ангажирани в амбициозната кампания да превърнат държавите си в регионални арабски центрове на изкуството и културата, като провеждат биеналета и поощряват мащабни международни проекти от рода на Арт Дубай за културен обмен на високо равнище. Световноизвестни музеи като Лувъра и Гугенхайм планират да открият там свои клонове. Съвременното изкуство обаче често е неудобно и провокативно, а в подобна среда дори самите творци прибягват до автоцензура. В този смисъл изкуството сякаш не е най-удачният инструмент за подобряване на имиджа или за развиване на луксозен туризъм. Но в днешната активност на арабските династии от Залива ясно личи стремежът да бъдат водещи по отношение съхраняването и популяризирането на общоарабското цивилизационно наследство, както и да заемат водеща роля при формирането на съвременните политики за културно развитие.

Изглежда също, че ще продължи една тенденция, с която вече сме свикнали – голяма част от свободомислещите арабски интелектуалци, подобно впрочем на много творци от други части на мюсюлманския свят, намират убежище и възможности за развитие в Западна Европа или Северна Америка. Разочарованият арабски интелектуален елит все повече се оттегля от комплексните и разделителни локални борби в една абстрактна виртуална международна общност (включително чрез емигриране в чужбина) и поради днешната липса на държавна финансова помощ за културна дейност. Благодарение на тези интелектуалци обаче, и най-вече на онези от тях, които все пак ще останат в своите родини, арабската култура ще продължи да се развива – въпреки повсеместната общественополитическа криза. В своето минало арабо-мюсюлманската цивилизация познава и такива периоди, например през Късното средновековие, когато в условията на предвещаващи крах политически кризи се наблюдава разцвет на науките и културата. Съвременните условия, разбира се, са по-различни, но аз все пак има надежда, че изход ще се намери, независимо колко време ще отнеме това. Арабската цивилизация няма да изчезне, но сме свидетели на трудно предвидими преобразувания, от които зависи какъв ще е нейният облик в бъдещето.

"Конфликтите и контрастите между ислямската и западната политическа мисъл се дължат на различното философско, методологично и теоретично минало вместо само на институционални и исторически различия." Това е цитат от докторската дисертация на бившия външен министър и настоящ премиер на Турция Ахмет Давутоглу. Мислима ли е демокрация от западен тип в ислямските общества? Или надеждите на Арабската пролет бяха изначално обречени?

С това свое съждение Давутоглу всъщност обръща внимание върху често пренебрегваното значение на културния фактор в политиката и аз в общи линии съм склонен да се съглася с него. В нормативния ислям и класическата мюсюлманска политическа теория няма и никога не е имало нужда от разграничение между "Божието" и "кесаревото", заложено в християнството още чрез Евангелието. По-късно, с Реформацията и Просвещението в западния християнски свят секуларизмът стъпва именно върху тези евангелски постановки. Те, разбира се, невинаги са били спазвани по такъв начин – достатъчно е да си припомним историята на средновековния католицизъм. И все пак, дори и тогава, в Европа винаги е имало два ясно разграничими типа власт: "светска", обикновено базирана върху обединяването на някакви етнически идентичности, и духовна, която има универсален християнски характер. Макар Свещената Римска империя на Запад да е определяна като феодално-теократична, а нейният владетел да е претендирал за върховната власт в християнския свят, той винаги е зависел от папата, а двамата винаги са имали ясно обособени сфери на власт и авторитет.

Ранното християнство не възниква като свързано с политиката или с изграждането на някаква имперска власт, то е по-скоро тяхна противоположност, дистанцирано е от тях. Ислямът, напротив, се заражда исторически в борба за държавата, а изграждането на универсалната ислямска общност (умма) протича паралелно със строителството на ислямската държава, чрез Халифата бързо превърнала се в империя. Ето защо и при исляма борбата между доброто и злото от самото начало придобива политически, а и военни измерения. Противниците на смятащия се за легитимен ръководител на ислямската държава понякога биват определяни съответно като "врагове на Бога". В този смисъл християнството и ислямът залягат в основата на две сравними по редица признаци, но и дълбоко различни културни парадигми – две "сестрински", но все пак отделни исторически цивилизации. Заедно с други ключови фактори от социалното, икономическото и политическото развитие, тези културни основания също трябва да се имат предвид и в анализите на съвременната ситуация.

Това, разбира се, не означава, че всички мюсюлмански народи имат някаква еднаква културна или религиозна "същност" – есенция, която ги прави изцяло неспособни да живеят в условията на политически плурализъм или разделение на властите. Въпреки заложеното в нормативните религиозни извори на исляма единство между религиозното и политическото начало, още в условията сложно и диференцирано имперско общество в класическата епоха през Средновековието, се въвежда де факто разделение между прерогативите на политическите владетели и религиозните лица – улемите като пазители и тълкуватели на шариата. Това фактическо разделяне на функциите е ясно изразено в историята на големите ислямски империи от Абасидската до Османската, а проблемът с неговото периодично оспорване от движения за възраждане на исляма в миналото и настоящето произтича от това, че то не намира израз в някаква общовалидна религиознолегитимна обосновка с нормативна стойност. Поради това и лесно може да бъде критикувано от фундаменталистите като "отклонение" от "истинския ислям" или греховно "нововъведение", изопачаващо идеята, че само Бог чрез своето низпослано в Корана Слово е върховен сюзерен на ислямската държава, а чрез Закона (шариат) – и източник на законодателството. Затова и отличителна характеристика на нормативния ислям е схващането, че законодателството в уммата приключва със смъртта на пророка Мухаммад през 632 г. Оттук насетне мюсюлманите в различни контексти трябва да прилагат универсалновалидния шариат, като на теория могат само да го тълкуват, но не и да го променят, адаптирайки законодателството към новите реалности. Това създава и постоянно напрежение между норма и факт, при което божествено установените чрез Откровението закони често встъпват в противоречие с историческата практика.

Много от надеждите на Арабската пролет наистина рухнаха, но за това имаше и конкретни причини. След десетилетия на светски политически авторитаризъм, западният начин на обществено устройство, погрешно припознаван с този тип режими поради налагания от тях секуларизъм и насилствените методи на управление, беше дискредитиран в очите на голяма част от близкоизточното население. Модерният период доведе арабите до задънена улица. Диктатори, корупция и непотизъм в политиката, ниски образователни стандарти, безработица, интелектуална парализа, неравностойно разпределение на благата – всичко това бе обвързано с идеята за "неавтентичния западен проект". Това "обвинение" към "Запада" бе добавено към комплексите и травмите от колониалната епоха и парадоксално, тъкмо след деколонизацията, извършена от самите западни държави, прерасна в силно изразено антизападничество – оксидентализъм. Негова най-характерна проява в наши дни е ширещият се в арабския свят антиамериканизъм, подсилван от фактори като неизменната геополитическа подкрепа на САЩ за Израел. Поради този комплекс от причини вътрешният протест срещу светските авторитарни режими се консолидира основно около ислямистки движения, групировки и партии. Те се основават върху идеята, че не някакви "внесени отвън", секуларни политически идеологии и системи, а "ислямът е решението" (ал-ислам хуа ал-халл) – чрез своите визии за социално равенство, справедливост и собствен, исторически доказал се път за постигане на просперитет. Затова беше логично, че вследствие на Арабската пролет, в началото инициирана от либерално настроени кръгове и младежи със светска ориентация, авторитарните управници ще бъдат заменени именно от ислямистки партии.

И все пак, ако опитът на страни като Египет, Сирия или Либия засега е сред най-горчивите плодове на Арабската пролет, а всекидневните зловещи новини около ИДИЛ продължават да преобладават, в арабския свят днес се случва и нещо обнадеждаващо. Тези дни на изборите в Тунис основната светска партия Нидаа Тунис има повече гласове от ислямистката Ан-Нахда (Еннахда). Ентусиазирани тунизийци обсипаха градските улици с въодушевени лозунги под формата на графити от типа "Тунис побеждава! Първата демократична страна в арабското отечество!". Наистина, Тунис е малка страна с дълготрайно и силно френско влияние. Но все пак Тунис си остава и мюсюлманска страна, в която има важни центрове на ислямската религиозност като Аз-Зайтуна. Още след завръщането си от изгнание лидерът на "Ан-Нахда" Рашид Гануши бе заявил, че ще следва турския модел на Ердоган за присъствие на исляма в политиката. Затова и ислямизмът на Гануши може да бъде поставен в кавички, ако го съпоставим с фанатизма и екстремизма на същинския ислямизъм като идеология на ИДИЛ. Днес, изглежда, Тунис има заслуженото право да мечтае не просто да следва модела на Турция, а сам да се превърне в модел за останалите арабски държави. Да не забравяме, че от него тръгна и Арабската пролет, "зазимена" засега в другите краища на арабския свят. Опитът на Тунис не бива да се пренебрегва.

Няма да е лесно. И само бъдещето ще покаже дали Тунис ще залегне в основата на модел и за други арабски страни или ще остане едно изключение, потвърждаващо тезата на мнозина, че демокрация от западен тип е по принцип невъзможна в арабските страни поради фундаменталните и непреодолими културни различия между мюсюлманския свят и Запада. В самия Тунис днес не всичко е еднозначно. Добрата новина за положителното развитие на политическия плурализъм в страната се съчетава и с противоречиви факти като този, че най-големият брой джихадистки бойци, присъединили се към ИДИЛ от региона, идват именно от Тунис, където може би нямат достатъчно поле за изява.

Всички тези събития и тенденции показват, че предстои жестока и решителна вътрешна битка не само за политическото устройство, но и за по-нататъшното място на арабските страни в системата на регионалните и международните отношения, а и в историята като цяло. Окуражителният пример с днешен Тунис, на който се възлагат все повече надежди, подтикна някои изследователи към може би малко прибързани оценки. Особено сред критиците на Реджеп Тайип Ердоган веднага се чуха и мнения, че вече не Турция, а Тунис се очертава като модел за подражание в арабския и целия мюсюлмански свят. Факт е, че и в двете страни обаче политическият процес се развива по оста секуларни партии (обикновено с лява или либерална ориентация) – религиозноориентирани консерватори. Въпреки всички свои вътрешни проблеми и външнополитически колебания единствената мюсюлманска страна, успешно приложила секуларен модел на управление от демократичен тип, засега остава и първата държава с преобладаващо ислямско население, основана върху принципите на секуларизма – Турция.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

САЩ изтеглят самолетоносача си от Близкия изток заради пандемията 1 САЩ изтеглят самолетоносача си от Близкия изток заради пандемията

USS Harry Truman вероятно ще замени поразения от коронавирус USS Theodore Roosevelt в Тихия океан

5 апр 2020, 1317 прочитания

Могат ли тестовете за антитела да рестартират икономиките и живота 2 Могат ли тестовете за антитела да рестартират икономиките и живота

Германия и други страни се надяват скоро да върнат на работа хората с имунитет към Covid-19 с помощта на бързите тестове. За сега обаче е проблем е да се намерят достатъчно надеждни тестове

5 апр 2020, 1441 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Свят" Затваряне
Фармацевти тестват нови граници в борбата с чернодробните болести

Продажбите на потенциални лекарства могат да достигнат над 30 млрд. долара годишно

Още от Капитал
Пат в туризма

Хиляди туроператори трябва да върнат на клиенти си суми за провалени почивки, които обаче са предплатени към партньори

Къде изчезна златото

Затварянето на ключови рафинерии и липсата на транспорт почти блокират пазара на физическия благороден метал

Коронабюджет 1.0: Оптимистичната версия

Правителството поиска спешна ревизия на бюджет 2020, която да му даде по-голяма гъвкавост за маневри

Глобалната рецесия изглежда неизбежна

Коронавирусът инфектира както търсенето, така и предлагането по света

Всички в кухнята

Как да пазаруваме, какво да готвим и откъде да черпим кулинарно вдъхновение

20 въпроса: Енчо Керязов

През март "Колибри" издаде първата му биография – "Обичай смело"

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10