Ричард Гирагосян: България има потенциал да бъде регионален лидер на Балканите

Директорът на Центъра за регионални изследвания в Ереван пред "Капитал"

   ©  НАДЕЖДА ЧИПЕВА
   ©  НАДЕЖДА ЧИПЕВА

"Източното партньорство" на ЕС така и не успява да бъде презаредено. Докато то буксува, успява ли Русия да предложи алтернатива на страните от региона (Украйна, Грузия, Молдова, Армения, Азербайджан, Беларус)?

Не. Така наречената руска алтернатива се базира на натиск и принуда, не на привличане. Това, което виждаме сега, е много закъсняла руска реакция на ангажирането на Запада в региона. Стратегическата амбиция на ЕС беше да стабилизира периферията си, да помогне за повече демокрация и сигурност в страните, с които граничи. В продължение на много години Русия не приемаше това като заплаха. Разширяването на НАТО беше това, което Москва смяташе в много по-голяма степен за пряка опасност. Но през 2013 г. видяхме стратегически обрат в политиката на Москва, която решително се противопостави на ангажимента на ЕС в региона чрез опити за консолидиране и циментиране на руския контрол върху "близката чужбина". Това доведе до конфронтацията със Запада.

Преди това дълго време Русия подценяваше ЕС и не виждаше "Източното партньорство" като наистина жизнеспособна алтернатива, защото, изглежда, мислеше, че страни като Грузия, Украйна и Молдова никога няма да бъдат способни да изпълнят европейските очаквания в споразуменията за асоцииране. И до много късно не гледаха на ЕС като на сериозен противник. Сега вече Москва смята, че ЕС се меси в собствената й сфера на влияние. Амбициите на Москва отиват отвъд "близката чужбина", тя гледа на източните граници на ЕС и на страни като България, Румъния, Полша като на бойно поле и се опитва да ги дестабилизира и отслаби. Сега Москва е и много по-фокусирана върху Балканите и върху страни като Литва, Латвия и Естония, които вече не са част от постсъветското пространство, но тя все още негодува, че са успели да избягат в ЕС и НАТО. Виждаме връщане в Кремъл към мислене в стил Варшавски пакт и агресивна позиция.

Какви са инструментите, които използва Русия?

Най-традиционният инструмент на Москва за упражняване на натиск и за влияние върху икономиката и политиката на други държави е енергетиката. Но виждаме и завръщане към твърдата сила - в Грузия през 2008 г., както и в Крим и Украйна Москва не се поколеба да използва военни средства за постигане на целите си. И третият елемент е т.нар. мека сила, която е по-скоро базирана върху атакуване на европейските идеали, като се твърди например, че за страни като Грузия и Украйна те ще означават гей бракове или опасен хаос, идващ от прекомерната свобода. Това е изопачаване на европейските ценности. А основните руски ценности днес, изглежда, са корупция, авторитарно управление, силен консерватизъм.

В дългосрочен план няма истинска конкуренция и битка, никой не иска да влиза в Евразийския съюз, стремежът е към отношения с ЕС. И това е базирано както на идеали, така и на икономика. В дългосрочен план руската позиция е много слаба и много временна. Моделът на натиск и принуда е ограничен по отношение на ефективността. Но ЕС сега е слаб и разделен и трябва да укрепне вътрешно, преди да може напълно да се пребори с руската агресия. 

Губи ли ЕС своята притегателна сила заради вътрешните си кризи като тези с Гърция и с бежанците? И това усеща ли се в отношенията със страните от "Източното партньорство"?

Не бих казал, защото, колкото и стресиращи и дестабилизиращи да са тези вътрешни кризи, просто няма друг модел, няма алтернатива на европейския начин. Дори да са принудени да отстъпват пред Русия, преобладаващата част от управляващите и обществата в тези държави предпочитат потенциала на европейското обещание.

За много от тези постсъветски държави като Армения, Украйна и Грузия това е битка за независимост и суверенен избор. За мнозина в тези страни усещането е, че са поставени под натиск и лишени от глас. Не става въпрос за това дали си проруски или антируски настроен. В Украйна видяхме граждани, които искат думата по определяне на собственото си бъдеще. Дали това ще бъде Русия, Евразийският съюз или ЕС, има второстепенно значение. Основното е, че гражданите искат да решават пътя на страната си. Има и хора в България, Румъния и останалите нови членки, които се чувстват донякъде недооценени в ЕС и считани за даденост. От другата страна в някои страни от ЕС чуваме изказвания, че не е трябвало да се приемат България и Румъния. Това е погрешно и опасно.

Казвате, че в дългосрочен план Русия е в по-слаба позиция и няма атрактивен модел. Но в близко бъдеще способен ли е ЕС да намери правилния начин да отговори на Русия?

Не е ясно дали скоро ще намери достатъчно ефективна стратегия. Но не виня само ЕС, защото това е проблем на Запада. Проблем е също и на САЩ, които залагаха твърде много на т.нар. презареждане на отношенията с Русия. Дълго време във Вашингтон цареше заблуда, че предишният руски президент Дмитрий Медведев е атрактивен партньор и алтернатива на Владимир Путин. Сега вече е ясно, че той е просто негова сянка. Ключовият въпрос е дали Русия е такава, каквато е сега заради Путин, или Путин е резултат на реалността в днешна Русия. И изглежда, че Русия е произвела и овластила Путин. Което означава, че независимо дали той ще остане, или ще си тръгне, това няма да промени Русия. Следователно ЕС и САЩ трябва да имат нова стратегия за ангажиране на Русия, но също и за сдържането й.

Какво може и иска да предложи ЕС на страни като Грузия и Украйна? И готов ли е да се ангажира истински в региона? 

Ангажимент има, но перспективата за членство в ЕС е много по-малка, отколкото беше някога. И всъщност членството не е задължително да е най-силният стимул за тези държави. За тях споразуменията за асоцииране с ЕС са не само път за влизане в него, но и политическо прикритие за правене на трудни реформи. Те могат да обвиняват ЕС, вместо да поемат сами критиките и отговорността. За политическите елити, които в повечето от тези държави имат малка легитимност и слаба обществена подкрепа, е полезно да имат изкупителна жертва. И ако резултатът са дълбоки реформи, това е чудесно. Така в известен смисъл споразуменията за асоцииране са по-важни по отношение на изпълнението, отколкото на резултатите.

Важи ли същият принцип и за страните от Западните Балкани? До каква степен ЕС може да стимулира промяна там и да даде на страните перспектива?

Западните Балкани са различни от страните от "Източното партньорство". Там има общ модел, базиран на вътрешна взаимна зависимост и на общи неща. При "Източното партньорство" всяка от страните е много различна от другите и няма обща визия. На Балканите, дали става въпрос за Сърбия, Босна, Черна гора, Косово или Албания, те имат в много по-голяма степен споделено бъдеще и стратегическа ориентация. И за страна като България има потенциал да бъде регионален лидер. Досега тя не успява да изпълнява тази роля и да превърне потенциала в реалност. Но има надежда, че ще успее, а също и Румъния. Положителен пример може да бъде Полша, която е регионален лидер по отношение на "Източното партньорство". Ако Полша прави това, защо да не може и България? Причината София все още да има твърде много потенциал и твърде малко от него да е претворен в реалност е липсата на стратегическа визия у българските политици. Те, изглежда, отказват дори да се стремят към подобна регионална роля. И това е една от причините Турция например да има много по-голямо влияние на Балканите, отколкото вероятно би трябвало. 

Профил

Ричард Гирагосян е основател и директор на Центъра за регионални изследвания в Ереван. Също така е преподавател в Центъра за европейски изследвания към Университета в Ереван и анализатор към Oxford Analytica. Има публикации за Center for Strategic and International Studies във Вашингто, Bertelsmann Foundation, International Security Network (ISN), Jane’s Defence Weekly, China and Eurasia Forum Quarterly, Jane’s Intelligence Digest, "Turkish Daily News," Turkish Policy Quarterly, Harvard International Review. През 2002-2006 г. Гирагосян е гост преподавател в американското военно училище John F. Kennedy Special Warfare Center and School във Форт Браг. Преди това е работил девет години в Съвместната икономическа комисия към американския Конгрес като професионален служител, покриващ Китай и СССР.