В Близкия изток са концентрирани множество стратегически интереси. Към това се добавя и битката между регионалните колоси Саудитска Арабия и Иран. Така в държави като Йемен, Сирия и Ирак целият свят се бие за нещо, но с различна кауза.

Казвате, че Тунис е в труден етап от преход, за който няма гаранция как ще приключи. Какво е нужно, за да се развие в добра посока?

В Тунис има както вътрешни проблеми, така и външни рискове. Най-голямата опасност, идваща отвън, е фактът, че страната има почти 400 км обща граница с Либия. А Либия е в тотален хаос и се превръща в една от базите на "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ). Което обяснява защо ситуацията в Тунис e толкова крехка. Съществуват и множество вътрешни проблеми. Както знаете, тунизийската революция бе много кратка, от 17 декември 2010 г. до 14 януари 2011 г., когато Бен Али беше принуден да слезе от власт. В началото тази революция беше социален бунт заради високата безработица и нарастващото неравенство. По-късно към това социално въстание се прибавиха и политически искания за демокрация.

Арабската пролет доказа за пореден път, че след всяка промяна на политическото статукво има период на несигурност и липса на стабилност. Тунис днес е в такъв етап на силна нестабилност, особено икономическа. И това не позволява да се решат социалните проблеми. Не помага и фактът, че новата управленска класа в Тунис няма политическо мислене, гледа в краткосрочен план. Да не забравяме и съществуването на движението на политически ислям, което е доста силен. макар че политическата партия, която го представлява в Тунис, "Ан Нахда", все още се вписва в новосъздадената демокрация и се съобразява с нейните правила.

Всичко това показва, че демократичният преход в Тунис се случва бавно и трудно, в контекст, изпълнен с много опасности. И макар да има много спечелени неща от гледна точка на демокрацията, трябва да изчакаме да видим дали тя ще успее да се задържи за постоянно.

Какво показаха арабските революции за ролята на политическия ислям?

Факт е, че в него съществуват крила, които имат войнствена визия за политиката - например организации като "Ал Каида" и ИДИЛ. Те са крайни и опасни, но дори ако вземем само политическите партии, които считат себе си за ислямистки, техният политически проект всъщност е да ислямизират отново държавите. В страна като Тунис, която до революцията беше изключително светска, в момента ислямистката партия се опитва да върне на исляма ролята в обществото, която е заемал преди много време. Но днес в Тунис има жизнено гражданско общество. Има и истински дебат за това какъв тип общество и държава искат да изградят мъжете, а също и жените в Тунис.

Това, което най-много липсва, дори в Тунис е ефективно управление. Какво пречи то да бъде изградено в страните, които преживяха революции преди пет години?

Нека не забравяме, че има и външна намеса в някои държави, което е основна причина за настоящата ситуация. Най-трагичният пример е Сирия. В Близкия изток сме свидетели на тотален разпад на постколониалната конструкция. Границите там бяха начертани от Франция и Великобритания през Първата световна война. Днес балонът се спуква и Близкият изток се къса по шевовете. По-интересният въпрос е докъде ще продължи този разпад, за да може след това да започне изграждането наново.

Ще приключа с един анекдот. Когато Берлинската стена е съборена през 1989 г. и Югославия започва да се разпада, един британски дипломат каза: "Най-накрая спечелихме Втората световна война. Остава ни да разрешим проблемите от Първата световна война."

Интервюто взе Светломира Гюрова