Внезапното оттегляне от публичност бе интерпретирано като опит на Борис да си спести медийни разпити относно токсичната кампания за излизане от ЕС, чиито основни аргументи започнаха да издишат часове след обявяването на резултата. Но повече от всичко това бе бягство от разговор за бъдещето на страната и предстоящите преговори с ЕС. За да не потъне в пълно мълчание, но да има едноличен контрол над излъченото послание, в понеделник той прибегна до традиционната си и скандално добре платена колонка във в. Telegraph, този път забележително озаглавена "Част от Европа сме и винаги ще бъдем". Оттам Борис опита да "лее куршум" на изнервеното от първоначалните борсови сътресения гражданство, публикувайки притоплени уверения, че Великобритания ще спре да плаща на ЕС, ще ограничи миграцията и ще получи обратно своята лелеяна независимост, но за сметка на това няма да се раздели с нито една от привилегиите на единния пазар: "Единственото, от което се отърваваме, е извънредно непрозрачната система на европейско законодателство."

Това, че човек като Борис Джонсън, най-сериозно обещаващ "безплатен обяд" на евроскептичния си електорат, докато според всички очаквания червеното килимче към "Даунинг стрийт" автоматично се разстила под краката му, ужасяваше много хора. Известният готвач Джейми Оливър в силно нецензурен пост по социалните медии обобщи настроенията така: "Хора, ако Борис стане министър-предстедател, аз съм дотук. Махам се." Усещането, че Борис и премиерският пост са едва ли не обречени един на друг, тегнеше неумолимо над кралството.

Само че следващият път, когато Борис Джонсън застана пред камерите, ще бъде запомнен като най-стъписващия миг в една кариера, изградена около таланта да шокираш. Вместо да оповести най-бездиханно очакваната кандидатура за министър-предстедател в новата история на Великобритания, Борис обяви оттеглянето си още преди надпреварата да е започнала.

Отвличането на Европа

Въпреки гръмките си телевизионни призиви към избирателите да превърнат 23 юни 2016 г. в британския ден на независимостта, Борис Джонсън не е евроскептик. Всички в Уестминстър знаят това. В ранните дни на кампанията около референдума Камерън счете това за неотменим факт и публично го помоли като стар приятел да се присъедини към недостатъчно атрактивния хор за оставане. И двата лагера бяха наясно, че личната харизма на Борис има силата да наклони везните.

Но Борис Джонсън е, или поне бе, евро-утилитарист. Сиреч той винаги е разглеждал ЕС като гориво в локомотива на личната си амбиция, вид кариерно оръдие, което може да експлоатира без принципни съображения, защото целта винаги е само една – да култивира личната си легенда в британското общество.

Публичната кариера на Борис започва със стаж във в. Times, където не се задържа дълго. Уволнен е, когато става ясно, че в статия за археологическа находка е изфабрикувал цитат от учен, който случайно е и собственият му кръстник. Но презрителното отношение към фактите и наблюдаемата реалност се оказват не пречка, а специален талант, който скоро циментира популярността му като брюкселски кореспондент за всекидневника Telegraph между 1988 и 1994 г.

Неотклонно фокусиран върху собствения си имидж, Борис умишлено изгражда враждебна, евроскептична персона, каквито по това време са рядкост в Брюксел – Берлинската стена току-що е паднала, еуфорията и наративите за паневропейско, наднационално единение преживяват разцвет. Служителите на ЕС треперят пред грубия му стил, колегите му откровено го критикуват като непрофесионален репортер, който си измисля истории. Бивш колега от Times споделя типична за онези години случка – Борис нахлува със закъснение в залата за пресконференции и се провиква: "Та, казвайте какво става и защо е лошо за Великобритания!"

За Борис Джонсън стрелбата на месо по европейските институции не е лична кауза, а въпрос на брандиране. Злъчните карикатури на европейския политически процес продават колонките му в Telegraph, ориентиран към средните класи в малките вътрешни графства, които пазят имперския дух на владеещата морета Британия и не искат да се разделят с него заради прииждащата глобализация.

Днес, над 20 години след първия си залп от Белгия, за всеки час и половина фактоупорно злепоставяне на ЕС, Борис печели по 5000 лири стерлинги. Но има и още нещо. По собствените му думи, агресивната антиевропейска пропаганда от самото начало му дава усещането за контрол над властови ресурс, от който той искрено се интересува – британските тори: "Колкото повече Европа се обединяваше около споделена държавност, толкова повече напрежението се качваше в Консервативната партия. Така че, каквото и да напишех от Брюксел, беше сякаш мятам камъни по оранжерия – всеки камък предизвикваше страхотен трясък в Англия. Всяка моя дума от Брюксел имаше зашеметяващ ефект у дома, у торите, и това наистина ми даде странно усещане за власт."

Когато Борис най-накрая се обяви за отделяне на Острова от ЕС, това порази много от колегите му в парламента, които добре познават своенравието му: "Това е голяма грешка – няма как Борис от сърце да вярва в Brexit", заяви смаян от новината консерваторът сър Николас Соумс. Изумлението му е оправдано. След завръщането си на Острова, пет години като знаменит политически коментатор по вестници и телевизии и два мандата като консервативен парламентарен представител на малко градче край Оксфрод, Борис Джонсън изгрява на световната сцена като кмет на Лондон.

Между 2008 и 2016 г. той уверено влиза в ролята на защитник на Ситито в тежките години на рецесията, успешно неглижирайки движението Occupy. Финансовият сектор в Обединеното кралство е сред най-проевропейски настроените прослойки и Борис е пряк свидетел на предимствата на евроинтеграцията за развитието на метрополиса. Лондон през втория мандат на Джонсън преживява сити години, в които кметът може да оцени какво носи глобализацията и свободното придвижване на хора и капитали - той няма проблем с богатите чужденци, изкупуващи цели улици в престижни квартали, нито с имигрантите, които смазват тежката машина на мегаполиса и правят функционирането й възможно. Като домакин на Олимпийските игри през 2012 г. кметът отново е проводник на идеите за гостоприемна Великобритания и европейско обединение. Защото в този момент те работят за Борис.

Известен факт е, че през март тази година Борис предава на Telegraph две чернови, в едната от които се обявява за поддръжник, а в другата за противник на оставането на Великобритания в ЕС – за да може вестникът да реагира светкавично в момента, в който Борис най-сетне прецени кой лагер е в по-добра позиция да му осигури лесен прицел в "Даунинг стрийт".

Ето защо, когато Борис Джонсън в крайна сметка забегна в лагера за отделяне, кръгът около Камерън преживя това като нож в гърба на премиера. Но Борис бе наясно, че, подкрепяйки оставането в ЕС, би се обрекъл да остане славна част от свитата на залязваща политическа звезда. Вместо това той употреби нарастващото недоволство от слабостта на Камерън, за да развее своето знаме. Явно не предполагаше, че решението му да подкрепи Brexit ще бъде на свой ред употребено от друг стратег, който също отлично умее да употребява чуждата идентичност за свои цели.

Предателят загива от предателство

Майкъл Гоув, страстен eврофоб, бивш министър на образованието и настоящ министър на правосъдието в кабинета на Камерън, няма чара на Борис, но има сходно мислене – и безмилостен политически съюзник в лицето на съпругата си Сара Вайн. Сразяването на Борис от "грозното патенце" в консервативния елит в крайна сметка се оказа почти обидно лесно. Мейкъл Гоув бе основният съюзник на Борис, придаващ с подкрепата си нужния държавнически авторитет на премиерската му кандидатура. Той бе възрастният в отбора и без него поведението на Борис изглеждаше детинско и опасно изнервящо за европейските лидери. Необходим бе само един "изтекъл" стратегически имейл от госпожа Вайн, също колумнист с висок профил в популисткия десен вестник Daily Mail, за да проличи с колко тънки конци е съшита политическата амбиция на бившия брюкселски кореспондент. В имейла под формата на съвети към Гоув съпругата му деликатно спомена слабостите на Борис и му нанесе два съкрушителни удара: "неволно" оповести публично, че всъщност Майкъл Гоув има сериозни колебания в подкрепата си за Борис и че двама могъщи медийни богове на Острова – Рупърт Мърдок и Пол Дейкър (редакторът на Daily Mail) – също не биха го подкрепяли, ако не беше Гоув.

Така Борис Джонъсн се препъна в собственото си червено килимче – наричан с право английският Берлускони, неговата политическа легитимност се крепеше на неотлъчната медийна еуфория около личността му. Прокарвайки идеята, че той вече не е вестникарски любимец, лорд и лейди Макбет, както с умиление наричат Гоув и Вайн тези дни, убиха премиерските въжделения на Борис и обезкръвиха кампанията му в зародиш.

С дезертирането си към лагера на брекзитърите Борис Джонсън предаде Дейвид Камерън, трупайки политически активи на негов гръб и представяйки се като носител на заслужено възмездие за мекушавостта му пред Европа. Неговата собствена властова амбиция обаче падна жертва на същата стратегия – Гоув употреби недостижимата популярност на Борис, за да плени протестния вот, но в рамките на дни успя да го дискредитира като нестабилен лидер, който не би могъл да преведе страната през несигурните години, които предстоят.

Линтън Кросби, мениджър на неслучилата се премиерска кампания на Борис и стратег на много от ранните победи на Камерън, разказва, че смъртоносният удар дошъл съвсем неочаквано два часа преди Борис Джонсън да съобщи на нацията намерението си да я поведе. Майкъл Гоув звъни на Кросби, избягвайки личен разговор с бившия си съюзник, и му съобщава, че възнамерява да обяви своята кандидатура за министър-председател. За първи път Борис няма полезен ход и подигравката е за негова сметка.

Много от почитателите на Борис се утешават, че премиерският мандат след Brexit вероятно би бил безславен и мъчителен за който и да се наеме с него. Гуто Хари, комуникационен директор на бившия лондонския кмет, реагира на новината с въздишка: "Борис е разбит като политик. Да, ще оцелее, ще продължи да пише и да продава имиджа си на национално съкровище, но заиграването с Brexit гръмна в лицето му по зрелищен начин." В Twitter пък Джордж Итън, редактор на списание Spectator (където Борис си изгражда име на вътрешнополитически коментатор през 90-те), направо съчини нещо като политическа епитафия за рошавия мошеник: "Борис съсипа своята мечта да бъде лидер, преследвайки нечия чужда мечта – Brexit".

* Мария Спирова е журналист, криминолог и редактор в юридическо издателство