Днес страхът обединява Европа много повече, отколкото надеждата. Желанието за затваряне - много повече от отворените граници. Копнежът към миналото - много повече от очакването на бъдещето.
Политиката на страха има свои говорители в различните страни. Зад успеха им стои набъбващо социално разделение в Европа, което трупа напрежение и гняв у много хора и заслужава да получи политически отговори. Засега старите партии не успяват да се справят добре и популиститеq изглеждаq ще печелят нови територии. Това обаче ще промени още повече Европейския съюз и ще има отражение върху България.
Наричат ги забравените хора. Или заплашените мнозинства. В различните европейски страни те имат различни физиономии и страхове. Това, което ги обединява, е силното им недоволство срещу твърде многото промени в света около тях, върху които те нямат контрол.
Това са милионите гневни избиратели, които превърнаха популистите във фактор в европейската политика - не защото в тях виждат решения на проблемите си, а защото те изразяват най-добре техните емоции. Техният гняв е маркер на новото социално разделение в Европа, което The Economist определи като борба между "отворено" и "затворено" - между печелещите и губещите от свързаността на света. Тази пропаст расте от десетилетия, но стигна точката си на кипене под натиска на икономическата криза, бежанската вълна към Европа, бумът на технологиите и подемът на Китай. Първата им важна битка беше спечелена на референдума за излизане на Великобритания от ЕС. Но това, изглежда, е само началото.
Във Франция лидерката на водещата националистическа партия Марин льо Пен загрява за силен резултат на предстоящите президентски избори. Крайнодесният Норберт Хофер пък може да е следващият президент на Австрия. Дори в Германия, която доскоро изглеждаше имунизирана от популистки движения заради сянката на националсоциализма, расте заплахата от радикалната "Алтернатива за Германия". А отвъд океана кандидатът за президент на демократите Хилъри Клинтън е изправена пред тежка битка с клоунадата на Доналд Тръмп. Популистите с антиимигрантски дневен ред вече са сложили крак и в Холандия, Швеция, Дания, Финландия, а на изток националисти с твърда ръка вече управляват в Полша и Унгария.
Според прогнозите на водещи европейски и български политолози в редица страни традиционните партии ще бъдат принудени да влизат в управляващи коалиции с популистки движения или ще започнат да имитират тяхното поведение. Това ще означава завой към по-протекционистки политики, които ще ограничават правата на имигрантите и движението на хора. А вероятно и блокаж на различни общоевропейски политики. ЕС и Западът - такива, каквито ги познавахме доскоро, вече ще са други и това засяга България пряко.
Хората, които докарват популистите на власт, са новата сила, с която трябва да се съобразяваме. Те са гневни и изключени от вземането на решения за собственото си бъдеще. Искат по-прост и подреден свят. Изпитват носталгия по националната държава, която държи руля на собствената си икономика и пази границите си. Трудно им е да припознават успехите на ЕС като свои, дори когато живеят в градове и села, дотирани щедро от кохезионни фондове. В представите им той е по-скоро бюрократична машина, която регулира силата на прахосмукачките им, отколкото обща организация, която им носи благополучие. И имат различна визия за бъдещето от тази на омразните им политически и технократски елити - по-затворена, по-протекционистка, по-етническа чиста.
Но как се стигна дотук
Простият отговор е, че големи процеси като глобализацията, икономическата криза и демографските промени изведнъж се превърнаха от теми за академични конференции в "новата реалност". Докато политиците обсъждаха как "един ден" застаряваща Европа ще трябва да се справя в новия свят, този ден дойде. В турбуленциите на всички тези промени много хора в развитите икономики в Европа и САЩ загубиха усещането си за комфорт. Срутиха се твърде много греди, които крепяха познатото им обяснение за света, а с това си отиде и увереността им, че могат да планират и контролират живота си.
Големите партии в Европа, с корени в средата на миналия век, но с тежки кризи на лидерството и идентичността, с дълъг опит във властта и затова все по-инертни изведнъж се оказаха неспособни да отговорят на страховете на хората.
Според Саймън Анхолт, политически консултант на десетки правителства и бивш британски дипломат, Брекзит е бил ясна демонстрация как традиционната партийна политика вече няма значение. "Въпросът дали да сме в ЕС или не, няма общо с ляво и дясно. Затова политическите партии станаха безсмислени в дебата. Единствената, която успя, беше тази група за натиск UKIP, която осъзна, че има нов баланс на силите, който е "навътре и назад" срещу "напред и навън". Това е разделителната линия. Политическите партии просто не го знаят още". (Виж цялото интервю със Саймън Анхолт.)
"За разлика от популистите тези партии не правят разяснителни кампании, не обикалят различните региони, не подновяват членската си база, не търсят диалог със следващите поколения, често вече нямат истинска идеология и са изгубили профила си", изброява пропуските им австрийският политолог Райнхард Хайниш и директор на департамента по политически науки на Университета в Залцбург.
И независимо в какъв формат си поделят властта след избори, почти нищо не се променя в политиката им. В очите на гневните избиратели те са един ленив и самодоволен елит, който остава сляп за реалността и проблемите на хората по места.
Това се потвърждава и от изследване, поръчано от германското списание Spiegel. То показва, че 88% от германците, подкрепящи крайната партия "Алтернатива на Германия" (AfD), вярват, че политическите сили правят каквото си поискат и че тяхното мнение със сигурност няма значение. Този процент е доста по-нисък сред поддръжниците на други партии. Пред "Капитал" германският политолог д-р Флориан Хартлеб обясни, че към AfD клонят избиратели, които не са доволни от това как функционира демокрацията.
Подобна тенденция се прояви и покрай британския референдум за и против оставането на страната в ЕС. При едно от проучванията преди него 40% от хората, които смятаха да гласуват за излизане, твърдяха, че независимо как ще гласуват, правителството ще манипулира резултатите.
Резултатите от тези изследвания говорят не само за дълбокото недоверие към елитите, но и за бунт срещу определени недемократични практики на европейските правителства.
"Местните елити никога не са били по-щастливи да трансферират власт нагоре, там, където трябва да облекчават проблеми, свързани с глобализацията: например търговия, монетарна политика", дава пример политологът и зам.-ректор на Нов български университет д-р Кирил Аврамов. "Макроикономическите решения в държавите отдавна се взимат от независими централни банки, търговските споразумения се сключват от технократски тела, а въпросите, свързани с права и свободи, се решават от Конституционни съдилища. Все институции, които не подлежат на популярен контрол така, както си го представя разгневеният човек и той счита тази част на либералната демокрация за недемократична", обяснява Аврамов.
Неслучайно в част от европейските страни гневът срещу политиците започна като бумеранг след финансовата криза през 2010 г., когато банките бяха спасени, а обикновените хора платиха цената за краха на финансовата система и трябваше да понесат политиките на "затягане на коланите". Това доведе до възхода на радикални леви движения в Южна Европа като "Сириза" в Гърция и "Подемос" в Испания, които експлоатираха идеята за арогантния европейски елит, "купен" от мултинационалните финансови корпорации.
Според председателя на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена Иван Кръстев недоволството на хората до голяма степен е насочено и срещу мобилността на икономическите елити. "Днес инвеститорът губи само ако не е успял да избяга навреме. И тъй като хората няма къде да отидат, те все по-малко вярват на тези елити. Поради тази причина се появява усещане, че всъщност това е един свят, който работи за елитите", коментира той. (Виж пълното интервю с Иван Кръстев).
География на разделението: Номади срещу уседнали
Противопоставянето между мобилни и уседнали е другата голяма линия на социално напрежение в Европа. Ако преди петнадесет години масово глобализацията беше разглеждана като позитивна сила заради възможностите, които отвориха свободното движение на капитали, хора и идеи, сега отворените порти за мнозина са заплаха, през която могат да проникнат нежелани хора, опасни идеи и икономическа несигурност.
"Преди се мислеше, че през отворената граница мога свободно да премина, днес тя е граница, от която нахлуват хора, които искат да променят и завладеят моя свят", коментира Иван Кръстев. И добавя: "Или с други думи, ако довчера глобализацията беше възприемана като свят, населен с туристи, днес тя се мисли като свят, населен с имигранти."
Ключ към това защо се е сменил начинът, по който западноевропейците гледат на глобализацията дава скорошен доклад на McKinsey Global Institute, който изследва доходите на домакинствата в развитите икономики в периода 2005 - 2014 г. Той установява, че доходите на между 65% и 70% от домакинствата в развитите пазари падат или остават на същото ниво през последните десет години. За западния свят това е нещо невиждано след близо половин век на почти непрекъснат възход.
С технологизацията на света се смени и профилът на хората, необходими на развитите икономики, за да са конкурентни на международните пазари. Индустриалните работници, които някога са оформяли гръбнака на западните икономики, вече не са нужни с миграцията на фабриките към Източна Европа и Азия. Търсят се хора с добро образование и нови умения - мобилни, свързани, космополитни - които печелят от своите компетенции на международния пазар на труда. Това оставя цели общности без перспективи и без особена надежда. А такива общности са опасни.
Географски погледнато, това разделение е между мегаполисите (Париж, Лондон, Берлин, Барселона) и техните обитатели, които се чувстват комфортно навсякъде и са в час с новостите в социалния и икономическия живот, и жителите на малките градове и селските райони в Европа, които бързият влак на глобализацията е подминал, без да им даде шанс да се качат. От една страна са гъвкавите и адаптивни към новите икономически реалности хора, от друга са тези, които се изплашени от перспективата, че техните позиции дори няма да съществуват в постиндустриалния свят.
Повече ценности, отколкото икономика
Към това социално напрежение се наслагва и пристигането на друг тип номади - бежанците и мигрантите, подгонени от дестабилизацията на Близкия изток и Африка. Техният поход към сигурността събуди друг от спящите страхове на застаряваща Европа - че утре в нея ще живеят все по-малко европейци.
Тревожността, свързана с демографския заник на Стария континент, не е свързана толкова с конкуренцията за работни места и социални блага, колкото с идването на културно и религиозни други, които ще променят пейзажа, в който гневните хора са пораснали. Бунтът им е срещу самата идея за мултикултурно общество. Иван Кръстев цитира изследване на привържениците на крайно десните партии в Европа, проведено още през 2012 г., т.е. преди бежанската криза, което показва, че желанието за тотален контрол над миграцията, а не липсата на икономическа перспектива или социалното неравенство тласкат избирателите към крайно дясно. "По своя профил привържениците на крайната десница не са нито по-бедни, нито по-необразовани от средния европеец. Това, което ги отличава, е изключително високото недоверие към институциите и в частност към съдебната система", добава политологът. Според него в момента наблюдаваме възход на политиката на идентичност - хората гласуват не толкова за да изразят някакви идеологически предпочитания, а за да кажат кои са те - етнически, социално, сексуално.
Тази група не е задължително група от загубили. Тъкмо напротив, казва икономистът и директор на European Centre for International Political Economy (ECIPE) Фредрик Ериксон. "В държави като Германия и Великобритания популистите са вдясно и хранят едно по-старо поколение от гневни бели мъже. Те смятат, че обществото се е променило твърде много, твърде бързо. Скептични са към имиграцията и социалната модернизация. Обикновено имат доста силни активи и относително добри доходи - не са лишен от собственост пролетариат. Те също са печелили от глобализацията. Техният бунт следователно е много повече за ценности, отколкото икономика", категоричен е той.
Същите сантименти можем да видим в стотиците видеа, документиращи възгледите на поддръжниците на Доналд Тръмп в САЩ. В едно от тях възрастен бял мъж казва: "Чувствам, че той (Тръмп - бел. ред.) е последният шанс, който имаме, да запазим културата, в която съм израснал."
Австрийският политолог Райнхард Хайниш казва, че една от грешките на западните политици е, че досега за поставяли темата за имиграцията и социалната промяна, която тя носи, в списъка с теми табу, за които не се говори. "В Залцбург например немският вече не е майчин език за мнозинството от децата до 14 години в общинските училища. Правителствата и публичните политики не отговориха на това по никакъв начин", дава пример той.
Разломът млади-стари
Но демографското напрежение се превръща в политическо не само когато става дума за имигрантите. Фрагментацията в европейските общества върви и по линия на различните поколения. Младите хора са малцинство в новата демографска ситуация, а бъдещето им все по-често ще се решава от възрастните хора, които гласуват и определят резултатите от изборите.
Този разлом е особено видим в Южна Европа (Португалия, Испания, Италия, Гърция), казва политологът Кирил Аврамов, където една четвърт от младите хора са безработни и без перспектива. Те се чувстват предадени от поколението на бейби бумърите (родените през 50-те и 60-те на миналия век), които са се възползвали максимално от благосъстоянието и модела на социалната държава и им я предават в разпад.
"Днес много често младите са на улицата не за да защитават правото да имат живот, различен от този на родителите си, както по време на протестите от 1968 г., а за да настояват, че имат право да живеят като родителите си, да имат тяхното благополучие и осигуреност", прави паралел Иван Кръстев.
Какво като дойдат популистите
Има моменти в световната история, когато просто чашата прелива и една криза, която дълго време бумти под повърхността, бързо нахлува на сцената. Очевидно сме в такъв момент. Това изправя европейската политика пред няколко сценария - да видим популистите на власт в някои държави, да видим традиционните партии в колаборация и съвместно управление с популистите или да видим мейнстрийм партии, които подражават на популистите в опит да си върнат вниманието на избирателите.
"Популистите ще трябва да намерят коалиционен партньор, с който да влязат във властта, а мейнстрийм партиите вече нямат достатъчно проценти, за да държат популистите извън властта. Така че ще има някаква форма на компромис", прогнозира Райнхард Хайниш. "Тогава ще видим дали популистите ще станат по-мейнстрийм, дали ще бъдат опитомени или ще стане обратното - мейнстрийм партиите ще се радикализират. Вероятно ще видим по малко и от двете", допълва той.
Той дава пример с Австрия, която вече е преживяла коалиции на местно ниво между крайнодясната "Партия на свободата" и най-голямата консервативна партия. Случва се очакваното - ограничаване на правата на мигрантите и достъпа им до социалните системи. Отравяне на публичния дебат с масовото проникване на речта на омразата. Но според Хайниш езикът на тези партии е по-радикален от реалните им действия, когато са на власт. Анхолт мисли, че това е логично, защото в тяхната същност, те отразяват гласа на тълпата и страховете й, което ги прави популярни, но не предлагат решения.
А какво се случва с мейнстрийм партиите, когато поискат да приличат на популисти, можем да видим най-добре във Вишеградските страни, където управляващите завиха рязко в посока авторитаризъм и незачитане на основни конституционни норми. "Вижте Полша и Унгария - там основните политически партии приемат тактиката на тези, които им дишат във врата. Точно както във Великобритания се случи с UKIP и Консервативната партия, която пое хазартен риск (с референдума - бел.ред.), за да запази собствена почва", казва Кирил Аврамов.
Очакванията са, че ако правителствата в Западна Европа направят подобен завой като този в Източна, политиките към имигрантите и свободното движение на хора ще станат по-враждебни, но според Фредрик Ериксон на етапа не можем да очакваме сериозни отстъпления по отношение на търговията или икономиката.
Доказателство е политиката на новата министър-председателка на Великобритания Тереза Мей, която беше категорична, че Брекзит ще се случи и британците ще имат социален контрол, но в същото време иска Великобритания да остане страна, отворена за търговия. "Тя се опитва да поеме курс по средата между двете крайности. Ако това се окаже успешно, очаквам други държави да опитат същото", казва Райнхард Хайниш.
Противно на общото очакване, че популистите се провалят в управлението, това невинаги се потвърждава от действителността, смята Хайниш. Като пример той дава крайнодясната "Северна лига" в Италия, която беше във властта около десет години по времето на Берлускони и не загуби подкрепа в резултат от това.
Това, което може да изиграе лоша шега на популистите, е липсата на експертиза на ниво политики, тъй като в техните движения често няма квалифицирани хора. Според Хайниш обаче ключовото при тях е, че те се учат бързо и се адаптират лесно и по всяка вероятност ще се задържат дълго в европейската политика.
Лошият сценарий е тяхното присъствие в управлението на различни държави да предизвика блокаж на важни европейски политики или дори разпад на ЕС. Според Иван Кръстев най-важна характеристика на новите популистки партии в Европа е обещанието им най-важните решения да се вземат след всенароден референдум. В момента в 18 страни на ЕС има искания за 34 различни референдума, свързани само с ЕС. "Надигащата се вълна от референдуми е смъртна опасност за оцеляването на ЕС", казва Кръстев. "Защото в основата му е способността и готовността на правителствата да преговарят, да се договарят. А референдумите не могат да се договарят един с друг, защото те са окончателното решение, което са взели избирателите. ЕС не би могъл да оцелее като съюз на референдуми", категоричен е политологът.
Ако погледнем назад, ще видим, че това не е първата криза на европейската демокрация. Въпросът е дали и как този път ще излезем от нея.
Да отговарят на притесненията на хората, вместо да ги игнорират
"Какво трябва да правят политическите партии? Да се събудят и да бъдат ангажирани в привличането на все по-отъняващата прослойка от либерално мислещи хора, защото дисбалансът е очевиден. Популистките движения вероятно скоро ще се превърнат в предпочитаната форма за изразяване на мнение. Те повдигат теми, за които либералната демокрация казва: "Те са табу, няма да ги дискутираме."Кирил Аврамов, политолог, зам.-ректор на Нов български университет
"Партиите трябва да са навън, да събират подкрепа, да убеждават хората. Ако хората се страхуват, те няма да слушат рационална беседа за това колко е добър ЕС за тях. Предизвикателството пред едно правителство е да се справи с този страх и да се опита да говори с хората както на емоционално ниво, така и на интелектуално ниво. Но най-първото е да накара хората да се почувстват сигурни - да разбират какви са тревогите им и да намерят език, с който могат да общуват с тях."
Райнхард Хайниш, директор на департамента по политически науки в Университета в Залцбург, Австрия
Да се борят за собствените си идеи
"Традиционните партии трябва да се борят за собствените си идеи и последното нещо, което трябва да правят, е да се опитат дa станат скрити копия на популистките партии. Също така те трябва да се стремят към политики, които работят, както по отношение на повишаването на икономическите възможности за хората, така и по отношение на адресирането на реалните политически проблеми, които възникват от имиграцията."Фредрик Ериксон, директор на European Centre for International Political Economy (ECIPE)
Да работят върху комуникацията си
"Решаващото е да се прекъсне популистката спирала на възмущение. Това ще се случи само ако традиционните сили навлязат по-добре в новите медийни сфери, където тече централният информационен поток. Важна тук е медийната компетенция - от достоверността на източниците до проверка на фактите, както и ясни правила за държание."Флориан Хартлеб, политически анализатор
Да си припомним какво е либералната демокрация
"Либералната демокрация има три характеристики - това е общество, в което собствеността е защитена, в което мнозинството избира кой да управлява и в което правата на малцинството са защитени. Правото на собственост и правото на мнозинството да избира правителство имат много силни групи, които да ги защитават. Защитата на малцинствата обаче няма силен интерес зад гърба си.Не можем да разберем готовността на хората да гласуват за различни радикални опции, ако не си дадем сметка, че през последните 10-15 години смяната на правителство не значеше смяна на политика. Това създаде усещането, че независимо как гласуваш, общо взето, нищо особено не се променя. Затова мнозина стигнаха да убеждението, че трябва да гласуваш максимално радикално, най-малкото за да изразиш категорично презрението си към тези, които ни управляват."
Иван Кръстев, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена
По темата работиха и
Люба Йорданова и Огнян Георгиев
Днес страхът обединява Европа много повече, отколкото надеждата. Желанието за затваряне - много повече от отворените граници. Копнежът към миналото - много повече от очакването на бъдещето.
Политиката на страха има свои говорители в различните страни. Зад успеха им стои набъбващо социално разделение в Европа, което трупа напрежение и гняв у много хора и заслужава да получи политически отговори. Засега старите партии не успяват да се справят добре и популиститеq изглеждаq ще печелят нови територии. Това обаче ще промени още повече Европейския съюз и ще има отражение върху България.
Наричат ги забравените хора. Или заплашените мнозинства. В различните европейски страни те имат различни физиономии и страхове. Това, което ги обединява, е силното им недоволство срещу твърде многото промени в света около тях, върху които те нямат контрол.
51 коментара
Проблемът е в ЕС. Прекалената бюрокрация, в загубата на идентичност на отделните държави. В силната зависимост от еврофондовете убиваща реалната икономика. В прекалената социалност - едва ли не всеки който иска получава помощи.
"Дори в Германия, която доскоро изглеждаше имунизирана от популистки движения заради сянката на националсоциализма, "
>>> Жалко за човечеството, щом от популизъм са имунизирани само тези държави, научили уроците на Дрезден или Хирошима
А тези на снимката като ги мернах с ъгъла на окото си, реших че са протестиращите от февруари 2013 г.
Хората са отчаяни и се страхуват, заради неспособността на европейските политици да реагират на наплива от бежанци, напълването на Европа с мюсюлмани (да, почти всеки европеец, от най-тъпия до най-образования ненавижда инстинктивно исляма), неспособността на юнкерчетата, меркелчетата и други импотентни чички и лелки да реагират на психопатите путин и ердоган...
Нормално е да изплуват на политическия хоризонт евро бареци при такава тотална безпомощност- първо в по-неандерталски страни като нашата, но в крайна сметка ще яхнат вълната и в цивилизованите общества...
Какво точно предлага авторката на статията,може би трябва да се тръгне да се фалшифицират избори както направиха в Австрия,където хората избраха Норберт Хофер ,доказаха се манипулациите с вота по пощата,които обръщат вота и все пак касираха изборите.И какво лошо има да управляват популисти?Това е основния проблем ,елитите толкова се отдалечиха от народа,че популистите са балансират системата
Всъщност авторите на подобни про-мултикултуристки статии правят една основна грешка и то нарочно- слагат знак на равенство между вътрешните за ЕС мигранти и мигрантите мюсюлмани, макар между тях да няма нищо общо! Едните мигрират с цел работа, другите мигрират с цел използване! Едните мигрират с цел да допренесат за развитието на обществото, където отиват, другите мигрират с едната цел, да го разрушат! Докато не се постави ясна граница между двете миграции, популистите ще печелят все повече! Този знак на равенство е изключително опасен, защото в крайна сметка може да доведе до гражданска война в Европа!
Пулът "анализатори" на Капитал само от блондинки ли е? Заглавието на анализа е нелепа тавтология. Няма бунт на доволни и щастливи; бунтуват се само гневните. Не ми стигнаха силите да прочета "анализа" до край, но това което прочетох не ме прави оптимист за бъдещето на Капитал.
Патологичен страх от националисти - патологичен страх от загуба на власт, привилегии и пари.
Международната разбойническа политическа върхушка е в паника. Да, народите ще си поискат вересиите, свиквайте.