Два фалита и едно погребение

За Италия се казва, че има повече банкови клонове, отколкото пицарии. След оркестрирания фалит на две банки в края на юни това съотношение ще се подобри, като близо 600 от първите ще затворят врати. Въпреки загубата на работни места консолидацията е добра новина за задъхващия се италиански финансов сектор. Но начинът, по който се прави, поражда недоволство по много линии - и в Рим, и в Брюксел, а най-вече във Франкфурт.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

На 25 юни правителството в Рим обяви официално смъртта на отдавна затъващите Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza - местни играчи в един от най-богатите региони на раната. В зависимост от гледната точка решението за ликвидацията им, което може да струва на италианските данъкоплатци до 17 млрд. евро, е или прагматично и гъвкаво тълкуване на новите европейски правила (които трябваше да предотвратят точно плащането на банкови провали с държавни средства), или е доказателство, че правната рамка е надупчена от вратички.

От една страна, 17 млрд. евро не изглеждат толкова висока цена за купуване на спокойствие и предотвратяване на риска заразата от болните банки да обхване финансовата система на третата по големина икономика в еврозоната. А и числото е нищо на фона на сумите, излети в първите години на кризата за спасяване на банки от правителствата в Германия, Великобритания, Ирландия и Испания например. От друга обаче, се посипаха критики - особено шумни в Германия, че с прецедента с двете банки Рим погребва идеята за още изграждащия се европейски банков съюз.

Едно толкова италианско спасяване



Разходите за двете институции от проспериращия регион Венето няма да са единственото бъркане в хазната. На 4 юли Европейската комисия одобри плана за спасяване на Monte dei Paschi di Siena, четвъртата най-голяма банка в Италия, което се очаква да струва на бюджета 6.6 млрд. евро. Общото между двата случая е, че показват цената на отлагането. "Те потвърждават модела на управление на проблемите в италианския банков сектор през последните години. Властите се опитват да тупат топката и често оставят политическите съображения да надделеят над икономическите въпроси... Някои в Италия ще видят последния обрат като щастлив край. Други ще го приемат като това, което наистина е - политическо решение", пише в своя статия Силвия Мерлер, анализатор от авторитетния аналитичен център Bruegel.

Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване

Рекапитализирането на Monte dei Paschi di Siena беше отлагано с месеци за след референдума за конституционните промени през декември, който свали от власт премиера Матео Ренци и междувременно цената нарасна. Отдавна назряващият фалит на Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza сега се прави така, че не само да се избегне трус за банковата система, но и политическо земетресение преди следващите парламентарни избори (вероятно в първата половина на следващата година), което да засили подкрепата за популисткото "Движение пет звезди".

Единствената разлика в случая с Monte dei Paschi di Siena и с двете по-малки банки е, че държавната помощ за първата бе одобрена по Директивата на ЕС за възстановяване и преструктуриране на банките (ДВПБ, която е един от стълбовете на европейския банков съюз). Докато за Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza бе приложен италианският закон за фалита, тъй като общият им пазарен дял е под 2% и правителството в Рим обяви, че те не са от "системна важност". Същевременно обаче са достатъчно значими, за да причинят икономически сътресения в региона на Венето и това оправдава инжектирането на публични средства. "Аргументът, че банките са критични за Венето, е в крещящо противоречие с оценката на италианските власти, че не са от "системна важност", отбелязва пред "Капитал" Кристиан Щийфмюлер, старши анализатор от независимия тинк-танк Finance Watch в Брюксел.

Така или иначе Рим съвсем законно и с позволението на Европейската комисия ще влее близо 5 млрд. евро във втората по големина италианска банка - Intesa Sanpaolo, която придобива срещу символичната цена от 1 евро здравите активи от двете фалирали банки и поема отговорността за част от потенциално "лошите". Останалите 12 млрд. евро са държавни гаранции, които може и да не се наложи да бъдат използвани. Резултатът е, че вложителите и облигационери не губят нищо, докато акционерите и притежателите на подчинен дълг в двете банки ще бъдат "ужилени". Причината за сложната еквилибристика е, че поради местни специфики и агресивно маркетиране на банкови продукти много обикновени домакинства, без да разберат, са станали облигационери и по европейските правила трябваше да понесат загуби, а правителството - шумния им гняв, вместо по-приглушеното мърморене срещу бръкването в общия бюджет.

"Странното е, че след приемането на ДВПБ не трябваше да има държавна помощ за банки освен при изключителни обстоятелства. А в Италия вече имаме два случая, разрешени с публични средства. И изниква въпросът как точно се прилага директивата на ЕС и по чие усмотрение", констатира пред "Капитал" Мара Монти, изследовател към LSE European Institute и журналист от икономическото издание Il Sole 24 Ore.

За кого важат правилата

Още по-интересно е сравнението с испанската Banco Popular - единственият друг казус досега, минал през новия режим за преструктуриране. Тогава, в началото на юни, всички нови европейски механизми и инструменти бяха приложени като по учебник и регулаторите в хор похвалиха образцовото преструктуриране на банката. Тя бе закупена от друга финансова институция, Santander, отново за едно евро, но без никакъв държавен ангажимент.

"В Испания спасяването на банка с активи от 130 млрд. евро не струва и една стотинка на данъкоплатците. В Италия спасяването на две банки с общо около 50 млрд. евро активи може да струва на обществото до 17 млрд. евро. Човек се изкушава да заключи, че италианските банки са национални съкровища, несравнимо по-ценни от банките в останалите държави. Може също така да се заключи, че вероятно политиката и банките са по-интимно обвързани в Италия, отколкото където и да било другаде", обобщава Кристиан Щийфмюлер.

Всичко това доведе до коментари, че италианската банкова афера слага край на идеята за европейски банков съюз, в който един набор правила се отнасят за всички. И изостри страховете в Берлин, че общ фонд за гарантиране на депозити - следващата стъпка към пълен банков съюз - би означавал немските данъкоплатци да спасяват гръцки или италиански банки.

По-спокойният прочит всъщност е, че епизодът е навременно напомняне какво още има да се прави за завършване на банковия съюз. Като например, че единният механизъм за преструктуриране на банки не е толкова единен, ако националните режими не са в унисон. "Сега виждаме, че за еднакви случаи се използва различен подход. Има още много неща за довършване. Все пак ДВПБ действа само от две години и последните случаи показват какво трябва да се подобри в европейския банков съюз", посочва Мара Монти. Просто и той, както Рим, няма как да бъде построен за един ден.