Ще има ли държава след ИДИЛ

- Разделенията са по всички линии и страната е далеч от национално помирение. - Ирак трябва да реши как ще продължи своето съществуване – в състояние на полуразпад на институциите, в условията на нов федерален ред или като единна държава.

В ранните часове на 9 юни 2014 г. новината за падането на Мосул – вторият най-голям град в Ирак и щабквартира на втората най-голяма военна база на иракските въоръжени сили, обиколи страната, предизвиквайки вълна от напрежение и откровен страх. Липсата на конкретна информация относно силите на противника и скоростта на придвижване по посока на Багдад създадоха усещане за неминуема гибел на държавата. В рамките на месец една трета от територията й беше завзета от "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ).

Три години по-късно Мосул бе обявен за освободен. Но ако се приеме, че етническият и религиозен баланс е в основата на имунната система на държавата, то 9 юни 2014 г. бележи началото на тежка и продължителна борба за оцеляване, чийто край не е победата над ИДИЛ в Мосул. (как започна всичко вижте в текста тук)

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Битката за Мосул приключва...

Настъплението на ИДИЛ заварва страната след осем години недалновидно управление на бившия премиер Нури ал Малики и на практика тежко увредена институционална система, съчетана с политика, базирана на етно-конфесионален принцип и тежка корупция. В навечерието на падането на Мосул Ирак се намира на ръба на това да продължи да функционира като нормална държава.

Идването на власт на новия министър-председател Хайдер ал Абади през август 2014 г. се случи с относителен консенсус и с благословията на висшето шиитско духовенство. Това беляза началото на период на реформи, съчетан с тежка военна кампания за отвоюване на завзетите от терористите територии и възстановяването на държавността в обстановка, в която съществуването на Ирак бе поставено на карта. По думите на Хади ал Амери, една от влиятелните фигури в иракския политически живот и лидер на най-голямата паравоенна структура в страната – "Бадр", с напредването на времето въпросът бе не дали ще успеем на удържим ИДИЛ, а дали ще запазим Багдад.



В тази напрегната ситуация издадената фетва от Великия аятолах Али ал Систани, призоваваща иракския народ да застане редом до своята армия и да защити Ирак, изигра особено важна роля. Въз основа на тази фетва в рамките на седмици под шапката на новосъздадената институция на народното опълчение се събраха хиляди доброволци. Наред с тях на повърхността излязоха отново сякаш позабравени от периода на гражданската война след 2006 г. структури – на шиитските милиции. Тези сили начело с функционалните към момента останали подразделения на иракската армия и с подкрепата на авиацията на САЩ, на Международната коалиция срещу ИДИЛ и в немалка степен на Иран започнаха дългия поход на Ирак за възстановяване на територията и сигурността.

Битката за Мосул, продължила почти година и на практика довела до унищожението на града в довоенния му вид, бе официално обявена за приключила от премиера Абади в началото на юли. На внушителен за размерите на Ирак военен парад (първи по рода си от 2003 г.) иракската армия, специалните й части и силите на доброволческите отряди (сред които открито личат инсигниите на основните шиитски паравоенни структури) отбелязаха края на ерата ИДИЛ в страната. Но победата при Мосул едва ли ще сложи началото на период на стабилност.

Докато течаха военните действия, редица политически събития се случиха в Багдад и столицата на Кюрдската автономия – Ербил. Преди всичко на преден план излязоха отново последиците от разбития етно-конфесионален баланс. Докато ИДИЛ завземаше територии в северните провинции на страната, иракските кюрди заемаха позиции в райони със смесено население, заявявайки твърдо претенциите си да ги задържат.

Най-чувствителен за Багдад остава спорът за град Киркук, който е стратегически не само заради внушителните си залежи на петрол, но и заради географското си разположение между Иран, Ербил и Багдад. Военните успехи на кюрдските сили за отбрана (пешмерга) и сътрудничеството на автономното правителство със САЩ, Турция, Иран и основни европейски държави създаде увереност сред кюрдския политически елит, че е настъпил моментът да се заяви желанието за независимост. Под предлог за задълбочаващи се различия с Багдад Ербил насрочи дата за референдум и макар да побърза да отбележи, че неговият изход няма задължителен характер, никой не се съмнява, че мнозинството кюрди ще поискат да се отделят от Ирак.

Срещу кюрдите твърда позиция заема Багдад, като преди дни Хайдер ал Абади отново посочи, че референдумът е противоконституционен. Проблемите на Абади не се ограничават с Кюрдистан. С встъпването си в длъжност иракският премиер обяви програма за реформи, предвиждаща няколко основни законови акта. До момента единствено този, касаещ националното опълчение (Popular Mobilization Forces), бе гласуван от парламента, като по този начин откри пътя за ограничаването на шиитските милиции. Тяхното формално съществуване също противоречи на конституцията, но под натиска на обстоятелствата и регионалното разположение на силите Абади бе принуден да приеме фактите – към момента правителството няма нито ресурс, нито възможност да се противопостави на влиянието на шиитските милиции. Основните лидери на тези паравоенни структури се ползват с подчертан авторитет сред шиитското население и дори аятолах Ал Систани бе принуден да отбележи ролята им за спасяването на Ирак.

И ако по отношение на координацията между Багдад и милициите е налице относителен паритет, то в рамките на шиитския политически елит нещата изглеждат доста трудни. Преди дни лидерът на Висшия ислямски съвет в Ирак Аммар ал Хаким, духовно лице и политик с огромно влияние в страната, създаде своя политическа сила. Основният противник на Абади, предходният премиер Нури ал Малики, който през 2014 г. бе буквално свален от власт след настоятелни маневри на основни международни фактори и вътрешнополитически и религиозни фигури, отново излиза на сцената. В изявление Ал Малики поиска разследване, което да разкрие нарушенията на човешките права в Мосул и непремерената употреба на военна сила от страна на армията. С това той направи опит да дискредитира Абади на фона на множеството сведения за сериозни нарушения на правата, особено на сунитското население, в освободените от ИДИЛ провинции, като напомни на премиера, че не е в състояние да контролира милициите.

Отношенията между Абади и Ал Систани също не са в най-доброто си състояние. Най-влиятелният шиитски духовен водач, който през 2014 г. произнесе думите "Време е за промяна" и сложи точка на претенциите на Ал Малики за нов мандат, отказа да коментира и подкрепя в петъчните си проповеди правителството, като демонстрира своето разочарование от твърде бавните действия и реформи на Хайдер ал Абади. Така Абади се оказа в относително слаба позиция във вътрешнополитически план, която кара някои негови критици да смятат, че той "управлява чрез Facebook".

Наред с тези събития иракският премиер не успя да убеди и сунитския политически елит в необходимостта от национално помирение. Законопроектът в тази насока очаква обсъждане в парламента, докато разделението сред сунитското общество продължава да подкопава всеки опит за консолидация. На фона на сериозните регионални различия основните политически фигури са по-скоро загрижени да се позиционират спрямо Турция, Саудитска Арабия или дори Иран, докато съдбата на т.нар. сунитски провинции остава в ръцете на международните хуманитарни организации. Сунитският елит така и не намери формулата за компромис между своите членове, което компрометира и опитите на посредници да насочат усилията в посока на нормализиране на отношенията с шиитското мнозинство и иракските кюрди.

...битката за Ирак едва сега започва

През 2014 г. някои представители на сунитите твърдяха, че ИДИЛ е маската, зад която се крие недоволството на иракския народ срещу Нури ал Малики и иранската окупация, като дори демонстрираха задоволство от случващото се. Днес тези лозунги нямат отношение към ежедневието на стотиците хиляди разселени сунити, нито пък са в състояние да минимализират щетите от разрушенията в провинциите Анбар, Дияла или Салах ад Дин. Само че при всеки опит да се прекратят множеството откровени нарушения на човешките права в хода на военните операции в Северен Ирак, в отговор винаги звучеше обвинението, че сунитите са виновни за настоящото състояние на Ирак.

Победата при Мосул вдъхна увереност в Ирак, че опасността от ИДИЛ е преодоляна. Но ако не бъде използвана инерцията от случилото се, това няма да реши проблемите в Ирак. Битката за Мосул е в някакъв смисъл битка за Ирак. Иракският политически и религиозен елит следва да реши по каква формула страната ще продължи своето съществуване – в състояние на полуразпад на институциите, в условията на нов федерален ред или като единна държава съгласно конституцията. И ако битката за Мосул вече е към края си, тази за държавата Ирак, която току-що направи крачка назад от ръба на пропастта, изкопана от ИДИЛ, едва сега започва.

* Мирослав Зафиров е политически съветник в международна организация, базиран в Близкия изток