Когато преди почти 35 години Дейвид Норис се подготвя за първото си телевизионно интервю, в което ще говори за своята сексуалност, екипът на предаването му предлага да затъмнят залата, да скрият лицето му и да променят гласа му. "По дяволите, правете си го сами тогава", възкликва Норис. "Казах им, че същинската цел на това интервю е да ме покажат такъв, какъвто съм – напълно нормален човек", спомня си 73-годишният активист за правата на хомосексуалните в Ирландия.

Днес той е най-старият действащ ирландски сенатор и уважаван политик. Но това не е постигнал даром, а благодарение на дълга и далеч невинаги приятна борба. Миналата седмица той бе на посещение в България по покана на ЛГБТ фондацията GLAS около празника на страната, Деня на свети Патрик, и даде публични лекции в НБУ и пред младите български политици от Училището по политика "Димитър Паница" на тема "50 години от декриминализацията на хомосексуализма в България и 25 години – в Ирландия".

"Все едно се върнах с три десетилетия назад", възкликва Норис, когато разказва за срещата си с младите партийни надежди от Училището по политика в Правец. "Не можех да повярвам какво чувам – питаха ме защо трябва да сме жертви. Гейовете ни правят жертви – защо искат да имат свой прайд – искат да легализират инцеста ли?"

"Казах им, че звучат много, много уплашени. Моят опит ми подсказва, че само мъже, които не са уверени в своята собствена сексуалност, опонират на равноправието на хомосексуалните. Страх ги е, че те самите таят малко хомосексуалност в себе си", смее се Дейвис.

От разговорите с Норис става ясно, че еднозначен отговор за различния опит на Ирландия и България с правата на гейовете няма. Но причини могат да се търсят както в различните нива на толерантност към различните, така и в това доколко двете общества ценят върховенството на правото и на личното достойнство. Освен това обаче има значение и как самите хора с хомосексуални наклонности водят борбата си.

Откъде започва всичко

За 25 години Ирландия променя изоснови отношението си към хората с хомосексуална ориентация. Когато Норис побеждава в Европейския съд за правата на човека, сексуалният акт между двама мъже се е смятал за криминална проява, която е била наказуема със затвор. Днес обаче страната има за премиер открит гей (а и син на мигранти) в лицето на Лео Варадкар, а през май 2015 г. народът гласува с 62% легализацията на еднополовите бракове.

Същевременно в България хомосексуалността никога не е приемана от обществото, в чистокръвния смисъл на думата, но поне по отношение на правната рамка дори по времето на комунизма законите са доста по-меки, отколкото в много чужди, включително и западни, общества. През 1968 г. се декриминализира хомосексуалният акт, стига да не става дума за злоупотреба с малолетни лица или на публично място. Въпреки това, както доц. Михаил Груев, понастоящем директор на Държавните архиви пише в статия за списание "Анамнеза" през 2009 г., "гоненията срещу "меките китки" не са спирали нито преди, нито след "омекването" на режима".

Макар и без да включва изпращане в тухларница за изтърпяване на присъдите, каквото се е случвало с много от хомосексуалните хора по време на комунизма, стигмата у нас продължава и до днес. През 2012 г. международната правозащитна организация Amnesty International констатира в свой доклад, че в Наказателния кодекс не се предвиждат мерки за борбата с престъпления, базирани на хомофобия и трансфобия. Самият Норис споделя, че в разговорите си с политици по време на визитата му те масово са отричали в България да има насилие заради сексуална ориентация.

Борбата навсякъде е неравна

Но проблемите, пред които се изправя българската гей общност, не са много по-различни от тези, с които се бори Дейвис от повече от 40 години насам. Когато Норис започва кампанията си за декриминализация през 70-те години на ХХ век, го обвиняват, че е въвлечен в международна конспирация, финансирана от евреи от Ню Йорк. Сенаторът си спомня един от случаите когато в опит да провокира държавата си поисква инвалидна пенсия заради "психологическото си заболяване". Психологът, който го преглежда, за да установи "заболяването", го изпраща във Франция да се лекува, защото смятал това да бъдеш гей за френска буржоазна прищявка. "Може да съм гей, но, по дяволите, съм ирландец до мозъка на костите си", отговаря му тогава Дейвис.

"Гейовете трябва да се покажат с човешкото си лице, те трябва да излязат с него пред обикновените хора и да ги накарат да разберат пред какво са изправени", казва Норис и добавя, че най-големият бич в ранните години на активизма му е пълното информационно затъмнение по отношение на живота на хомосексуалните личности. "Тишината бе оглушителна – не се казваше нищо за нас по радиото, по телевизията, по вестниците – никъде", спомня си сенаторът.

Той се преборва за публичност по време на делата срещу държавата, които води – атакува прокуратурата за това, че разследването на хомосексуални прояви нарушава конституционното му право на личен живот. "Колегите ми адвокати изпипаха делото технически, а аз поведох кампания за публичност, докарах свидетели от целия свят – от Американската психиатрична асоциация, през професор по Криминална психиатрия от Кеймбридж, до статистици и теолози. С това сложих край на тишината – бяхме на първа страница във всеки вестник цяла седмица", разказва Норис. Малко преди това, през 1973 г., Американската психиатрична асоциация първа изкарва хомосексуалността от списъка с психически заболявания от своето Диагностично и статистическо ръководство за психичните разстройства (DSM) и това според него играе в негова полза.

Солидарност и справедливост

Съветите на Норис към българската гей общност са да опитват да образоват политиците и да дават публичност по "незастрашителен начин". "Нормално е на гей прайдовете да имаш drag queens (мъже, облечени в женски дрехи – бел. ред.). Но е важно да има колкото се може повече обикновени хора с дънки, тениски, с костюми и вратовръзки – хората трябва да вникнат в идеята, че да си гей не е нещо странно", казва сенаторът. По думите му много ирландски политици също са били опоненти на гей движението, но това, което промени техните представи, са срещите с хора с хомосексуална ориентация от собствените им избирателни области.

Освен това обаче те трябва да търсят начини да разширят популярната си подкрепа. Преди година на прайда в Дъблин присъстват над 75 хил. души, а на първия опит за такъв, който Норис организира през 70-те години на миналия век, са само деветима с плакати. Когато ги вижда да протестират обаче, един автобусен шофьор слиза от машината и се присъединява към тях с думите: "Не ми пука, че сте обратни! Стачката си е стачка." Според Норис това е прекрасен пример за класова солидарност. А в България темата сякаш остава заключена в рамките на "Жълтите павета".

Друг въпрос е доколко се цени върховенството на правото тук и в Ирландия. Един от ключовите моменти от борбата за равноправие на хомосексуалните ирландци според Норис е публичната реакция след смъртта на младия Деклън Флин, пребит от хулигани в дъблинския парк Феървю през 1982 г. "Побойниците бяха заловени, разследвани, съдени – и съдията ги пусна, те просто не отидоха в затвора. Делото на практика легализираше правото да убиеш гей", разказва Норис. Но тогава, на първия гей парад в страната, излизат стотици хора – хомосексуални и хетеросексуални, за да протестират произвола на съда и уличното насилие срещу гейовете. "Това имаше сериозно влияние, спомня си сенаторът. Не ставаше дума за сексуалност, а за добра правна практика."

Последни, но не и по важност, са социалните нагласи относно хомосексуалните отношения. "Що се отнася до хомосексуалните въпроси, Ирландия винаги е била сравнително толерантна. Преди аз да започна борбата, йезуитският свещеник и социален антрополог Михал Макгрейл публикува книга, наречена "Предразсъдъци и толерантност в Ирландия", където заключва, че още преди началото на движението за права на гейовете хората масово са смятали, че Наказателният кодекс е сбъркан в отношението си към тях", разказва Норис.

А в крайна сметка трябват и лидери като него – многопластови хора, които не се отказват от борбата си и не се страхуват да се шегуват със себе си. "Опитайте с малко повече чувство за хумор. Борбата отнема адски много време, аз самият бутах толкова време лодката към открито море, че забравих да се кача на нея", заключва сенаторът.