Джеръми Шапиро: В Европа се шири странна шизофрения за Тръмп

Визитка Джеръми Шапиро е от хората, които познават американската външна политика и отвътре, и отвън. Минава през няколко позиции в Държавния департамент, включително старши съветник на помощник държавния секретар по европейските въпроси и съветник на държавния секретар за Северна Африка и Леванта. След това отива в Brookings, а в момента е директор на научните изследвания в Европейския съвет по външна политика (ЕСВП). Шапиро беше в София по покана на българския офис на ЕСВП и участва в дискусия "Възможна ли е Европа на първо място".

Висш служител в Белия дом беше формулирал външнополитическата доктрина на Доналд Тръмп като "Ние сме Америка, кучко". Официалното й название е "Америка на първо място". След две години управление на Тръмп ясно ли е какво означава това на практика?

Всички американски президенти винаги са поставяли интересите на Америка на първо място, така че не е особено революционна доктрина. Но сега има изместване. Преди в американската външна политика имаше известен алтруизъм - да, нашите интереси са номер едно, но правим и неща за доброто на света, защитаваме Европа за доброто на Европа, защитаваме Азия за доброто на нашите азиатски съюзници, влизаме в търговски сделки, за да помагаме нашите партньори да станат по-богати. Идеята е, че САЩ в унисон със своите интереси могат да помагат на другите и това дългосрочно е от полза за САЩ. Доктрината на Тръмп казва – не, това е лъжа, ние не защитаваме себе си и помагаме на другите, ние просто помагаме на другите, а в замяна получаваме лоши сделки и ни ограбват.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Какво означава на практика за външната политика е трудно да се каже, отчасти защото президентът не знае. Той твърди, че иска по-добри сделки, говори общи неща, но няма представа какво всъщност е съдържанието на международните търговски преговори. Около него има куп хора с разнопосочни идеи, те се карат помежду си, а президентът дори не е достатъчно информиран, за да арбитрира между тях и се създава объркване.

Основното изключение, където виждаме последователност, е подходът към Китай. В тази сфера Тръмп има съветници, които са на едно мнение с него и помежду си и са способни да създадат кохерентна политика. Освен това подходът му към Китай има доста широка подкрепа във Вашингтон, дори сред демократите. Търговската война с Китай е най-разпознаваемият и понятен елемент от доктрината "Тръмп".

Какво означава тя по отношение на Европа не знае никой. Има разнобой между съветниците и президента, той не разбира как работи съюзническата система с Европа и не му пука за нея.



След напускането на министъра на отбраната Джеймс Матис и помощник държавния секретар по европейски въпроси Уес Мичъл сякаш не останаха много хора в администрацията, които да познават Европа...

Идеята, много разпространена в Европа през последните две години, че тези хора някак ще предпазят ЕС и американската външна политика от президента, винаги е била погрешна. Не съм привърженик на теорията за "възрастните в стаята", които ще гарантират, че всичко с Търмп ще е наред. Просто никой не може да се отнася с президента на САЩ като с малко дете. Малките деца нямат ядрени оръжия или ако имат, то би трябвало да ги третирате по доста по-различен начин. Тръмп не може да бъде сдържан, защото е президент с много власт. Не можете и да правите външна политика в противоречие с президента на САЩ.

Случващото се с тези оставки е предвидимо, защото президентските мандати следват определена траектория. В началото на управлението си президентите са по-заинтересувани от вътрешната политика. В средата на мандата се обръщат към външната. От Тръмп също може да очакваме да прави все повече във външната политика и е нормално да предпочита около себе си хора, които или правят каквото той иска, или си тръгват.

Тръмп разбира ли какво представлява ЕС и опитва ли се да го разруши?

Той твърди, че ЕС е германски заговор срещу Америка, за да получават по-добри търговски сделки. Той вижда, че 28 или 27 държави имат по-голяма сила, когато преговарят заедно. Тръмп не се интересува от дългосрочната гледна точка, че силна Европа е в интерес на САЩ, той иска единствено да я раздели, особено по въпроса с търговията. Той вижда ЕС като пречка за САЩ, не вижда ценността му и иска да се отърве от него, забелязва единствено обединената му преговорна мощ, която прави труден живота на Америка.

За късмет на Европа Тръмп не е човек, който прави стратегически планове и има достатъчна способност за концентрация, за да постигне цел като разрушаването на ЕС. Америка може да разцепи ЕС, това е далеч по-лесно от инвазията в Ирак. Не мисля, че Тръмп ще го направи, но ще продължава да говори, че ЕС няма подкрепата на Америка.

Това би трябвало да подкопае вярата на европейците в американския ангажимент към ЕС. Но в Европа се шири странна шизофрения. На европейците не им харесва да чуват тези неща от Тръмп, но в същото време вярват, че Америка все още е с тях, че на нея може да се разчита в НАТО. Намирам това за доста странно. Тръмп наистина мисли това, което говори по отношение на Европа, а и думите му отразяват настроенията във Вашингтон, които не са толкова крайни, колкото неговите, но са факт. Обама също се опитваше да създаде известна дистанция между Европа и САЩ и би трябвало да очакваме и следващия президент да прави това. Надявам се Тръмп да подейства като аларма за събуждане на Европа, но засега не виждам да се случва.

Надеждата в Европа сякаш е, че Тръмп е временно отклонение и след две години всичко ще се върне там, където си беше. Но дали той не е просто симптом за трайна промяна в отношението на САЩ към Европа?

По-скоро е симптом. Не казвам, че оттук нататък политиката на Америка ще бъде да разбие ЕС. Стилът на Тръмп е временно отклонение, но идеята, че САЩ вече не са склонни както досега да носят товара за военната и икономическа сигурност на Европа, е нещо трайно. При Търмп виждаме приемственост с политиката на Барак Обама, макар и с доста по-различен стил. Бъдещите американски президенти също ще продължават тази политика, макар и с повече отговорност. Посланието на Обама беше - ние подкрепяхме европейската сигурност десетилетия наред, но вече не можем да го правим по същия начин. В същото време обаче имаме отговорност към света, към нашите съюзници, към самите нас, да създадем преход, който не е дестабилизиращ.

Обама гледаше на това като на еволюционен подход. Той не беше особено успешен, тъй като европейците не дадоха отговор, те просто се бореха срещу това. И дойде Тръмп, който преследва същата основна цел, но с далеч по-революционен подход и е много по-дестабилизиращ и опасен както за ЕС, така и за САЩ. Следващият американски президент може да се върне към еволюционния подход на Обама, но няма да промени посоката. И ако европейците не отговорят по по-добър начин, отколкото при Обама, може би пак ще дойде някой с революционен подход.

Оптимистичната теория, когато Тръмп влезе в Белия дом, беше, че той всъщност прави услуга на Европа, като й помага да порасне, макар и по шокиращ начин. Случва ли се това?

Не съвсем. Разбирам защо Европа не иска де се промени, на нея й харесва статуквото. Но при комбинацията от завръщане на руската заплаха от Изток, бежанска криза от Юг и американски президент, който иска да изтегли САЩ от НАТО и да разруши ЕС, човек би предположил, че вече ще има европейска армия, маршируваща по "Шан-з-Елизе". Само че европейският отговор е минимален. Да, нещо се случва, французите показват, че си взимат бележка, германците промениха реториката, но в Източна Европа и конкретно в Полша – нищо. Отговорът на Полша е да удвои залога си върху американската опция, защото не вярва, че Европа някога ще е способна да понесе това бреме, а и предпочита да го прави Вашингтон вместо Брюксел или Берлин. Полша няма да се откаже от американската опция, докато тя не изчезне напълно.

Човек се чуди какво си мислят европейските лидери, докато слушат Тръмп да говори как стълбовете на тяхната икономическа и военна сигурност - ЕС и НАТО - са срещу американските интереси и той иска да се отърве от тях. Чудя се доколко помагат обясненията за "възрастните в стаята" и защо не се правят никакви стъпки, които да осигурят резервен вариант и застраховка. Вместо това всеки път, когато нещо се случи - примерно Матис напусне - успокоението е, че някак всичко ще бъде наред. Последователността на този подход е направо шокираща. Пътувах из Европа малко преди избирането на Тръмп и всички политици казваха, че ако той влезе в Белия дом, това ще е катастрофа за трансатлантическите отношения, ще е краят на света. После той беше избран и 24 часа по-късно мантрата беше - знаете ли, всичко ще е наред. Попитах един италиански дипломат: "Как до вчера говорихте за апокалипсис, а сега да мислите така?" И той ми отговори: "Трябва да си го мислим, не знаем какво друго да правим, ако не е вярно". Това някак обобщава дилемата – с Тръмп европейците са хванати между немислимото и невъзможното за тях. Те не могат да мислят, че Америка се променя, защото са неспособни да намерят отговор. Разбираемо е, че създаването на Европа, която е способна да изпълнява ролята на Америка, би изисквало огромен брой политически жертви от националните лидери и е нещо, което те отчаяно искат да избегнат. Но няма да могат да го избягват вечно.

Да не очакваме тогава появата на нещо като "Европа на първо място"?

Със сигурност не. Много малко държави в ЕС мислят по този начин. Може би Белгия, определено Франция, защото си мисли, че тя ще води, от време на време Германия, защото знае, че може да води. Но всички останали все още мислят за себе си като за национални държави и за тях ЕС е нещо, което могат да използват, за да засилят суверенитета си, но не и нещо, на което да отдават суверенитет. Когато има проблем, който не могат да решат сами, намират ЕС за много полезен механизъм за сътрудничество със сходно мислещи партньори, който работи добре. Но няма "Европа на първо място", а "България на първо място", "Швеция на първо място", "Полша на първо място" и т.н. ЕС не владее лоялността и идентичността на съставните си части, а е организация за осъществяване на общи цели. Което е чудесно, но означава, че когато общите цели са в конфликт с индивидуалните, имаме проблем.

Интервюто взе Светломира Гюрова