На практика традиционният политически център се свива дотолкова, че за да има стабилна коалиция за управление, в нея трябва да участват четири партии. В резултат на това Европейския съюз го очаква ляв завой, тъй като в очертаващата се коалиция между християндемократите (ЕНП), социалдемократите (ПЕС), либерали и зелени десните са очевидно малцинство. Този завой обаче ще има не само идеологически измерения.

Партията на френския президент Еманюел Макрон се присъедини към либералите след изборите, които могат да сложат край на 25-годишната хегемония на ЕНП и християндемократите на Ангела Меркел в Брюксел

Източник: Reuters

Накратко, заради необходимостта да се направи голяма коалиция, политическото разделение в Европейския парламент вече няма да бъде по класическата идеологическа линия ляво-дясно, а между партиите, които са за европейска интеграция, и тези, които са срещу нея. Така, въпреки че националистите с изключение на Франция и Полша не постигнаха шумен успех, те все пак ще успеят да предефинират политическите очертания на ЕС.

Заради резкия спад на подкрепата за тях традиционните партии пък ще трябва да намерят ново лице и вероятно да възприемат някои по-радикални идеи. И това, което трябва да очаква България, е, че със сигурност темата за Източна Европа и защитата на интереса на западноевропейския данъкоплатец ще бъде в центъра на тази промяна.

Автор : Капитал

Преглед на оригинала

1. Управлението в Европа се сменя и как това засяга България

Големият въпрос след приключването на изборите е каква ще бъде ролята на Европейската народна партия (ЕНП), в която членува управляващата ГЕРБ (а също и ДСБ). ЕНП на практика е начело на ЕС от 1995 г. и спадналото й влияние в Брюксел предвещава сериозни промени. Но въпросът не е просто партиен. Заради факта, че традиционно е водена от германските християндемократи, ЕНП има значително по-положително отношение към Източна Европа, отколкото другите си западноевропейски събратя, и през последните 25 години изигра решаваща роля за разширяването на ЕС. Само един пример какво означава това. При дискусиите по законодателството на пътния товарен транспорт – което засяга най-вече източноевропейските страни, именно германски депутати от ЕНП гласуваха с колегите си от Изтока. Сега тази подкрепа ще се свие. С колко - не е много ясно, но е възможно ЕНП вече да свири втора цигулка в европейския оркестър. Промяната предстои и заради факта, че по-отслабени са и германските християндемократи.

Именно на загубите на гласове в Германия и Франция се дължи и резкият спад на броя на десните депутати в Европейския парламент, които след изборите имат едва 24% от местата. Липсата на други съюзници отдясно и досега беше причина ЕНП да си партнира със социалдемократите, но новият баланс на силите прави неизбежно включването и на либералите и зелените. Последните три формации обаче, които са по-скоро вляво от центъра, са много по-близки идеологически и отдавна искат да съборят 25-годишната хегемония на ЕНП. Проблемът пред евентуална лява коалиция е, че без британските депутати, които само след няколко месеца трябва да напуснат Европейския парламент, дори да включи комунистическата фракция, би разполагала с 43% от депутатите. Подобно е положението и сред страните членки, осем от които са управлявани от ЕНП, пет - от социалисти, осем - от либерали, а останалите - от пъстри коалиции.

Заради сложната конфигурация в ЕП, където поне три партии трябва да гласуват за председател на еврокомисията, страните няма да могат просто да наложат предпочитания си кандидат. Но и парламентът няма да може да блокира лесно предложенията на страните. Така фигурите на бъдещите председатели на Европейската комисия и Европейския парламент неизбежно ще бъдат компромисни - въпросът по-скоро е колко силен председател си представят страните членки, дали той да може да си говори с тях на равна нога, както правеше Жан-Клод Юнкер, или ще бъде някой по-скоро удобен за всички бюрократ, срещу когото Унгария или Полша биха имали нещо против.

В подобна ситуация могат да се очакват изненадващи предложения, които досега не са били обсъждани сериозно.

Автор : Капитал

Преглед на оригинала

2. Неочакваните ефекти на националистическата (р)еволюция

Като цяло националистическите партии (най-общо тези, които искат сериозно отслабване на правомощията на ЕС за сметка на националните правителства) не надскочиха тавана си. Дори във Франция "Национален сбор" на Марин льо Пен, която традиционно печели европейските избори, има малко по-слаб резултат спрямо 2014 г. и вероятно ще има с двама евродепутати по-малко. Според последните данни формациите на Льо Пен и Макрон получават равен брой места в ЕП - по 23. Усещането за успех се дължи на това, че президентът Еманюел Макрон не успя да постигне целта, която си беше поставил от президентските избори през 2017 г. - да победи антиевропейската партия на Льо Пен (която през 2016 г. агитираше за Frexit).

В Италия Северната лига на Матео Салвини - идеологът на т.нар. националистически интернационал, получи 34% от гласовете на изборите. Това потвърждава статута на лигата като първа политическа сила в страната, но не надскача резултата й от националните избори през 2018 г. При условие, че Салвини беше една от медийните звезди на евроизборите, с което би трябвало да увеличи подкрепата си, липсата на ръст показва, че звездната му слава поувяхва.

Друга от доскорошните звезди - австрийската Партия на свободата, на теория почти не губи подкрепа на евроизборите. Но спрямо парламентарните избори в страната през 2017 г., когато FPO постигна голям резултат заради мигрантската криза в ЕС, сегашният на практика връща партията в базова позиция отпреди да започне възходът й.

Категорично добро представяне имат националистите в Полша и Унгария. Управляващата във Варшава "Право и справедливост" постигна исторически най-добрия си изборен резултат с малко над 43%, а управляващата в Будапеща "Фидес" има над 50% от вота. Докато резултатът в Полша попарва надеждите на опозицията за промяна в страната, то в Унгария победата на премиера Виктор Орбан е очаквана и идва за сметка на крайнодясната "Йобик".

Въпреки добрите резултати на националистите в Източна Европа, включително в България, общата картина не е толкова еднозначна. В Полша проевропейските партии реално имат също толкова гласове, колкото "Право и справедливост", а дори и в Унгария се появиха нови партии, които оспорват режима на Орбан. В Словакия и Румъния социалистическите партии, дълго свързвани с корупция и авторитарни наклонности, губят от нови либерални формации.

Този удар в тавана на националистите обаче не означава, че те няма да имат сериозно влияние върху европейската политика. На практика те принуждават традиционните партии да формират голяма коалиция, което може да доведе и до обезличаването им. Това всъщност е една от основните причини за сериозната загуба на гласове от християндемократите и социалдемократите в Германия. Двете партии от години са в коалиция, която в крайна сметка доведе до това, че вместо избирателите да преливат между тях, започнаха да се отливат към крайнодесните формации и към зелените. Когато основни партии с различна идеологическа окраска са в една лодка, за избирателите не остава нищо друго, освен да търсят алтернатива на друго място. И тъй като при демокрацията партиите се извъртат в управлението, един ден ще дойде моментът и на националистите.

3. Новата идеологизация

Един от уроците за големите партии - социалдемократите и християндемократите, от тези избори е, че не са били достатъчно идеологически изострени по теми, по които конкурентите им са спечелили предимство. Лидерът на европейските социалисти в ЕП Удо Булман например коментира, че партията му е загубила в Германия, тъй като е нямала достатъчно ясна позиция по въпроса за климатичните промени. До подобен извод стигнаха и християндемократите, като канцлерът Ангела Меркел също каза, че партията й е нямала достатъчно добри отговори по въпросите на климатичната политика.

Примерът с Германия по-скоро показва, че тези партии вече не могат да дискутират големите проблеми пред обществото и да намират по тях компромис. Провалът им означава, че големи групи избиратели просто се прехвърлят в нови партии, които имат само по един въпрос в дневния си ред – дали имиграцията при националистическите или промените в климата при зелените. Това само ще изостри политическия сблъсък, тъй като първият филтър – вътрешнопартийният дебат и компромис, просто няма да съществува.

4. Традиционните партии ще търсят нов облик

От изявленията на водещите кандидати на основните партии се видя, че те са си взели различни поуки от спада на популярност и влияние.

Манфред Вебер повтаряше, че изборът на ЕНП ще означава стабилност в ЕС, сякаш отговаряйки на притесненията на тези европейци, които не искат да виждат промяна в живота си. На тази основа обаче се опират и националистите, които проповядват идеята, че ако страните членки си изземат обратно някои от отстъпените на Брюксел правомощия, животът ще се върне там, където е бил преди 20 години. "Да спрем кризисното мислене в Европа и да мислим за позитивно бъдеще", беше основното послание на Вебер.

Обратно, Франс Тимерманс, настоящият зам.-председател на Европейската комисия и кандидат на ПЕС да я оглави, иска радикално нов дневен ред, който според него избирателите очакват. Поуката за социалистите е, че техният лош резултат се дължи на отказа на левицата да предложи реална защита на засегнатите от икономическите промени в последните години, които търсят закрила при националистите. Затова рецептата на левицата ще бъде ограничаване на свободната конкуренция (например през ново данъчно законодателство) и повече регулации, които да гарантират по-висока социална защита.

По време на кампанията си Тимерманс беше и много по-категоричен по въпроса с миграцията, която разделя Изтока и Запада в ЕС. Според него, ако източноевропейските страни не проявят солидарност и не приемат мигранти, логично е западноевропейските да намалят финансовите си помощи към тях. Подобна позиция е доста заплашителна, като се има предвид, че именно сега предстоят решаващите преговори за европейския бюджет за периода 2021 - 2027 г.

Както Тимерманс, така и Маргрете Вестагер - кандидатът на либералите за председател на ЕК, бяха много категорични, че защитата на върховенството на закона, свободата на словото и въпросите за равноправието между мъжете и жените ще бъдат в центъра на тяхното внимание. Изявлението, което ще конфронтира поне няколко източноевропейски страни, включително България, е доста смело, като се има предвид, че те ще трябва да търсят подкрепа не само в Хага или Париж, за да оглавят ЕК. Това е сигнал, че битката кой да оглави най-важната европейска институция ще бъде тежка, а под повърхността й много от правилата на феърплея ще отпаднат.