Зад изборната завеса на постсъветските режими

Този текст е част от специалното издание World Review наThe New York Times, издадено на български от "Капитал". Всички текстове по темата може да откриете в последния брой на "Капитал" за годината.

Когато през юли многобройна група протестиращи окупира улиците в центъра на Москва, либерален опозиционен вестник публикува снимка на млада жена, притисната от полицаи до стоманена барикада. На плаката, който държи в ръцете си, пише "Имам правото да избирам".

Във време, когато учените обсъждат дали демокрацията е дискредитирана, дори сред западните държави, този лозунг от Москва уцелва право в същността: избори, които не предлагат избор, са не само имитация, но и доказателство за решимостта на управляващите да блокират всяко предизвикателство – колкото и незаплашително да е то – срещу безкрайното им оставане на власт.

Ето защо хиляди излязоха по улиците на Москва това лято, за да протестират срещу недопускането до участие в местните избори през септември на близо 30 независими опозиционни кандидати. Те бяха дисквалифицирани по най-разнообразни причини, включително с претекста, че събраните от тях подписи и документи за участието им във вота са фалшиви или невалидни.

Отхвърлянето на кандидатите в столичните избори беше още по-обидно заради абсурдността на твърденията, с които беше направено – че събраните от тях подписи са с непълни адреси или дори са на хора, които изобщо не съществуват. И всичко това заради гласуване за московския общински съвет, който дори няма особени правомощия в изградения от президента Владимир Путин вертикал на властта.

Изборите в постсъветска Русия винаги са били съпътствани от вълнения, още от самото начало на 28-годишната Руска федерация. Но протестите тази година, разпалени от повсеместните арести на опозиционни лидери и задържането на близо 1400 души по време на неразрешена демонстрация на 27 юли, хвърлиха особено неблагоприятна светлина върху все по-авторитарното управление на г-н Путин.

Ситуацията в Русия подчертава тревожна тенденция, уловена в годишния доклад Democracy in Retreat ("Демокрация в отстъпление") на неправителствената организация Freedom House. След устрема към демокрация в годините след падането на Берлинската стена и краха на комунизма глобалният дял на "свободните" държави – според дефиницията на Freedom House – се свива между 2005 г. и 2018 г. до 44% от 46%, докато делът на "несвободните" страни нараства до 26% от 23%.

Тази тенденция се запазва в Централна Европа с влошаващ се рейтинг за Унгария, където премиерът Виктор Орбан възхвалява добродетелите на "нелибералната демокрация". Г-н Путин също отрича концепцията за либералната демокрация: в интервю за в. Financial Times той обявява либералната идея за "отживелица", която е несъвместима с "интересите" и "традиционните ценности" на мнозинството от населението.

Всъщност либералната демокрация – най-често определяна като избрано от народа управление, основано на индивидуални права, върховенство на закона и разделение на властите – не се представя добре в страните от бившия Съветски съюз от 1991 г. насам, когато суперсилата от времето на студената война се разпадна на 15 независими държави. Според рейтинговата система, използвана от Freedom House, само три от тези 15 републики са напълно свободни; това са прибалтийските държави – Естония, Литва и Латвия. От останалите пет са "частично свободни", а седем, включително Русия, са "несвободни".

Нещо повече - три от бившите съветски републики – Туркменистан, Узбекистан и Таджикистан, са сред 13-те държави в света с най-лош общ резултат от Freedom House, като организацията базира класацията си на състоянието на политическите права и гражданските свободи в държавите.

Това са разочароващи резултати предвид големите надежди на много хора в региона в опияняващите първи дни на независимост. Уви, някои лидери на бившите съветски републики за кратко време се ориентираха как да покрият своите авторитарни режими с лустрото на демокрацията – например чрез провеждането на избори, които не предлагат истински избор на гласоподавателите.

Тези лидери, обикновено заемащи позата на "бащи на нацията", бързо се възползваха от копнежа на хората по сигурност във времена на промени. Шест от седемте "несвободни" бивши съветски републики разполагат с изобилни природни ресурси – най-вече петрол и газ – които захранват техните икономики и култа към личността на техните лидери. Изключението е Беларус, където президентът Александър Лукашенко е създал плътно контролирана политическа система, която го крепи на власт от 1994 г. насам. Беларус е смятана за "най-съветската" от бившите републики и е изцяло зависима от съседна Русия за енергийните си доставки.

В богатата на ресурси Централна Азия – с изключение на Киргизстан, която Freedom House определя като "частично свободна" - лидерите съчетават стари племенни традиции с бюрократични практики от ерата на комунизма, за да запазят удивително дълготрайната си хватка върху властта. Президентът на Казахстан се оттегли през март след 30 години начело на държавата; президентът на Узбекистан почина през 2016 г. след 27 години на върха; а лидерът на Таджикистан все още управлява вече 25-а година.

Туркменистан, който е втори отзад напред в класацията на Freedom House и има по-лош резултат от Северна Корея по отношение на свободата на медиите според Reporters Without Borders, сега е управляван от бивш зъболекар, който след 13 години на абсолютна власт вече конкурира любовта на предшественика си към самообожестяващи проекти.

В издадената си през 2015 г. книга Democracy in Central Asia ("Демокрацията в Централна Азия") Мария Омеличева, асоцииран преподавател в Университета в Канзас, твърди, че централноазиатските автократи оцеляват толкова дълго, защото техните народи ги подкрепят. "Централноазиатските граждани възприемат демокрацията като празна идеологическа рамка или рецепта за хаос", казва тя в интервю за The Diplomat.

Според Омеличева усилията на Запада да насърчава демокрацията в региона са се провалили, тъй като често биват съпътствани от "морализаторски пози", "политическо демонизиране" и "сочене с пръст", които дават обратен резултат. "Финансирането на провеждането на честни и свободни избори в общества, където липсват независими медии, граждански организации и свобода на словото, не само е пилеене на ресурси, но и обезсилва демокрацията", казва тя.

Традициите в Русия са различни от тези в Централна Азия, но и в тази страна либералната демокрация – със своето разделение на властите, свободата на словото и на събирането и с правата на индивида – трудно успява да се установи. Вече в своята 19-а година на власт според мнозинството анализатори г-н Путин е влязъл в режим на стягане на редиците в подготовка за критичната 2024 г., когато ще приключи последният му според конституцията президентски мандат.

За разлика от съседна Украйна Русия никога не е преживявала мирно предаване на властта от краха на СССР насам. Г-н Путин беше посочен от президента Борис Елцин за негов наследник през 2000 г. и се качи на върха с избори, в които останалите кандидати не бяха равнопоставени. За сравнение - Украйна тази година избра нов президент и ново парламентарно мнозинство, които бяха в опозиция на управляващата досега партия.

В интервюто си за Financial Times г-н Путин избира два чудати примера, за да илюстрира "либералната идея", на която са основани западните демокрации и на която той се противопоставя: правото на мигрантите "да убиват, грабят и изнасилват безнаказано" и приемането на "пет или шест полови роли" за децата, което той определя като опит за "хвърляне на сянка върху културата, традициите и традиционните семейни ценности на хората, съставляващи ядрото на населението".

И двете теми – за които г-н Путин внушава, че са подкрепяни и приемани от либералната догма, която господства в западните общества – се вписват чудесно в преувеличената крайнодясна реторика, звучаща в момента в Европа и САЩ.

Любопитното е, че тези теми нямат нищо общо с тревогите, които изкараха поддръжниците на руската опозиция по улиците на Москва това лято. Това не бяха протести срещу промяната на половите роли или нахлуването на агресивни мигранти, а за простото демократично право да изказваш мнението си и да бъдеш чут.

*Селестин Боулън е бивш кореспондент на в. New York Times, отразявала краха на СССР през 90-те