Привилегированите и влиятелните, констатира г-н Джиридхарадас в речта си, са много добри в създаването на фондации и раздаването на пари за благородни каузи.

Проблемът: тези елити също така защитават своите интереси с настървение, което често ги кара да се съпротивляват на типа жертви, които биха създали истинска промяна. Например те с удоволствие даряват пари на няколко училища (и биват възхвалявани за щедростта си), но биха лобирали агресивно срещу вдигане на корпоративния данък, което би могло да означава повече финансиране за десетки хиляди училища.

Речта изненадва присъстващите гости, ядосвайки някои и вдъхновявайки други. След това словото му е гледано от много хора онлайн и всъщност насочва г-н Джиридхарадас по сегашния му път.

Миналата година г-н Джиридхарадас, бивш кореспондент на New York Times, публикува грабващата и провокативна книга Winners Take All: The Elite Charade of Changing the World ("Победителите взимат всичко: Шарадата на елита за това как променя света"). В нея г-н Джиридхарадас твърди, че действията на правителствата, не щедростта на глобалния елит, са най-доброто решение за някои от най-дълбоко вкоренените проблеми, и предупреждава, че разширяващата се пропаст между бедни и богати е заплаха за самата демокрация.

Ананд Джиридхарадас

Разговаряхме с г-н Джиридхарадас за книгата му и мнението му за състоянието на американската демокрация.

Един от често повтаряните коментари, които чувам за книгата ви, е, че хората биха искали накрая да има глава с решения, каквато вие не сте включили. Умишлено ли е това – да не предлагате мнението си как да бъдат поправени нещата?

Ако отидете на лекар и лекарят ви попрегледа за две-три минути, след което извади нож или започне да ви дава хапчета, трябва да избягате възможно най-бързо. Диагнозата е предварително условие за изписването на рецепта.

Теорията, развита в книгата, е, че сме в период на крайно неравенство, на политически застой, на ерозия на демокрацията, тъй като нашата обща култура е заразена от фалшива религия. И тази фалшива религия ни учи, че най-доброто общество се постига чрез развързването на хората да правят пари, колкото се може повече, по всички възможни начини, с всички средства, с експлоатиране на хора, с избягване на данъци, с разрушаване на околната среда, със заобикаляне на регулациите, с манипулиране на правителствата и след това с даряване на трохи от натрупаното или със смяна на предназначението на част от бизнес начинанията и претендиране, че така се спасява светът.

Преди да стигнем до решенията, преди лекарят да ви даде хапчета или да извади ножа, трябва да имаме ясна диагноза какво се случва и да разберем кой го е направил и как.

Често усещам това желание за незабавно решение сред някои от бизнес настроените читатели на книгата, което е всъщност желание за преждевременно опрощаване на греховете. Мисля, че те искат да пропуснат частта "кой го направи". Те искат да прескочат директно към нещата, които можем да направим, защото не искат да се занимават с факта, че ако съм прав с историята, която разказвам, има доста голяма степен на съучастничество, с което трябва да се занимаем първо.

Не смятам, че може да се справим с проблем като идеята за превъзходство на бялата раса, без първо да разберем какво се е случило, кой го е направил и как – невъзможно е да скочим направо към решението. Не смятам, че може да се справим с проблем като патриархата, без първо да разберем кой го е създал, как работи, каква е ситуацията, как оперира. И също така не смятам, че може да разберем проблема, който наричам "превъзходство на капитала", без да стигнем до дълбочината – дълбочината на това как функционира, как работи.

Моята теория за промяна е проста – вярвам, че ако започнем да детронираме фалшивата религия, можем да разчистим храстите, закрили пътя към решаване на тези проблеми по истински начин, което означава демократично.

В свое скорошно интервю твърдите, че Facebook е вероятно "най-големият и най-опасен монопол на нашето време". Защо смятате така?

Едно от нещата, за които говоря в книгата, е реториката от средата на 90-те, когато тези технологични компании започваха истински да нахлуват в живота ни. Те щяха да бъдат сили за изравняване на демокрацията. Те щяха да овластят хората. Те щяха да обезсилят йерархиите на физическия свят. Те щяха да децентрализират властта.

А се озовахме в свят, в който имаме всъщност една социална мрежа, един онлайн магазин, една компания за цялото обработване на информация.

Преди 100 години се тревожехме за типа монополи, обхванали стоманата, жп линиите и подобни. Без да омаловажавам началото на XX век, бих казал, че това е било детска игра в сравнение с типа монополи, които имаме с една ексклузивна социална мрежа, която е портал към над милиард умове, която е основна платформа за политически дискурс и която притежава Instagram и WhatsApp – като специално WhatsApp е източник на бърза и често опасна информация в развиващите се държави, която е водела до насилие в последните години.

Не твърдя, че хората със стоманени монополи не са били опасни, но смятам, че по скалата на Facebook те са били 2, а Facebook е 10.

Facebook вероятно има властта да преобърне избори – това е точно типа власт, която трябва да бъде регулирана. Имам малки деца. Знаете ли колко регулации има за седалките в колите ни и за детските столчета? Как така тези седалки в колите са толкова силно регулирани? Как така по тях има много повече предупредителни надписи, отколкото във Facebook?

Активист, носещ маска с образа на Марк Зукърбърг, протестира по време на среща на финансовите министри от ЕС в Брюксел през 2018 г.

Фотограф: Yves Herman/Reuters

Посочвате, че хората, които са притеснени за икономическото си бъдеще или са скептични, че техните правителства могат да решат проблемите на обществото, имат склонност да търсят богати спасители. Невинаги е било така. Защо според вас толкова много хора в западните демокрации поставят знак за равенство между богатство и интелигентност и се обръщат към богатите за решаване на проблемите?

Много добър въпрос, тъй като разширява кръга на съучастничеството далеч отвъд самите плутократи. Много е важно да не забравяме, че плутократите не биха били способни да направят това сами – те имат нужда ние да им сътрудничим. И ние им сътрудничим, като участваме и разпространяваме култура, която ги вижда като спасители.

Прекарвам определено време в Европа и когато съм в Европа, едно от нещата, които ме поразяват, е, че много малко хора, изглежда, мислят за някого като Марк Зукърбърг като за велик спасител или герой. В повечето европейски държави, в които съм бил, хората говорят за Марк Зукърбърг по начина, по който говорят за човек, който произвежда бургии – че се опитва да печели пари, купува за долар, продава за два, просто върти бизнес. Той прави неговото си нещо, но ние трябва да се постараем да го регулираме и държим под контрол.

Но в Америка ние позволихме около него да се появи този ореол на спасител. Той не си сложи сам този ореол на спасител. Този ореол е продукт на нашите вярвания, нашите медии, на начина, по който журналистите отразяват хора като него, на начина, по който нашият президент кани подобни хора в Белия дом, за да се превърнат в пророци и мислители на бъдещето.

Ако лишим тези плутократи от моралния им блясък, за тях ще стане много по-трудно да ни управляват. Първата стъпка е да спрем да вярваме в тези преувеличения.

Какво казвате на хората в САЩ, Великобритания и други държави, изправени пред надигащ се популизъм, които твърдят, че няма как да се получи друго, когато проблемите на гласоподавателите от работническата класа биват игнорирани?

Смятам, че те са прави. Един от дебатите, които се случиха след Brexit и победата на Доналд Тръмп, беше за това дали става въпрос за икономически тревоги или за расизъм.

Според мен расовата нетърпимост и желанието на белите хора и мъже да останат на върха бяха преобладаващият фактор. Казвайки това, ще добавя, че ако Америка работеше за повече хора и съществуваше по-слабо усещане за недостиг и по-силно усещане за справедливост и че играта е отворена и разумна, би имало по-малко кислород за някой като Доналд Тръмп.

Типът политика, която виждаме в Тръмп и Brexit, е политика, която процъфтява, когато хората смятат, че системата е пробита. И макар че може да не съм съгласен с хората по отношение на това как реагират политически, смятам, че те са абсолютно прави – системата наистина е пробита.

© 2019 The New York Times Company and Armando Arrieta