Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
4 23 дек 2019, 14:07, 3949 прочитания

Бавната смърт на Европа

ЕС с обръщането на гръб на империализма е изпреварил времето си с десетилетия. И точно заради това рискува да изпадне от историята.

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Този текст е част от специалното издание World Review на New York Times, издадено на български от "Капитал". Всички текстове по темата може да откриете в последния брой на "Капитал" за годината.

Кой е Старият свят? Кой е Новият свят? Доскоро отговорът на двата въпроса беше очевиден. САЩ са Новият свят, "земята на свободните", населена и основана от хора, напуснали една Европа, обзета от политически репресии, икономическа назадничавост и културен упадък. Европа е Старият свят – цял един континент, който раздира и унищожава сам себе си в две световни войни.
Роберт Менасе


Първоначално отношенията между двата свята осигуряват храна за шеги. Хенри Джеймс, американският литературен гигант, който се премества в Европа, пише в своя роман от 1878 г. "Европейците" за случайна среща между динамични, новозабогатели американци и културно богати, закостенели европейци, която води до някои забавни ситуации. В романа си Джеймс не просто обрисува различията между Стария и Новия, но и предусеща Трансатлантическия съюз.


Оттогава обаче светът се е преобърнал. Новият е остарял, а Старият се е обновил.

Идеята за проекта за европейско обединение, която води до днешния Европейски съюз, е Новото, политически уникалното. Тя е логическо и все пак радикално заключение, извлечено от историческия опит, и прави възможно (или ще направи възможно) бъдеще на свобода и мир вместо на циклично страдание. Вкореняването на тази идея в почвата на Европа преди повече от 60 години се доказа като по-голям скок за човечеството от стъпването на Луната.

Това, което прави европейския проект революционен, е, че за пръв път Европа не се стреми да европеизира света, а по-скоро себе си. И, правейки това, тя би могла да стане – като експериментален проект с основа в Просвещението – авангард за един мирен свят. Това "би могло" обаче е проблемът. Разликата между идеята и осъществяването й в Европа става също толкова голяма, колкото пропастта между красотата на американската конституция и дълбоките трудности и страдания на американската действителност при президента Тръмп.



За да разберем "самоевропеизацията на Европа", би помогнало сравнението между сегашния европейски проект и стария европейски проект - САЩ, които в много отношения не са помръднали отвъд идеалите на Стария свят, допринесли в годините на основаването и формирането на държавата.

Тогава европейските колонизатори прибягват до насилие, за да завладеят територията, която се превръща в САЩ. Техните наследници запазват единството на тази територия чрез кървава гражданска война, като така помагат за създаването и съхраняването на нация, която след това започва да налага интересите на своите елити по света, прибягвайки до военни средства при нужда.

Сегашният европейски проект, Европейският съюз, възприема противоположния подход – той разширява територията си чрез доброволно присъединяване, обединява чрез договори, целящи установяването на споделени правни стандарти, опитва се да превъзмогне национализма и тъй като е мирен проект, не е склонен да налага интересите си с военни средства.

Основателите на ЕС са искали да сложат край на неспирното насилие и агресия, белязали дългата история на Европа. И след 1945 г. е съвсем ясно коя е най-голямата опасност – национализмът. Конкуренцията между т.нар. национални интереси за пазари, ресурси и сфери на влияние винаги води до национални конфликти, било то под формата на търговски войни или на пряка военна конфронтация.

С постоянните войни мирните споразумения се оказват безполезни, а също и организации като Лигата на нациите и Обединените нации. Това е болезненият урок за поколението, което от края на XIX век до 1945 г. преживява национализъм, германските войни за обединение и две световни войни, последната от които почти унищожава цивилизацията и води до най-зловещите престъпления срещу човечеството, на които е ставал свидетел светът, включително ужасите на "Аушвиц".

Илюстрация



Всичко това трябваше да бъде оставено в миналото – надежда, която роди идеята за опитване на нещо съвсем ново, а именно въвеждането на постнационален ред, който на практика ще се развива без политическите презумпции на Стария свят, към който в момента принадлежат САЩ.

Всеки мислещ човек в Западна Европа е благодарен за огромната помощ на САЩ за освобождаването на Европа от фашизма. Но дали влизането на Америка във войната е наистина само заради освобождаването на държави от фашизма? Все пак САЩ не са имали особен проблем с испанския и португалския фашизъм. Франсиско Франко в Испания и португалският диктатор Антониу ди Оливейра Салазар са съюзници на САЩ чак до смъртта си през 70-ге години. (Тези държави накрая биват освободени и демократизирани от ЕС.) В Чили демократично избраният президент на суверенна държава бива свален от САЩ и заменен с фашистка диктатура. Гордата и богата Аржентина бива хвърлена в банкрут и мизерия от фашистки режим, подкрепян от САЩ.

Тези политики и дузина други военни интервенции, инициирани от САЩ в годините след 1945 г., показват ясно на европейците, че подобен агресивен, себелюбив подход е демодиран и не би могъл никога да доведе до траен мир, а само до още поколения с ограбено бъдеще.

В резултат Европейският съюз, който създават, е решително и недвусмислено антифашистки, и то не само в ситуации, когато фашизмът влиза в противоречие с икономическите интереси на блока, но и в такива, при които фашизмът вероятно би бил изгоден за преследване на собствените политически интереси на съюза.

Илюстрация



Бившите комунистически държави от Източна Европа имат огромни ползи от присъединяването към ЕС след краха на съветската империя. Членството им гарантира, че придобитата отново свобода няма да доведе до хаос, а до нарастващ просперитет и преход към върховенство на закона – дори докато САЩ постоянно се опитват да настройват източно- и западноевропейските страни една срещу друга.

САЩ така и не са ратифицирали Всеобщата декларация на ООН за правата на човека – позиция, която е много в стила на Стария свят. В Европа междувременно Хартата на основните права на ЕС е правно обвързващо допълнение към Договора от Лисабон, който функционира като конституция на съюза. По този параграф мога да си представя как всеки просветен американец казва: "Искам да бъда европеец, гражданин на Новия свят."

Идеята, следвана от основателите на европейския мирен проект, е колкото проста, толкова и гениална – да се свържат икономиките на европейските национални държави и да бъдат подчинени на общи правила и контрол до такава степен, че никоя страна членка да не може да преследва егоистични интереси срещу друга без вредни последствия. Целта е национализмът да бъде включен в общи практики, като получената в резултат общност прави по-малките държави в Европа по-силни, отколкото биха били сами.

Както вече беше споменато, тази идея е родена като следствие от историческия опит, но скоро става ясно, че на фона на новите и приближаващи предизвикателства тя е най-разумната концепция за свободен свят. Със сигурност едно от тези предизвикателства е направляването на динамиката на глобализацията. И в края на краищата глобализацията не е нещо повече от събаряне на националните граници и отмяна на националния суверенитет.

В този контекст европейската идея за постнационална политическа организация е единствената, която е в духа на времето. В сравнение с нея подходът на национална суперсила, практикуван от САЩ, изглежда старомоден. Ето защо би било напълно безсмислено обединена Европа да бъде изградена като неоимпериалистична сила по подобие на САЩ.

Идеята на поколението на основателите на европейския проект прави – малка стъпка по малка стъпка – удивителен напредък: общ пазар, обща валута, общи закони, обща администрация и обща бюрокрация. И това води до необичайно дълъг за Европа период на мир.

И все пак европейският проект досега не е довел до истински споделена демокрация. Имаме наднационален Европейски парламент, но можем да гласуваме само за национални партии. И нашият парламент няма право да инициира законодателство. Имаме и наднационален изпълнителен орган под формата на Европейска комисия, но в рамката на европейските институции Лисабонският договор я превърна в печален секретариат на националните лидери.

Нашата най-силна институция е Европейският съвет, където националните правителствени ръководители и националните министри с определени ресори взимат решения, които биват продавани като компромиси между страните членки, но реално са пречки пред обща европейска политика.

Европейският политически проект, чиято основаваща идея продължава да изпревара с много глобалната политика, по същество е хванат в капана на непродуктивното противоречие между постнациалното развитие и надигащия се отново национализъм, между общата политика и националната себичност на страните членки.

Не може да има компромис, точно както не може да има средно положение между това да си бременна или да не си бременна. Дълго време смятах, че Европа е бременна с бъдеще. Но симптомите стават все по-очевидни – Европа е заразена с болестта на историята. Болестта на национализма.

Това ще доведе до смъртта на ЕС. САЩ продължават да се борят за глобална доминация с други световни сили и ще го правят с военни средства, ако се налага. Междувременно прогресивната Европа, която обърна гръб на империализма и предефинира себе си като проект за мир, рискува да се превърне в континент от безпомощни държави, купчинка трохи на масата на глобалната власт. Това би било голямо злощастие и ужас за Европа – толкова голямо, че всъщност дори онова "никога повече" може да се случи отново.

Няма да можем да спасим планетата, ако не можем да спасим Новия свят. А аз вече съм започнал да страдам от своята любов към Новия свят. Към Европа.

Роберт Менасе е австрийски писател и културен критик, който в последните години се фокусира върху ЕС и глобализацията

© 2019 The New York Times Company and Robert Menasse

Капитал #51

Текстът е част от брой 51 на седмичния Капитал (20 декември - 9 януари). В броя ще прочетете още:

Купете

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Коронавирусът - най-важните въпроси и отговори 18 Коронавирусът - най-важните въпроси и отговори

Основните факти, които трябва да се знаят за глобалната пандемия

27 мар 2020, 38190 прочитания

САЩ оказват натиск върху Саудитска Арабия да сложи край на петролната война 1 САЩ оказват натиск върху Саудитска Арабия да сложи край на петролната война

Ако Рияд наводни пазара от април, цените може да паднат допълнително

27 мар 2020, 2397 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Свят" Затваряне
Ердоган плаши Европа с повторение на мигрантската криза от 2015 г.

Турският президент заяви, че страната му не може да се справи с новодошлите от Сирия

Още от Капитал
Корпоративни карти за 3.5 млн. евро

Българската стартираща компания Payhawk привлече нова инвестиция за 3 млн. евро и общо досега е получила 3.5 млн. евро.

Колко ще продължи?

Има различни сценарии за край на здравната криза, всички с не особено далечен хоризонт

Битката за икономиката също е битка за живот

Какво предприемат държавите в Европа и какво може да направи България

За маската на един лекар

Българската здравна система посреща най-сериозното си изпитание през последните десетилетия в недобра форма

Кино: "Двамата папи"

Дуел на възгледи за ценностите във време на изпитание

Добри новини

За конструктивната журналистика и начините да намалим стреса от информационния поток

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10