Индия и Китай се сблъскаха за Кашмир

Доста неточно заглавие. В Ладакх (част от Джаму и Кашмир, населена с будисти и емигранти тибетци), на линията на контрола, както я наричат и двете страни, е имало масово сбиване на граничари. Употребата на огнестрелно оръжие се отрича и от двете страни, жертвите са пострадали в мелето с камъни и други подръчни материали. Било е голям бой, правокиран от луди глави, но не и сблъсък на ядрени сили, тъй като и двете страни се опитват да тушират напрежението и да не раздухват огъня (имат си маса други проблеми). Просто "стрелка" като онази на агитките в Пловдив преди няколко дена, само между по-мотивирани и подготвени опоненти.

Ето малко исторически сведения по въпроса.

Ладакхския регион, с надморска височина около 5000 метра, е на границата на Пакистан, Китай, Индия и през вековете е бил в голямата си част практически безлюдна територия. През летните месеци оттам е милавал маршрутът на керваните по едно от разклоненията на Пътя на Коприната, свързващо днешните провинции Синдзян и Тибет. И между другото оттам минава и днешната магистрала между двете Китайски провинции.

В края на 30те години на 19 век, Индия (тогавашната Сикхска империя) нахлува с войски в региона и го използва като подстъп за кампания за завладяване на Тибет. Кампанията стартира 1841 година и е неуспешна. Китайските войски на империята Цин отблъскват нашествениците и на свой ред окупират региона Ладакх и град Лех. 1842 година е подписан договор между Китай и Индия, в който двете страни се задължават да оставят нещата както са си били, и да се запазят "старите граници", без да се упоменава изрично какви са те.

1846 година обаче, Великобритания завладява Сикхската империя и с това започват проблемите. Британците искат да преговарят с Китайците за демаркацията на границата, но Китайците не проявяват интерес. Британците самосиндикално приемат за граница южния бряг на езерото Пангонг. Територията отвъд езерото остава неопределена. Но реално и двете страни са били удовлетворени от "традиционната" съществуваща граница до момента, която в голямата си част е очертана от природни бариери като проходът Каракорум или езерото Пангонг. Регионът Аксай чин не е бил с ясна демаркация, но това е удовлетворявало Британците и Китайците в онзи момент.

В последствие на няколко пъти Британците предлагат различни линии за демаркация на границата, които навлизат все по навътре в Китайската територия. Повечето от тях не са дори съгласувани с Китай, и са предложени по време на вътреполитически проблеми в Китай. Например Линията на Джонсън от 1865 година е предложена по времето на Дунганското Възстание (1862 - 1877) в Китай, когато Китайците реално нямат дори контрол върху границата си. Джонсън, който е служител в Британска Индия тогава, предлага тази граница, а Махараджата на Кашмир, на базата на това настъпва в Китайски територии и окупира региона Аксай чин (площ 18,000 км2). 1878 след като потушават Дунганското възстание, Китайската империя си връща контрола по границите и завладява отново Аксай чин като дори поставя демаркации по прохода Каракорум.

В последствие след като Китай губи война с Япония, Британците в лицето на Sir John Ardagh, предлагат нова линия на границата през 1897, която демаркация вкючва също планининския масив Кун Лун, на север от река Яркенд.

През 1899 Британски служители предлагат на Китайците нова демаркация на границата. Така наречената Линия Макартни-Макдоналд, защото е предложена от сър Макдоналд с нота до Китайското правителство. Правителството на династия Цин дори не отговаря на нотата. Когато през 1911 година Династия Цин пада, Британците приемат още по дръзка демаркация на границата, но не предприемат военни или окупационни действия. 1927 година правителството на Британска Индия се връща на демаркацията през прохода Каракорум.

В последствие след като добива независимост 1947 година, Индия логично се спира на една от най-благоприятните за нея граници, които Британците са чертали през годините, самосиндикално, без да се консултират с Китай. Индия се спира на тази граница на базата, цитирам “chiefly by long usage and custom.”. Тоест така си били свикнали да си чертаят границата и така си я приели. Това териториално разпределение обаче, както може да се предположи, е неблагоприятно за Китай.

В отрязъците от границата, които не са установени в гореупоменатите линии, Индийското правителство ползва решенията на конференцията в Симла или така наречената МакМахън линия. На конференцията в Симла има прдставители на Китай, Тибет и Великобритания. Китай не се съгласява на условията и в последсвтвие Макмахън подписва споразумението за демаркацията на границата само с Тибетската страна, което е в разрив с политиката на Лондон. (Макмахън е бил инструктиран да подпише договор само ако Китайците са в него) Освен това този договор е в разрив и с международното право по онова време, защото Великобритания и Русия имат договор от 1907 според който двете страни имат право да преговарят с Тибет само чрез посредничеството на Китайското правителство. Това е и причината Споразумението на Конференцията в Симла да се държи в тайна от Британското правителство чак до 1938, защото реално е в разрив с техните международни договорености и задължения по онова време.

Това обаче не пречи на Индийците след 1947 година да се позоват на Макмахън споразумението когато очертават границата с Китай. Нищо, че по всички правила на международното право това споразумение има нулева сойност.

След като гражданската война в Китай приключва 1949 година. Китайците строят 1200 километров път свързващ провинциите Синдзян и Тибет, като 179 км от него минават през региона Аксай чин, който Индия счита за свой, в разрив с международното право. Понеже обаче Аксай чин се намира отвъд проходът Каракорум и е лесно достъпен за Китай но много по трудно достъпен за Индийците, Индия реално дори не научава за съществуването на този път до 1958 година, когато пътят е отбелязан на Китайските карти.

Премиерът Неру казва че Аксай чин бил неразделна част от Индия векове наред и част от района Ладакх (нищо че на Индийците очевидно им е трудно дори физически да се доберат до тоя район) и границата била твърда и не подлежала на преговори.

Премиерът на Китай, Джо Енлай, на свой ред казва че според линията Макартни-Макдоналд този регион си влиза в границите на Китай. И че това е единствената линия официално представена на Китайското правителство. Това е фактологически вярно. Останалите линии и чертежи са правени без участието и дори с незнанието на Китай. Когато Британската Империя предава нотата с предложението границата да е по линията Макартни-Макдоналд, Китайците не дават отговор, но това не променя факта, че това е единствената демаркация, която им е представена за одобрение.

Днес регионът Ладакх е оспорван от Пакистан, Индия и Китай като всяка страна администрира някаква част, но границите продължават да не са ясно установени.

Доста хубава природа през лятото

До коментар [#1] от "Weiss":

Източтиците, от които преписва Капитал са доста ялови откъм информация, защото са пропагандно нахъсени срещу Китай.
Точно това, което пишете, четох и аз.
Добре че е форумът. Жив зян са. Нищо не остана от големия Капитал.

До коментар [#2] от "dpnps":

Благодаря за изчерпателната информация !

Да не спорят !
На времето от там сигурно е минавал Александър Македонски , тъй че територията е Македонска ...

Класическо меле между граничари заради десетина пъти преправяна в ущърб на Китай граница от страна на робовладелската Британска империя е представено в Капитал - аха! - като предверие към ядрена война...

Какво ли ще прочетем тук (когато Ройтерс даде материал за преразказ, де) за взривения вчера по нареждане на Ким Чен Ун център за междукорейски връзки?
Отсега е сигурно, че местният Ангел Каралийчев няма да нарече това аутодафе катастрофа на политиката на Тръмп към Пхенян.
А какво е тогава?

Кашмир е индийски!
Точка!