Правилното и погрешното използване на зелените финанси

Защо обещанията на финансовите компании за нетни нулеви емисии няма да спасят света

Срещата на върха на COP26 в Глазгоу се очертава разочароваща. Надеждата, че възникващите пазари, които бълват голяма част от парниковите газове в световен мащаб, ще обявят амбициозни предложения, е разбита. Плановете на Китай, Индия и Бразилия са далеч от впечатляващи. Няма признаци това да бъде конференцията, която слага края на въглищата, както искаше домакинът Великобритания. Световните лидери все още не са се споразумели да спрат субсидирането на изкопаемите горива.

Но една тема, по която ентусиазмът нараства, е финансирането, обвързано с климата. Финансови институции, представляващи активи от близо 9 трлн. долара, обещаха да премахнат обезлесяването от своите инвестиционни портфейли. Най-поразителната заявка дойде от Glasgow Financial Alliance for Net Zero (GFANZ) - група, съпредседателствана от бившия управител на Английската централна банка Марк Карни. Нейните членове, сред които са собственици и мениджъри на активи, банки и застрахователи, управляват активи от около 130 трлн. долара. Те ще се опитат до 2050 г. нетно да сведат до нула емисиите, идващи в резултат на техните заеми и инвестиции. Може ли финансовият сектор наистина да спаси света?

Той безспорно има да изиграе съществена роля. Превключването на икономиката от изкопаеми горива към чисти източници на енергия изисква огромно преразпределение на капитала. До 2030 г. всяка година ще са необходими около 4 трлн. долара инвестиции в чиста енергия, което е три пъти повече от сегашните нива. Разходите за изкопаеми горива трябва да намалеят. В идеалния свят печалбата на институционалните инвеститори щеше да зависи от намаляването на емисиите, а тези собственици и финансисти щяха да контролират световните активи, отговорни за емисиите. Тогава собствениците на активи биха имали както мотивацията, така и средствата да трансформират икономиката.

Проблемите със зелените финанси

Реалността на зеленото инвестиране е далеч от тази представа. Първият проблем е обхватът. The Economist изчислява, че публичните компании, които не се контролират от държавата, допринасят за едва между 14 и 32% от световните емисии. Държавни компании като Coal India или Saudi Aramco, най-големият производител на петрол в света, са съществена част от проблема, а тяхната дейност не е под влиянието на институционалните фондови мениджъри и частните банкери.

Измерването е вторият въпрос. Все още няма начин да се избегне двойното отчитане, за да се оцени с точност въглеродният отпечатък на дадено портфолио. Въглеродните емисии от барел петрол могат да се появят в отчетите както на фирмите, които добиват суровината, така и на тези, които я преработват или горят. Методологията зад приписването на емисиите към определени финансови потоци е още по-неясна. Как например отговорността за емисиите на една въглищна електроцентрала трябва да бъде поделена между акционерите, кредиторите и застрахователите?

Фирмите нямат много причини да инвестират трилиони в зелени технологии, чиято коригирана спрямо риска възвръщаемост е посредствена.

Третият проблем е мотивацията. Частните финансови фирми се стремят максимално да увеличат печалбите, коригирани спрямо риска, за своите клиенти и собственици. Това не е в синхрон с целите за намаляване на въглерода. Най-лесният начин за намаляване на въглеродния отпечатък на диверсифицирано портфолио е да се продаде частта от него, инвестирана в мръсни активи, и да се вложи във фирми, които не замърсяват много, като например Facebook. Петте най-големи американски технологични компании заедно имат въглероден интензитет (емисии на единица продажби) от около 3% от средния за S&P 500.

Силно замърсяващите фирми или активи обаче обикновено биха намерили нови собственици. Оставяйки настрана стигмата, може да бъде изгодно да се държат активи, които законно генерират необлагани странични ефекти - в този случай замърсяване. Докато акционерите подтикват петролните гиганти да станат по-чисти, как компании за частен капитал и хедж фондове купуват техните находища остава встрани от общественото внимание. Обещанията сами по себе си не променят факта, че фирмите нямат много причини да инвестират трилиони в зелени технологии, чиято коригирана спрямо риска възвръщаемост е посредствена.

Рецепта за промяна

Какво трябва да се направи? Фината настройка може да помогне. Измерването трябва да се подобри. ЕС въвежда задължително за бизнеса отчитане на въглеродните емисии; САЩ също го обмислят. Някои счетоводни органи искат да стандартизират начина на оповестяване на климатичните мерки. Собственици на активи като пенсионните фондове трябва да запазят инвестициите си в замърсяващите компании и да ги използват, за да помогнат за постигане на промяна. Институционалните инвеститори също така трябва да изградят свои подразделения за рисков капитал за финансиране на нови технологии, каквато е зеленият цимент.

Обещания като тези на GFANZ са добри, но светът се нуждае от общоприета цена на въглерода, ако се очаква от финансите да вършат чудеса. Това би било насочено към всички компании, а не само към контролираните от няколко институционални инвеститори. Желанието за избягване на данъка би засилило усилията за отчитане на емисиите. Фирмите и правителствата биха имали стимул да разрешат въпросите кой замърсява и кой трябва да плаща. Най-важното е, че цената на въглерода би съгласувала мотивацията за печалба с целта за намаляване на парниковите газове. Тогава задачата на финансовата система би била да усилва сигнала, изпратен чрез цената на въглерода. Тази комбинация би тласнала към силна промяна на начина, по който работят икономиките.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved

Парите за борба с климатичните промени се използват неефективно

На климатичната конференция в Копенхаген през 2009 г. богатите нации обещаха да увеличат финансирането към развиващите се страни за борба с климатичните промени. Целта беше до 2020 г. средствата да достигнат 100 млрд. долара годишно. Преди началото на конференцията в Глазгоу лидерите признаха, че не са успели да изпълнят ангажимента, но очакванията са това да се случи през 2022 или 2023 г. Според данни на ОИСР за свързаните с климата потоци на финансиране от богатите страни, включително грантове, заеми и експортно кредитиране, както от частни, така и от държавни източници, средствата през 2019 г. възлизат на 79.6 млрд. долара. Много държави заявяват, че се нуждаят от повече средства, за да постигнат целите си за климата. За да има смисъл от финансирането за климата, трябва да се разрешат свързаните с него проблеми като корупция, неефективност и пропиляване на средствата. Обезкуражаващ ефект има лошият минал опит, например със системата Clean Development Mechanism, създадена чрез Протокола от Киото, която насочи стотици милиони към климатични проекти в развиващите се страни. Според проучване на ЕС от 2017 г. 85% от проектите не са постигнали заложения резултат върху емисиите, тъй като механизмът е бил компрометиран от злоупотреби.

Зеленият климатичен фонд (GCF) към ООН стана най-големия по рода си с набрани около 18 млрд. долара от създаването си през 2010 г. Но той също разочарова с неефективност - след започналия прилив на средства от страните през 2014 г., до 2018 г. GCF загуби 1 млрд. долара поради нехеджиране на колебанието между валутите на донорите и долара, с който организацията работи.

Все пак корупцията и лошото управление на средствата не бива да се използват като оправдание за отказ от финансирането, казва пред Financial Times Мущак Хан, професор по икономика в SOAS. Вместо това е необходимо е да се намерят начини да се спре изтичането.