Новата епоха на големите правителства

Как трябва да отговорят класическите либерали?

Четири пети от световната икономика сега са обект на цел за нетни нулеви емисии.
Четири пети от световната икономика сега са обект на цел за нетни нулеви емисии.    ©  Shutterstock
Четири пети от световната икономика сега са обект на цел за нетни нулеви емисии.
Четири пети от световната икономика сега са обект на цел за нетни нулеви емисии.    ©  Shutterstock

"Дръжте под око едно-единствено нещо: колко харчи правителството", беше казал веднъж Милтън Фридман. Днес той щеше да има много какво да види. Правителствата похарчиха 17 трлн. долара заради пандемията, включително чрез заеми и гаранции, на обща стойност 16% от световния БВП. Според актуалните прогнози държавните разходи във всяка голяма развита икономика ще бъдат по-големи като дял от БВП през 2026 г. отколкото през 2006 г. САЩ са на път да вложат 1.8 трлн. долара за разширяване на своята социална система, Европа предоставя инвестиционен фонд от 750 млрд. евро (850 млрд. долара), а Япония обещава "нов капитализъм" с още по-голяма щедрост от страна на правителството.

Отпечатъкът на държавата върху икономиката ще се разширява още повече през следващите десетилетия. Четири пети от световната икономика сега са обект на цел за нетни нулеви емисии. Прогнозите във Великобритания са във връзка с тази цел да се повиши съотношението на държавния дълг към БВП с 21 процентни пункта до 2050 г., тъй като правителството субсидира декарбонизацията, а растежът се забавя. Освен това много страни имат застаряващо население, което ще изисква значително повече разходи за здравеопазване и пенсии.

Класическите либерали като The Economist могат лесно да се отчаят от неумолимото настъпление на правителството. Докато държавата се разрастваше по време на пандемията, нейните неуспехи също излязоха на показ. В началото на кризата американските органи за обществено здравеопазване попречиха на частните лаборатории да разработят свои собствени тестове за вируса; тази година чак през октомври те одобриха бързите тестове, които можеха да бъдат налични още преди лятото. В продължение на месеци разпространението на ваксините в Европа беше твърде бавно. В един момент Китай отчете своя отговор на вируса като победа за модела на силната държава. Сега китайската стратегия за нулев ковид е пример за липсата на гъвкавост на неконтролираната централизирана власт. Един от скандалите, в които пък е затънала британската политика, е дали нейните лидери са се възползвали от кризата, за да възлагат изгодни договори на свои приятели.

Дългосрочната заплаха на голямата държава е, че подобна бюрокрация, институционален провал и корупция стават рутинни и широко разпространени, което прави хората по-бедни и ограничава индивидуалната свобода. Но тези опасности крият и възможности. За да разберем какви, нека се замислим защо правителството расте.

Трите сили

Държавата почти винаги се разширява спрямо БВП с течение на времето под действието на три сили. Първата е очевидно зловредна. Инертността и постепенното изместване на целите правят трудно да се намали правителството. Гласоподавателите и лобистите, които се възползват от дадена регулация или разход, имат всички основания да работят усилено за тяхното запазване. През това време многото данъкоплатци, които плащат за съмнителните харчове, са твърде заети, че да подават петиции до политиците, за да ги спрат. Бюрократите на власт искат да защитят територията и кариерата си. Когато един план се провали, неговите поддръжници казват, че той все още може да успее, ако му бъдат отделени повече пари.

Втората сила е житейска истина: цените на услугите, предоставяни от социалните държави, като здравеопазване и образование, растат по-бързо от икономиката поради високата им интензивност на труд и ниските темпове на нарастване на производителността. Въпреки че неефективността на правителството може да я влоши, тази "болест на разходите" засяга както частния, така и публичния сектор. Просто така стоят нещата.

Третата сила е, че правителствата днес имат повече неща за вършене. Тъй като избирателите станаха по-богати през XX век, те започнаха да искат повече образование и повече от скъпите здравни грижи, основаващи се на най-новите научни открития. С напредването на възрастта днес те искат повече разходи за възрастните хора. И все повече настояват правителствата да действат по отношение на климатичните промени.

Дългосрочната заплаха на голямата държава е, че бюрокрацията, институционалният провал и корупцията стават рутинни и широко разпространени, което прави хората по-бедни и ограничава индивидуалната свобода.

Тези три сили се виждат ясно в истинското въздействие на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, които се очертават най-ясно в общественото съзнание като противници на правителството и поддръжници на свободния пазар. Често се казва, че те са положили основите на "неолибералната ера". Но всъщност техният завет за по-малка държава не остана траен. През 2019 г. американското федерално правителство изразходва по-висок дял от БВП, отколкото през която и да е от десетте години, предхождащи президентството на Рейгън. Три десетилетия след Тачър - едно от които се определя от строги икономии - британското консервативно правителство скоро ще управлява най-високите постоянни разходи като дял от икономиката от ерата преди Тачър.

Необходимият консенсус

Трайната победа на Рейгън и Тачър - както и на реформатори в Швеция, Нова Зеландия и на други места - е над първата от силите в полза на голямото правителство. Те осъзнаха, че държавата е в най-лошото си състояние, когато е раздута от изкривените стимули на вътрешни лица да търсят все повече контрол. Правителствата правилно разпродадоха национализирани фирми, намалиха регулациите, опростиха някои данъци и насърчиха конкуренцията. Появи се консенсус за ограничената роля на държавата в либералните общества. Неговите привърженици приветстваха пазарите в по-голямата част от икономиката, но признаха преразпределението и разходите за обществени услуги, за да направят света по-справедлив.

Днес този консенсус е застрашен точно когато е най-необходим. Тъй като застаряването и изменението на климата неудържимо увеличават размера на правителствата, жизненоважно е да се признае какво държавата може да прави добре и какво не, за да се попречи на Левиатан да използва своята мощ в полза на вътрешни хора и приятели. Разговорът за ограниченото правителство днес трябва да бъде за естеството на държавната намеса, а не дали е необходимо ограничаване на глобалното затопляне или грижа на възрастните хора.

Една от задачите е да се увеличи максимално ролята на пазарите и индивидуалния избор. На климатичните промени трябва да се противодейства с цена на въглеродните емисии, субсидии за научноизследователска и развойна дейност и добре проверявани публични инвестиции, а не чрез нормиране на полети, насърчаване на националните зелени първенци или включване на централните банки за изкривяване на финансовите пазари. Социалната държава трябва да се съсредоточи върху преразпределението на парите и да позволи на нуждаещите се да избират какво да правят с тях, а не да създава нови бюрократични структури като предложената от президента Джо Байдън федерална система за грижи за деца. Данъците трябва да бъдат на широка основа и благоприятни за инвестициите.

Свръхголямата държава

Държавата също така трябва да се стреми да бъде гъвкава и ефективна. Подпомагането на доходите на домакинствата трябва да бъде автоматизирано, когато е възможно, тъй като финансовият сектор става все по-дигитализиран. Многото попълване на формуляри може да бъде избегнато, както показа войната на Естония с хартиените документи. Ако има по-малко, но по-добре платени бюрократи, публичният сектор може да привлече повече талантливи кадри. А политиците трябва да са готови да започват от нулата при справянето с нови проблеми, вместо да разчитат на изхабени стари ведомства. Най-големите успехи по време на пандемията идват от вътрешни стартъпи като Operation Warp Speed, която помогна за разработването на ваксини в Америка.

Държавата трябва да се стреми да бъде безпристрастна. Тесните интереси, независимо дали на синдикатите и покровителстваните от левите уязвими групи или на десните бизнес среди, винаги ще се опитват да поемат контрол. За да им се противопоставят, бюрократите нямат нужда от самоцелни безмилостни и цинични атаки срещу почтеността си от страна на политиците, а от прозрачност и подкрепа за образа на публичния сектор. Нарастването на общите разходи за възрастните може да е оправдано, но абсолютизирането му не е. Някои пенсионери с дълбоки джобове не се нуждаят от обществени подаяния. Напротив, те трябва да носят по-голяма данъчна тежест чрез изместване на ставките от заплатите към собствеността, наследството и потреблението.

Залогът е огромен. Разликата между доброто и лошото правителство ще проличи не само в скоростта на прехода към нулеви нетни емисии и устойчивостта на защитната мрежа за възрастните, но и в лицето на по-справедливи и много по-проспериращи общества. През XX век класическите либерали ни уверяваха, че растежът на правителството съпътства напредъка на човечеството. Това може още да е вярно и през XXI век.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved