Дуранкулак, където доброволците срещат бежанците

Украинците в България вече са близо 100 хил. души, над 30 хил. от тях са в района на Варна

Бюлетин Войната в Украйна Войната в Украйна

Научавайте всичко най-важно. Обобщение на случващото се и последствията от него за хората, бизнеса, икономиката и политиката.

*Доротея Спасова-Николова е журналист в Радио Варна, бивш кореспондент на "Дневник" във Варна

Разстоянието между Варна и Дуранкулак е 100 км. Взема се за около час и половина. Денят е сряда, 13 април. Тръгваме малко преди обед - приблизително по времето, когато пристигналите около 8 ч. същата сутрин няколкостотин украинци с 10+ автобуса вече са получили заветният ламиниран син (или зелен) А5 документ за временна закрила и са потеглили към центъра във Варна с надеждата да намерят къде да се настанят.

В колата съм с Милена, с която сме приятели още от университета, но в последните години се виждаме по-често по доброволчески и граждански акции, в една от другите коли е Елица с цялата си няколкопоколенческа многонационална фамилия. Багажниците са натоварени с неща от първа необходимост - вода, сокове, пакетирани храни, хигиенни материали.

В ранния следобед на граничния пункт Дуранкулак е спокойно. Има три автобуса на самия пункт, един с начална спирка Днипро отсам границата.

Бежанците са пътували повече от 40 часа. "Тръгнахме около 8 вечерта в понеделник. Много чакахме по границите, много... сега отиваме към Слънчев бряг. Имаме осигурен хотел, където ще останем до 31 май (последната дата от програмата за настаняване на украинските бежанци в хотелски бази у нас - бел авт.)".

А после? "Не знам, надявам се да се върнем в Украйна", казва ми жена на средна възраст от автобуса. Тя е от Новомосковск, в Днепропетровска област, малък град на десния бряг на р. Самара. Пътува с дъщеря си и двама внуци.

Почти целият автобус, пълен видимо на около 80%, са от Новомосковск. Децата са поне 60%. "Има редовни линии, които извозват хора от Днипро, Одеса, Запорожие, Миколаив, даже от Киев", казва друг от пътниците.

Ден по-рано от правителствения ситуационен център в София съобщават, че украински туроператори са създали канал, в който извозват стотици бежанци у нас срещу обещанието да бъдат настанени в хотели по Черноморието ни. По тази схема за първите дни на април на ден само през Дуранкулак преминават по средно 1000 и повече украински бежанци. Опитите ми да разбера от пътниците в автобуса и шофьора дали са организирани от туроператор обаче удрят на камък. Успявам да науча само, че цената е "повече от 140 евро на човек".

"Трябваше да дойдете по-рано", казва ми жената в единствената доброволческа палатка, в която към този момент раздават храна и вода. Тя е на АДРА България, част от световната адвентистка благотворителна организация за развитие и помощ. Организирали са цяла структура с подобни подкрепителни пунктове по границите на Полша, Румъния, България, през които минават бягащите от войната. "Търсим доброволци, които да работят по границите. Имаме нужда и от неща за първоначална подкрепа", разказва ми директорът на организацията Мариан Димитров.

На Дуранкулак са втори ден, част от т.нар. кризисен център, който да предлага на бежанците чай, кафе, нещо дребно за хапване, памперси за бебетата или храна за кучетата. БЧК с техните палатки са по-близо до бариерата, до временните бараки, в които издават документите за закрила.

Три седмици преди това кризисният център на ГКПП Дуранкулак се е появил по спешност под натиск на десетки гневни постове в социалните мрежи и медийни публикации, и включва шест палатки, няколко сгъваеми легла с пружини и одеяла върху тях, на които стоят или спят свити деца - понякога с шапките на главите си, докато майките и бабите им изчакват с часове да бъдат регистрирани.

В почти целия първи месец на войната в Украйна, когато бежанският поток тепърва започва да набира скорост, го нямаше и това, а след няколкоминутен престой на границата имаш усещането, че вятърът, като те издуха, ще те държи залепен за стените на къщите в селото с часове. Както и почти всичко в подпомагането на украинските бежанци у нас, и помощта на Дуранкулак, и във Варна в първите седмици, а и след това се осигурява от доброволци. Като в стих на Вазов - хора от "всякоя възраст, класа, пол, занятье".

Държавата тогава я нямаше. Не я виждаш, не я усещаш. А доброволците не могат да направят всичко. Бежанците, които прекрачват прага на центъра в най-първите седмици, почти непрекъснато задават въпроси, чиято компетенция е на нечия институция, обикновено на Агенцията за бежанците.

Сега нещата са "канализирани", а пунктовете за временна закрила, за чието издаване се наложи да се чака месец, преди да заработят наистина, никнат като гъби след дъжд.

Към 27 април украинците у нас са 95 хил. Поне две трети от тях са край морето. Над 30 хил., вероятно и повече - не всички от тях минават през бежанския център, са в района на Варна. Поне 20 хил. са в Несебър и Слънчев бряг, има по няколко стотици до хиляди в Бяла, Кранево, Балчик, Добрич, Обзор, Бургас, Китен, Приморско... Останалата една трета от бежанците е разпръсната из страната. Както всичко у нас, цифрите са ориентировъчни и непълни.

Според изказване на варненския областен управител Благомир Коцев преди Великден, около половината от бежанците във Варна вече живеят на квартира. Думите му потвърждават и от асоциацията на наемодателите, която обединяват Airbnb предприемачите у нас. "Всичко е заето и предимно дългосрочно", посочва Красимир Андреев от асоциацията, докато си говорим за кратко едната вечер край морето.

Последните 10-ина дни вълната от пристигащи от Украйна е намаляла. Среднодневно през центъра преминават по около 200 души, докато през март имаше денонощия с до 800-1000 и дори до 1200 души. За два месеца война и 213 хил. влезли украински граждани у нас, над 53 хил. според статистиката, са минали през Дуранкулак.

Не знам колко точно истории чух, видях и съпреживях за смените си в центъра и след това. Всеки от нас има своята мотивация защо помага или отделя от времето или парите си. Немалка част от доброволците продължават да го правят. Част от тях денем са в ролята на банкови служители, преподаватели, юристи, финансови консултанти, общински съветници, бивши депутати, бизнесмени, кадети, брокери, журналисти, студенти от Украйна, хора, които просто говорят руски или са живели някога някъде в пределите на бившия "съветски мир". Вечер и нощем раздават номера, регистрират хора, извозват, раздават, прегръщат, плачат...

Не всички от сядащите срещу теб са склонни да говорят. Всеки един от тях има своята история.

Като на възрастната жена, седнала срещу една от доброволките, пристигнала в България по пижама и с домашните си чехли, защото хукнала да бяга, след като ракетата паднала в дома им, убивайки близките ѝ.

Или Анна от Одеса, успяла да стигне дотук с майка и дъщеря, която ме прегръща, защото и помагаме. Имат куче и котка, и дрехите на гърба си...

Мария и синът и Ростислав на 16 също са от Одеса, етнически българи. Той има вече месец и нещо, за да завърши училище, тя иска да го остави при брат му на 18, студент в ТУ Варна и да се върне обратно.

Наталия е от Днипро, дошла е в България, за да изведе по-малката си дъщеря, на 15. Голямата е в Щатите, ако не успеят да заминат, ще иде в Турция, където има роднини и при които ще остави девойката и ще се върне обратно в Украйна.

Докато говорим, аз се сещам за Днипро, ултрамодерните му сгради и онези стотици метри кейове край Днепър, край които съм седяла. "Дано някой ден можем да се видим там", казва ми.

Евгения, сестра й и две деца, всички общо на по-малко от 60 години, търсят безплатно къде да останат, защото и малкото им пари отиват само за храна. Едната жена е и бременна. Всичките са от Запорожие, мъжете им са мобилизирани. Пътували са четири дни от там до Сирет, спали в коли, по пътищата, докато ракетите свистели над тях.

Наталия с трите си дъщери от Чернигив се измъкнали с хуманитарен коридор, там останал синът ѝ да воюва, а снарядът паднал почти до тях, докато преминавали по последния оцелял мост.

Пътят на Олга от Киев с дъщеря ѝ и майка ѝ до Варна отнел шест дни - през Полша (Премишъл и Варшава), Будапеща в Унгария, Арад и Букурещ в Румъния и така до София, а после и до морето.

На Ирина от Одеса мъжът ѝ моряк потеглил на курс няколко дни преди началото на войната. Вестта го заварила около Бразилия.

"Знаете ли, ние, по-старите, не говорим добре украински, но като деца нямахме право да го учим в училище", казва ми арменката Марине. От Харков са, с пет коли, 18 души. Цялата фамилия. Насочвам ги към арменската общност във Варна. Говорим си на руски. Давам ѝ контакти и я питам с цялото това триезичие каква се чувства: "Арменка съм. И украинка."

В един от дните срещу мен сяда семейство от Донецк, за които в рамките на осем години това е второ бягство с дрехите на гърба им. Буквално.

В една късна мартенска съботна вечер се обажда Мухтар, приятел и партньор на съпруга ми, алжирец, учил и живял в Украйна. Лекарят му там трябва да се евакуира. Можем ли да ги поемем в България и да им помогнем? Можем.

Володимир и жена му пристигат с кола и двама внуци. Те са пенсионери вече, той е с диабет. Запасите му от лекарства и инсулин са ограничени. Пускам питания по групи в социалните мрежи. За ден и половина намираме инсулин и две от лекарствата му. Другите при нас ги няма, даже като генерици. След няколко дни се обаждат от Слънчев бряг, че са под номер 1200 в списъка за временна закрила, затова ще дойдат във Варна. Преди седмица Володимир се обажда отново да пита ясно ли е как може да си запишат личен лекар и специалист ендокринолог.

Говоря с хора от Одеса, Болград, Запорожие, Виница, Лвив, Донецк, Днипро, Миколаив, Херсон, Киев, Ирпен, Харкив, Люботин, Ивано-Франкивск, Мелитопол, Суми... Украинците са най-много, но има и етнически (бесарабски) българи, арменци, руснаци, с гръцки корени, с узбекски, грузински, осетински. При всеки един чуваш и виждаш някаква част от Украйна в очите им. При всеки един от тях аз продължавам да виждам в спомените си Украйна такава, каквато я открих преди войната.

С изнервящите на моменти равни като тепсия полета с пшеница, с мостовете над Днепър, със сутрешния чар на събуждащата се Одеса, с площадите и метрото на Харков - същото онова, чиито снимки със спящи хора или класически музиканти обикалят световния информационен поток, арката на Запорожие, калдъръмите на Александровский спуск в Киев, пресечките на Хрещатик, пътят за Мароупол, до който смятах да идем това лято.

В следобеда на 13 април на Дуранкулак продължава да е относително спокойно. На един от автобусите пише Киев - Одеса - Варна, на вторият само "Дети". И двата са пълни, но част от пътниците са "проездом" (транзитни).

"Отиваме в Турция. После? Вече не правим планове", лаконично отговаря на въпроса ми един от тях.

В първите си две или три смени в бежанския център се засичам с Наталия от Киев, която е пристигнала на 4 март. Отнема ми два опита, за да произнеса правилно "довиждане" на украински.

Допабачення!

І ми врятуємо ту червону калину (укр.) - И (ние) ще спасим тази червена калина, строфа от украинската песен Ой у лузи червона калина.

Какво се случва с украинските бежанци в България, къде ще пребивават след 31 май, когато изтича срокът на първата правителствена програма за настаняването им, ще могат ли да работят в България и какво четете в темата на броя на "Капитал" в петък.
Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал