Братството на кръста и книгата

В Старозагорския затвор лишените от свобода стават все по-образовани, което ги изправя пред нов проблем - достъпът до висше образование

В Старозагорския затвор се помещават над 300 лишени от свобода.Той е един от най-големите в България
В Старозагорския затвор се помещават над 300 лишени от свобода.Той е един от най-големите в България    ©  Надежда Чипева
В Старозагорския затвор се помещават над 300 лишени от свобода.Той е един от най-големите в България
В Старозагорския затвор се помещават над 300 лишени от свобода.Той е един от най-големите в България    ©  Надежда Чипева

"В затвора има много изострено чувство за човещина. И те виждат всичко - вярата, надеждата, подадената ръка." - отец Йордан Карагеоргиев

Големият портал на Старозагорския затвор се отваря. Преминава се през детектор за метал, получаваш пропуск, оставяш телефона си. Продължаваш навътре към централния корпус, където зад теб се затварят една, втора, трета врата. Светът остава назад.

Инспектор социална дейност и превъзпитателна работа Таньо Танев работи отблизо с лишените от свобода. Предупреждава ни да внимаваме какво и кого снимаме. Нямаме право да снимаме лишен от свобода без съгласието му. Радост Найденова е началник сектор "Социална дейност и възпитателна работа". Разбираме, че идваме в ден, когато има събитие в друг затвор, и част от администрацията трябва скоро да тръгне, включително и тя.

Няма проблем, защото ние не сме тук, за да се видим с нея. Тук сме заради отец Йордан Карагеоргиев, който служи като свещеник в Старозагорския затвор от 1994 година.

Кръстът в затвора

Максима, стара като света, е, че в затвора човек открива религията. Дългата изолация, всекидневните трудности и времето за размисли навеждат човек към размисли за по-големия смисъл на живота. Карагеоргиев обаче е от онези, които заради религията са открили затвора.

"Много е страшно да бъдеш съвсем сам. И когато никой ти няма вяра, много трудно е да си повярваш и сам", споделя той. Според него хората не бива да имат ограничена представа за онези в затворите, защото преди всичко това са хора. "Много често в затвора съм виждал принципност и последователност, които навън са все по-голяма рядкост."

През годините отец Йордан е двигател за множество нововъведения в Старозагорския затвор - организира едни от първите посещения на манастири от затворници, обучения заедно със задругата на майсторите, както и посещения на доброволци за затворници, които нямат близки и нямат свиждания.

През последните години тук е завършен храмът на св. Николай Мирликийски Чудотворец, а по инициатива на отеца бе построен и параклис пред затвора за близките на осъдените. Отец Карагеоргиев с радост споделя и за множеството кръщенета, не само на затворници, но и на техни роднини и деца. С особено внимание са и венчавките, които извършва на територията на затвора. "В града, когато венчаваш, е ясно, има радост, но в затвора това е изстрадана любов", смята той.

Делото на отец Йордан има последователи. През ноември в Старозагорския затвор бе подстриган първият иподякон в български затвор от 74 години насам.

Образование зад решетките

Преди години, когато Карагеоргиев учи психология, заедно с него задочно във Великотърновския университет се записва и един лишен от свобода. Неговият случай е особен прецедент. За да учи, той получава специално одобрение от тогавашния зам.-министър на правосъдието Анна Караиванова. Това кара отеца да се активизира и в тази посока.

Най-новата инициатива на Старозагорския затвор, която се развива през последните месеци, е желанието на управата да се позволи на затворници да записват и учат висше образование. В момента това е невъзможно в България, тъй като самият Закон за висшето образование не позволява на лишени от свобода да кандидатстват. Това е недообмислена забрана по две причини. Първо, лишава хора, които биха могли да използват времето, за да се квалифицират, от тази възможност и в същото време ги лишава от една стъпка, която да им помогне да не се върнат зад решетките.

Засега, както разбираме от администрацията на затвора, инициативата, свързана със записване на висше образование, е обсъждана с министъра на правосъдието Цецка Цачева, както и със зам.-председателя на Народното събрание Емил Христов, тъй като най-вероятно ще са необходими и законови промени.

Според проф. Иван Въшин, който е ректор на Тракийския университет, промяната на закона ще е възможност за множество лишени от свобода да получат добър старт навън. По думите му възможностите на университет като Тракийския правят възможно кандидат-студентите да посещават по няколко пъти на година университета, както и да се учат дистанционно и по електронен път.

Ограничени единствено ще бъдат тези специалности, които изискват лаборатория. Според него е необходимо средствата за такси на подобни студенти да бъдат поети от Министерството на правосъдието, а университетът най-вероятно ще стартира в началото с пилотен проект. "Ще трябва да направим проверка на специалностите, но не мисля, че такива като IT или социални дейности ще бъдат проблем."

Все по-образовани затворници

Това е проблем, който ще продължи да става по-голям си с времето, защото явно населението на затворите става все по-образовано. В момента повечето от лишените от свобода, които изтърпяват присъда, имат право да се учат или работят - което съответно намалява присъдите им. В Старозагорския затвор се помещава и най-голямото затворническо училище в страната - "Поп Минчо Кънчев", където в момента учат около 230 ученици.

Мариана Господинова е директор на училището с 29-годишен трудов стаж зад решетките и както тя се шегува, "остава ми само година и няколко месеца до изтърпяване на присъдата и пенсиониране". Според нея изтърпяващите присъди през последните години със завършено основно и средно образование стават все повече. "Предишни години сме имали 320 ученици начален етап (1-4 клас), сега имаме само четири паралелки", обяснява тя. Преди началото на тази учебна година тя се е налагало и да освобождава учители. Ако обикновено само един-двама минават матура, миналата година са били шестима.

Вестникът на затвора се казва - разбираемо - "Надежда" и има осемчленен редакторски екип. Повечето тях са завършили средно образование и желаят да продължат с висше. Освен вестника почти всички са включени в дейностите в затвора - които включват дискусионен клуб, езикови уроци, театър, кръжоци по музика и инструменти.

Мартин Русев, който е подстриганият иподякон, също е част от редакторския екип. "Все още не съм решил какво точно искам да запиша", споделя той. Тинко Гарев, който освен вестника отговаря и за библиотеката, е от близо седем години в затвора, като почти шест от тях са били в италиански затвори. Самият той при преместването му е повече от скептичен за това какво го очаква в България, но смята, че "много села могат да ни завидят за училището и църквата".

"Всеки ден е борба с ежедневието", споделя друг от членовете на редакторския екип, Генади. Няколко от тях вече са били няколко пъти вън и вътре. Излизането и адаптацията казват те, са най-трудният етап, тъй като скептицизмът и затвореността в обществото са бариера при намирането на работа и повторната социализация.

Има ли живот след затвора

Българските затвори не са особено приятно място. България редовно губи дела в Страсбург за условията вътре, а те са и едни от най-претъпканите в Европа. Затова е и разбираемо, че администрацията на затвора не е много оптимистично настроена. "Трябва да говорим реално, промяната е сложен процес", скептична е Радост Найденова. Инспектор Танев си смята, че истинският проблем не е вътре в затвора, а след излизането. Липсват достатъчно програми и съвместна дейност между институции, които да подпомагат реинтеграцията на лишените от свобода навън. Добър пример в това отношение по думите му е организацията на "Анонимните алкохолици", които не само работят със затворниците, но и след излизането им помагат в това да се установят, включително и с намирането на работа.

Затова и е учудващо, когато на входа Танев се усмихва. "Идвам с удоволствие на работа", казва той. Вратата се затваря.

Още от Капитал