С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
2 4 сеп 2014, 18:00, 5604 прочитания

Синдромът FMS

Да си майка на син, или за чувството, че винаги пропускаш нещо

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Наскоро, след един тежък работен ден влетях у дома и казах на 17-годишния ми син: "Хайде да ходим на кино." Той ме изгледа странно. Отдавна ходи на кино с приятелите, с които имат общ вкус за филми. А за онова, което ни се прииска да гледаме заедно у дома, компютърът е напълно достатъчен. Зачудих се и аз малко – какво ме прихвана? Единственото, което не беше гледал от програмата на големия екран беше една анимация. Не чак за малки деца, но все пак... Точно бях започнала да размислям и да си спомням, че е пораснал, той каза: "Да гледаме анимацията, ако искаш, ти нали каза веднъж, че ти е харесвало."

Отидохме като две непораснали хлапета, по една случайност играещи ролята на майка и син, купихме си по голям пакет пуканки, бяхме единствените зрители в голямата зала, смяхме се шумно, коментирахме си на висок глас. За кой ли път стигнахме до извода, че ето това е магията на киното: много добре знаеш, че всичко ще завърши успешно, но винаги се притесняваш в критичните моменти. И там, в тъмната зала, разбрах защо го поканих на кино. Заради усещането, че пропускам преживявания с него, които никога няма да се повторят. Очевидно у мен се беше задействал синдромът FMS (fear of missing something) - страхът, че пропускам нещо.


Това е една нова невроза, която се разви през изминалите 20 години успоредно с развитието на комуникациите, премахване на границите между държавите, заливането с информация, скорострелното навлизане на нови концепции за всичко – за женственото и мъжкото начало, за тялото, храненето, здравето, отглеждането на деца, модата, културата, духовността, емпатията и отчуждението.

Абревиатурата FMS няма да откриете в Google, нито в справочниците по психология или СЗО. Измислиха я породата динамични градски момичета, които работят в областта на рекламата, пиара, медиите, социално отворените професии. Тези, които изискват да бъдеш на 5 места едновременно, за да си свършиш работата, да пишеш и измисляш творчески решения в движение, да минеш на обиколка през няколко нощни клуба, да се погрижиш за интимните си отношения, да си отгледаш детето.

Точно в апогея на епидемията FMS, през първото десетилетие на ХХІ в., синът ми беше в онази невръстна, симпатична и ключова за формирането на едно същество възраст, известна като първите седем. И моят синдром FMS включваше със своето ултимативно "трябва" и неговото отглеждане. Не точно "отглеждане", а най-вече "общуване". Пропусках много голяма част от "отглеждането". Стараех се да компенсирам с "общуване" и да не пропусна онзи момент, в който дадох своя принос за създаването и развитието на първите български lifestyle списания. Истината е, че не се колебах въобще. Нито имах угризения, че оставям сина си на бабино-дядово отглеждане. Изборът ми не беше воден от принудата "трябва да работя", а от ентусиазма "искам да работя точно това и сега е моментът". Но неврозата, че пропускам нещо, не ме отмина.



Разбира се, наблюдавах какви са интересите му, но съвсем не мога да кажа, че ги познавах. Затруднявах се дори при избора на играчки. Невинаги нацелвах. Поне бързо се разбра, че към топките и количките има нулев интерес. Това обаче не ме притесняваше много, защото картинката, в която най-често го заварвах вглъбен, беше надвесен над едни тефтери и листа, изписани с цифри и лабиринти, които създаваше с часове с мозайката си. Мислех, че това му е интересно. Нямаше по-учуден човек от мен, когато един ден ми каза, че редял мозайка, защото му е скучно.

Много ме беше яд, че в квартала ни всички вътрешни дворове, в които някога децата от махалата вилнеехме заедно, са преградени и сега като че ли повечето деца са обречени да им е скучно. Да, обаче баща му се опита да го запали по ветроходство, записа го в детско-юношески клуб. И докато след тренировки, повечето от тях щурееха из горите в базата на "Щърковелово гнездо", моят син си редеше мозайка в бунгалото.

Беше склонен да развали този рахат само ако възрастни и деца са навити да играят заедно на "Заселниците на Катан", "Монопол" или "Уно". Докато печелеше златни купи не мрънкаше срещу ветроходството, но когато започна да остава на опашката, заяви на баща си, че се отказва, защото не обичал състезания. Ще отмина това, че "аз бях виновна, че се отказва". По интересното е, че докато го наблюдавах в малката му лодка с бинокъл, забелязах защо не става за състезател. Докато лицето му в един момент е нахъсано и с прецизност опъва платната и насочва руля, така изведнъж нещо в природата привличаше вниманието му, гримасата се отпускаше в релаксиращо блаженство и край – лодката се отклоняваше от курс встрани от общата състезателна цел. И сега си спомням удоволствието, което изпитвах, когато го наблюдавах в това състояние. Златните купи от спечелените състезания не ми създават тази емоция. А той дори не знае къде са.

Пробвали сме го и с други курсове. Когато не проявеше интерес или казваше: "Не искам да ходя", не го питах и не се опитвах да му създам дисциплина да упорства. Аз съм възпитавана с дисциплина – "няма не искам", "не може да те мързи, отиваш на уроци". Сега, когато е на 17, синът ми определено не е дисциплиниран. Дори по отношение на онова, което вече е решил, че ще учи и прави. Аз съм дисциплинирана, дори когато хич не ми се върши нещо. Но въобще не съм и удовлетворена, когато го свърша. Напротив, яд ме е, че съм си изгубила времето. Че съм пропуснала нещо друго.

Синът ми обаче чувства, че нещо му липсва. Наскоро сам ме помоли да му намеря някой "психолог или нещо такова", който да му помогне да преодолее мързела си. Изпитах вина, че не съм си свършила работата с възпитаването на упоритост у него. Вече е късно да му въздействам аз. Остава ми тази награда, че заради общуването и всичко онова, което сме си говорили, книгите и филмите, игрите, на които играехме заедно, той приема за нормално да сподели с мен какъв му е проблемът и е готов да приеме съвет и насоки от някого, с когото не е емоционално обвързан – "психолог или нещо такова".

Може би първата ни подсъзнателна реакция като родители е да осигурим на децата си нещо, което не сме имали. Стремях се да му осигуря свобода на избора. И го възпитах в онова, което е ценно за мен – общуването. Не ме интересуваше какъв ще стане, а да го приуча да ми се доверява и споделя с мен. Но и правото да не споделя, когато прецени, че предпочита друго ухо, което да го чуе.

Със сигурност съм пропуснала много неща, дала съм обещания, които не съм изпълнила – като това да го заведа в "Дисни Ленд" и на ски в Алпите. Сигурно няма да го заведа и в Лас Вегас за 18-ия му рожден ден, както му обещах, когато не го заведох в "Дисни". Но пък поне се учим заедно – родители и деца, да нямаме прекалени очаквания едни от други. Както и че страхът да не пропуснеш нещо е много глупав. Винаги пропускаш нещо. По-добре да се наслаждаваш осъзнато на единственото преживяване с детето си, с което разполагаш в момента. Така поне пропускаш чувството за вина. А от това винаги си на печалба с още едно хубаво изживяване. Макар и да караш лодката ви по курс встрани от състезателната цел.

Статията е част от специалното издание на "Капитал" K:ids
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И какво ще стане, ако детето не прави нищо?! 3 И какво ще стане, ако детето не прави нищо?!

Родителите правят живота на децата си по-стресиращ, отколкото си представят. Все водени от добри намерения

6 окт 2019, 6224 прочитания

Кога е време да поговорим за пари с децата си Кога е време да поговорим за пари с децата си

Представители на финансови институции за това какво трябва да знаят децата за парите и какво прави финансовият сектор по темата

29 сеп 2019, 2017 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Чистофайник

За разхвърляната стая, любимата тениска с три лекета и взимането на душ като родителско мъчение

Още от Капитал
Инвестбанк планира да излезе на борсата

Банката смята да покрие недостига след проверката на ЕЦБ със свеж капитал и конвертиране на дълг в акции

Песимизъм печели, оптимизъм - губи

Създаването на къс ETF фонд върху SOFIX отваря възможност за печалби при падащ пазар

Походът на електробусите

През 2020 г. се очаква доставката на близо 300 превозни средства на ток за градския транспорт в големите градове

В къщата на тайните търгове

In-house възлагането на обществени поръчки у нас се използва по странен начин на ръба на закона и за внушителната сума от над 3 млрд. лв.

Не без сестра ми

Режисьорката Светла Цоцоркова за втория си пълнометражен филм "Сестра", който трупа награди преди българската премиера

Пича с фотоапарата

Фотографският проект на актьора Джеф Бриджис

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10