Важно е само да бъдеш смел
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Важно е само да бъдеш смел

Shutterrstock

Важно е само да бъдеш смел

Какво се случва с твоето дете и дали детството му ще бъде синьо лято зависи само от теб. Разбра ли, Поли?

97581 прочитания

Shutterrstock

© Shutterrstock


Не знаех почти нищо за отглеждането на едно дете и може би тъкмо затова нещата май се получиха. Положението беше в стил "в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки" - какво да се прави, бях на 24, когато Полина се роди. Днес е голямо тринайсетгодишно момиче (Полинка, нали си на 13, да не объркам пак нещо?).

Иначе бях чувал всички клишета за отглеждане на едно дете, особено дъщеря - как има поне един мъж в живота на една жена, който със сигурност няма да я нарани и това е бащата. Как един мъж винаги иска първо дъщеря, а после син... Но не знаех нищо за бременност, раждане, първи дни, стъпки, думи. Истински новак.

Бяха забавни години. В един момент се улових, че търся всякакви картинки и текстове. Разглеждах удивителните графики на Леонардо да Винчи със зародиша в корема на майката. Не че те запълваха липсващите познания за това какво се случва с един "плод", но пък показваха две неща, които май успях да предам на малката Поли (правилно е да кажа "успяхМЕ", тъй като аз съм от онези разсеяни бащи, които не ходят на прегледи с жените си, не стискат ръцете им по време на раждане и гледат по-отгоре на нещата, което пък се оказа не чак толкова лошо, тъй че благодарностите са за Силвия - майката - успяхМЕ, а не успях). Бележките и диаграмите на Леонардо показват любопитство и любов. Когато гледам как Поли се грижи за малкия си брат, почти 12 години по-малък от нея, виждам любов в очите й. Когато гледам как Поли разглежда света, виждам любопитство. Днес това ми е достатъчно.

Но преди 13 години беше друго.

Първите години бяха пълни с грижи, които се стоварваха на главите ни за първи път. И въпреки това бяха безгрижни години. Шегувам се още с приятелите, когато им казвам "ех, отгледах ги всички тези деца, всеки ден след работа в градинката, разходки, забавления". Съвсем не беше така. Не успявах да се организирам, прибирах се по-късно от останалите, които вече бяха прекарали час-два с децата си. Но винаги е имало нещо друго, невидимо за очите, което днес обаче виждам в очите на моята дъщеря. Безгрижните (в добрия смисъл) родителски моменти днес се оказват по-ценни от всички изпълнени с много грижи. Понякога интуицията е по-силна от всеки съвет, колкото и важен да е той. Смеем се със съпругата ми как минаха тези години, в които аз - наистина неподготвен за това да имам дъщеря - все пак успях да й предам някои от важните неща, които трябва да бъдат предадени. Или поне така си мисля. (Поли, тук да вдигнеш ръка и да ме защитиш.)

Сега виждам, че успях в едно - да не превърна безгрижните й детски години в изпълнено с грижи детство. Не съм се съветвал със специалисти за това как един баща трябва да се грижи за дъщеря си. Не съм се консултирал с диетолози какво трябва да й давам, когато някой път съм излизал само с нея навън. Не съм търсил стратези, съветници, изтъкнати специалисти. Не знаех какво да правя, но знаех, че искам детето ми да е любопитно към света, спокойно и щастливо. Разбира се, неистовото състезание в същия този свят, към който детето трябва да проявява любопитство, ме е хващал и мен в жестоката си схватка - вечно съревнование между децата - кое е по-умно, кое е по-развито, кое по- не-знам-си-какво-си. Образователната система, най-важната от всички системи, е отговорник за това излишно състезание. За жалост светът е устроен да мачка и мачка, поставя усмихнатите дечурлига на някаква въображаема състезателна писта, от която няма излизане.

Освен ако не гледаш по-весело на нещата.

От първите месеци нашето дете беше щастлива част от нашия живот. От дните и часовете, от сутрините и вечерите, от плановете ни. Тя споделяше тези мигове с нас. Знаех, че е важно да излезе с нас, така както аз съм излизал с родителите си. Че е важно да легне с нас - когато си поиска, пък и нека се събуди, когато си поиска. Нека се смее с нас. Нека живее с нас.

В същото време с присъщата си нехайност (която, надявам се, да остане и при отглеждането на второто дете, макар че е доста трудно) не съм се впечатлявал, ако моето дете не може да каже дълго стихотворение или да покаже някакво страхотно творение. Защото няма нищо по-важно от спомените за детство, лишено от амбиции за бъдещи колосални успехи, знания по всичко, нескончаеми уроци за това и онова. Сигурно ранното родителство, абсолютната ми неподготвеност и принципно несъгласие с всичко, което поставя похлупак над нещо, ми помогнаха да се грижа така за дъщеря си.

Знаех обаче, че не трябва да се поддавам на страха, и не го правех. Огромна част от родителските грижи днес са базирани на страха - детето да не падне, да не се изложи, да не е по-лошо от другите, "внимавай да не се спънеш", "не яж това", "не пий онова"! Това е най-лошата страна на родителството. Тя е част от всеки от нас, дано с Поли да съм успял да избягам от нея.

Ето я и добрата страна. Харесва ми, че с желание отива на уроци по тенис, пиано, френски. Но нито за миг - и това е факт - ако съм усетил, че е добра в едно от тези три неща, не съм насилвал Поли да увеличи уроците, да бъдат всеки ден, да се запише при още по-професионален учител, да бъде генийче, което знае всичко. Случи се само веднъж наскоро и за първи път тръпнах през цялото време дали ще й хареса. Настоявах да отиде на курс, защото знаех, че е важно за нея. Тя не беше сигурна дали иска това. За щастие курсът й хареса. И какво се получи в крайна сметка - днес тя свири на пианото в стаята си, когато си поиска. Днес тя играе тенис, когато си поиска. Днес тя говори френски, когато си поиска. Без да се състезава. Без да гони отличия. Просто прекарва свободно тези тъй свободни детски часове, които бързо отминават. И онзи ден сама влезе в магазин с нотни тетрадки на популярни днес хитове. После сама разглеждаше в интернет разни новини за Рафаел Надал. И накрая сама си свали някаква нова френска песен.

Не е ли хубаво?

Веднъж я замъкнах с мен на дълго интервю в ателието на Кристо в Ню Йорк. Сигурно съм си въобразявал, че вместо да се шляе навън по улиците, така ще попие от голямото изкуство. Тя се настани на канапето, извади някаква електронна игра и не след дълго заспа. За миг се замислих - тази, малката, стои в ателието на Кристо Явашев и вместо да разглежда, да се интересува, да снима, тя взе че заспа! Но след това, където и да отидем, каквото и да се случеше точно с Кристо и неговите проекти, тя знаеше всичко, защото беше на място с мен, където никой не я караше на сила да разбере за това или онова. Научи за Кристо, без да й бъде наливано с фуния в главата, разбра сама.

Спомням си писмото на Франсис Скот Фицджералд към единайсетгодишната му дъщеря Скоти. Пише й да не се тревожи за това, че някой я изпреварва; да не се тревожи за провала; да не се тревожи за разочарования; да не се тревожи за хорското мнение. Пише й да се тревожи за куража.

Кураж. Точно така, защото е важно само да бъдеш смел! (Полинка, нали чу?) Детството е за това - децата да бъдат над нещата. А "нещата" са всички скучни и гадни правила, които ние, родителите, смятаме за задължителни. Не са! Задължителни са само хубавите моменти, любопитството и любовта.

Поли, иди сега да видиш брат ти какво иска, че само вика "какоооо, какоооо", че пиша една важна статия!

Статията е част от специалното издание на "Капитал" K:ids.

Не знаех почти нищо за отглеждането на едно дете и може би тъкмо затова нещата май се получиха. Положението беше в стил "в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки" - какво да се прави, бях на 24, когато Полина се роди. Днес е голямо тринайсетгодишно момиче (Полинка, нали си на 13, да не объркам пак нещо?).

Иначе бях чувал всички клишета за отглеждане на едно дете, особено дъщеря - как има поне един мъж в живота на една жена, който със сигурност няма да я нарани и това е бащата. Как един мъж винаги иска първо дъщеря, а после син... Но не знаех нищо за бременност, раждане, първи дни, стъпки, думи. Истински новак.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

19 коментара
  • 2
    dobrev1 avatar :-|
    dobrev1

    Браво!

  • 3
    fokata avatar :-|
    fokata

    Еми, Браво и от мене!!!

  • 4
    carmello avatar :-|
    carmello
  • 5
    flakes avatar :-|
    P.

    Кой е писал текста?

  • 6
    qhz05372939 avatar :-|
    dtoromanska

    Млад баща влиза в морето със слинг и 5-6 месечно бебе.... Има вълни, но той умело предпазва бебето и влиза малко по - навътре. Вади го от слинга, бебето е видимо щастливо. Рита с крачета и от време на време баща му го слага по гръбче във водата да се учи да плува. ..... Доста дълго продължи това, а аз буквално съзерцавах тази рядко срещана гледка. "Важно е да бъдеш само смел"

  • 7
    gww05474408 avatar :-|
    gww05474408

    Очевидно господинът изживява още своето синьо лято необременено от битовизми и отговорности. А и изглежда живее на друга планета. Колко деца имат собствена стая, в която да може да се побере и пиано, а и да посещават в една календарна година уроци по френски, пиано, езда и прочие. Сигурно е прекрасно да можеш да осигуриш на детето си пълно спокойствие плюс куп полезни връзки тук и в Ню Йорк ама такива хора за съжаление са единици и в България и по света. Хем небрежно повърхностено, хем с нотка назидателност. Браво

  • 8
    zamen avatar :-|
    д р Чарли Мишкин от ГРУ

    Да се грижиш за дете. Безкрайно.

  • 9
    alien_s avatar :-?
    Jessika

    Иска ми се и аз по-малко да се бях отдавала на страховете си, отглеждайки децата си.
    Вече е минало, но ще има какво да ги посъветвам за тяхното родителство.
    Хубаво написано.

  • 10
    cinik avatar :-|
    cinik

    Всичко звучи като по учебник за добро възпитание. Предполагам, че и училището е частно английско, но с изучаване на латински език от първи клас и на китайски от втори клас.

    Ако непременно трябва да дам някакъв критичен съвет, той ще бъде отново по горещата тема за жизнената среда. Преобладаващата част от интелигенцията се опитва да си изгради някакъв съвършен микрокосмос между стените на апартамента, в който децата да учат английски и френски, да свирят на пиано и цигулка, а от големия плазмен телевизор по цял ден звучат арии и симфонии от Меzzo-то. Какво се случва обаче в момента, в който тези деца си податат носа от входната врата? Виждат канапетата и табуретките, които комшията си е изхвърлил на стълбищната площадка. Горените със запалка копчета на асансьора и изографисаната му с фулмастери ламперия. Потрошените прозорци на общите части. Мърлявите, невидели парцал парапети. Каверните в стените на стълбищата, не стига че ги издраскали, ами някой (вероятно някое момче без пиано у дома) е открило забавлението да чопли с ключа дупки по тях. Продължавам с мазетата, от които може с месеци да поналъхва на лайна, докато се сети някой да викне водопроводчик. Пред входа пък със сигурност детето ще балансира по остатъците от плочки, за да преджапа вечната локва, която се появява с есенния дъжд и изчезва лятото, когато отстъпва място на прахуляка. После, докато стигне с партитурите под мишница до учителката по пиано, ще обърше едно 100-тина автомбили, кАчени на тротоарите. Докато не вземе книжка и не заиграе същата игра. От тази гледка по-безутешно изглеждат единствено т.нар. "елитни квартали" без тротоари и с канализация, която се излива в дерето зад къщата.

    Няма лошо в елитарното възпитание, но ако 1-2% от вложените в него средства и енергия се пренасочат в посока 20 метра около дома, ефектът от тях ще е невероятен. Другите 98% не ги бараме. Спестяват ли се обаче и тези 1-2%, тогава за един непредубеден чужденец разликата между момичето - лауреат на конкурса по цигулка и олимпиадата по рисуване от кв. "Иван Вазов" и ромчето от кв. "Христо Ботев" е горе-долу като между кореец и монголец - абе сигурно има някакви нюанси, ама на мен всичките ми изглеждат еднакви. ...Еднакви балкански цигани...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK